Аржентина, подготвял е генералски преврат там, но го научих само като слух за някакъв чужденец с такъв прякор, близък до силните на деня. Подобно е положението с Марс.
— Ингерсол?
— Чисто нов, Тай, но за Пуерто Рико си прав. Той лети до там три-четири пъти годишно, за да обслужва клиенти. Съвсем законно.
— Само дето той е клиентът — каза Хайторн.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма значение. Ами диспечерът Корнвал?
— Тук е малко по-интересно. Бил е ръководител на секция на летище О’Хара, умно момче, печелещо прилични пари, но не и богаташ. Все пак след малко ровене се разбра, че жена му е притежавала част от една стара чикагска месарница. Не е като Делмонико, но е една от най-популярните в този район на града, а тя, разбирай те — продала частта си за доста по-малко, отколкото е струвала, когато са се преместили в Пуерто Рико. Получавали са един приличен годишен доход от някакъв ресторант.
— Което повдига нов въпрос — прекъсна го Тайръл. — Откъде са взели пари да си купят дялове в ресторанта?
— Има още един въпрос, който е свързан с това — каза Стивънс. — Как може един авиодиспечер в Сан Хуан, където заплатата не може да се сравнява с тази в Чикаго, да си купи къща за шестстотин хиляди долара на брега на Исла Верде? От ресторанта едва ли би могъл да осигури и една трета от тези пари.
— Исла Верде..?
— Плажът в по-хубавата част на градчето…
— Знам, там сме отседнали. Нещо друго за семейството?
— Догадки, нищо конкретно.
— Кажи ги, ако обичаш.
— Авиодиспечерите се подлагат на редица изпитания, за да бъдат проверени дали могат да се справят с работата. Корнвал е бил сред елита — студен като лед, бърз и методичен, — но явно е предпочитал нощните дежурства, настоявал е за тях, което е твърде необичайно.
— Същото е направил и тук. По такъв начин моят източник се е запознал с него. Какво казаха от Чикаго?
— Че бракът му е бил разбит, без шанс за оправяне.
— Но явно не е бил, след като пристигат тук двамата и купуват имот за шестстотин хиляди долара.
— Казах, че това са догадки, не факти.
— Освен ако информацията не показва, че той не се интересува от жени.
— Тестовете не отиват толкова далече. От диспечери винаги има нужда. Просто се е оказало, че не желае да си бъде у дома през нощта.
— Ще проуча — каза Хайторн. — А за нашия пилот. Алфред Саймън?
— Той или те е излъгал, или е най-големият майтапчия, за когото някога съм чувал.
— Какво?
— Чакат го няколко медала, ако се появи. Не се споменава да е задигнал някакъв самолет. Бил лейтенант от въздушните сили, доброволно извършвал рисковани операции из Виетнам, и дори да е откраднал нещо, никой не го е отбелязал. Ако утре отиде в Пентагона, ще организират церемония, на която ще му връчат няколко медала, около сто и осемдесет хиляди долара за опасен труд и пенсия.
— Исусе Христе! Ще ти кажа направо, Хенри, той не знае нищо за това.
— Ти откъде знаеш?
— Защото знам къде щеше да изпрати парите.
— Не разбирам.
— Предполагам. Странното е, че са му пробутали една лъжа, която го е задушавала с години и която би могла да му коства живота днес.
— Все още не разбирам.
— Той е бил шантажиран да работи за хората на Баярат.
— Какво ще предприемеш?
— Не аз, а ти. Аз ще изпратя Алфред Саймън до морската база тук, а ти ще му осигуриш полет до Вашингтон и ще го скриеш, докато за него стане безопасно да се появи и стане един скромен герой с няколко хиляди допълнителни долара.
— Защо точно сега?
— Защото ако отложим, би могло да стане твърде късно, а ние се нуждаем от него.
— За да разпознае Нептун?
— Измежду другите, за които още не знаем.
— Саймън, първокласен военен, до Вашингтон — отбеляза ръководителят на военноморското разузнаване. — След това какво?
— Съпругата на авиодиспечера. Как е първото й име?
— Роуз101.
— Нещо ми говори, че цветовете й са увехнали — Хайторн затвори телефона и погледна към Кати, облегната в рамката на вратата. — Искам с Джаксън да се върнете в стария Сан Хуан и да откарате Саймън до морската база. Бързо.
— Надявам се, че няма да се опита да ме наеме.
— Не си от неговия тип — Тайръл вдигна указателя и запрелиства имената с К.
— Не съм сигурна това комплимент ли беше или обида.
— Проститутките не носят пистолети. Пистолетите развалят фигурата, така че не забравяй това.
— Аз нямам пистолет.
— Вземи моя, на бюрото е… Ето го. Корнвал, единственият във Верде.
— Само глупости говориш — каза майорът, взимайки пистолета от бюрото. — Толкова е малък, ще се побере в чантичката ми.
— О, ти имаш чантичка? — Хайторн я изгледа, докато записваше адреса на Корнвал на едно листче.
— Ами от мен сигурно се очаква да нося раница на гръб, но през последните двадесет и четири часа се разхождам с тази симпатична чанта с перли. В комплект с роклята. Джаксън я одобри.
— Мразя го това копеле… Ще се раздвижите ли вие двамата?
— Той току-що е излязъл изпод душа. Продължава да си пее кънтрито, но се чува твърде ясно, така че предполагам вече не е под струята.
— Тогава отивай да облечеш момченцето и се измитайте. Не искам още един труп в ръцете ми, този път Саймън.
— Слушам, капитане.
Тайръл стигна с белия кадилак на Алфред Саймън до паркинга на Корнвалови. Както Стивънс беше предположил, това беше най-скъпият квартал в Исла Верде. Всеки апартамент си имаше голяма тераса с изглед към океана, а долу имаше два басейна.
Хайторн слезе от колата, мина по пътеката до входа и кимна на дежурния. Както във всяка такава постройка в района, зад бюрото на малка стъклена клетка седеше униформен портиер. Той натисна един бутон и каза:
— Испански или английски, сеньор?
— Трябва да видя госпожа Роуз Корнвал, много е спешно.
— От полицията ли сте, сеньор?
— Полицията? — Хайторн замръзна, но запази самообладание и каза твърдо. — Разбира се че съм. Консулството на САЩ, извикан от полицията.
— Влизайте направо, сеньор. — Устройството на тежката врата се задейства, освобождавайки ключалката. Хайторн влезе вътре и се обърна веднага към охраната зад гишето на клетката.
— Номерът на апартамента на Корнвал, моля.
— Девет нула едно, сеньор. Всички са горе.
— Всички? Какво става, по дяволите…! — Хайторн стигна бързо до асансьорите и натисна няколко
