бутона, докато една врата се отвори. Етажите се нижеха бавно, безкрайно. Най-накрая дойде деветият. Тайръл се втурна в коридора, спирайки се рязко при вида на тълпата и отблясъците на светкавиците от една врата на няколко метра вдясно от него. Тръгна към струпалите се, забелязвайки, че повечето от мъжете и жените бяха в полицейски униформи. Изведнъж един нисък набит мъж в сив костюм и синя вратовръзка излезе от апартамента, разбутвайки хората около себе си, докато разгръщаше страниците на бележника. Погледът му мина през Тайръл, после отново се вгледа в него разтревожено. Това беше същият детектив, който беше на летището едва преди четири часа.
— Ах, сеньор, виждам, че никой от нас не е успял да поспи много между трагедиите. Съпругът й беше убит снощи, тя тази сутрин, а вие, непознат и на двамата, без причина се появявате и на двете места.
— Давай направо, лейтенант, нямам време за глупости. Какво се е случило?
— Явно проявявате необикновен интерес към тази двойка. Може би за да отречете, че и вие сте замесен.
— О, да, аз ги ликвидирам и за по-удобно се появявам на мястото на убийството. Момко, толкова глупав ли ти изглеждам? Хайде сега, кажи какво се е случило?
— О, бъдете мой гост, сеньор — каза детективът и заведе Хайторн през тълпата в хола на дома. Всичко беше в безпорядък, мебелите бяха преобърнати и навсякъде бяха пръснати стъкла и порцелан. Все пак нямаше кръв, нито труп.
— Това е сцената на „убийството“, точно както очаквахте да я намерите, прав ли съм, сеньор?
— Къде е тялото?
— Не знаете ли?
— Как бих могъл?
— Може би само вие бихте могли да отговорите на това. Бяхте на летището снощи, когато намерихме тялото на авиодиспечера, нейния съпруг.
— Защото някой непрекъснато крещеше, че е там!
— А сега пък сте тук. Защо?
— Това е поверително… Не можем да допуснем да бъде публикувано във вестниците.
— Вие не можете? Кой сте вие, може ли да знам?
— Кажи ми какво е станало, тогава може би ще ти отговоря.
— Ааа, значи един американец ми дава заповеди?
— Това е молба, сър. Трябва да знам.
— Добре, нека бъде така, сеньор. — Детективът преведе Тайръл покрай свалящите отпечатъци полицаи до балкона. Плъзгащите се врати бяха отворени, стъклото беше като разрязано с нож и стърчеше навън. — Оттук е била блъсната, за да намери смъртта си девет етажа по-долу. Не ви ли е познато, сеньор?
— За какво говориш?
— Сложете му белезниците! — нареди детективът на полицаите зад Хайторн.
— Какво?
— Вие сте главният заподозрян, сеньор, а аз трябва да мисля за репутацията си.
Три часа двадесет и две минути по-късно, след бурни спорове с упорития самодоволен детектив, на Хайторн му беше позволено да се обади по телефона. Той позвъни във Вашингтон и трийсет и осем секунди след като затвори, един дребен служител от полицейския департамент го освободи от затвора с любезни извинения от името на началниците си. Хайторн нямаше представа къде е кадилакът на Алфред Саймън, затова взе такси до хотела.
— Къде беше през последните пет часа? — попита Катерин.
— Наех кола долу, но бях на път да размажа няколко мутри в този град — добави Пул.
— А аз бях в затвора — отговори Хайторн спокойно, излягайки се на дивана. — Изпратихте ли Саймън?
— Не беше лесно — отговори Нелсън. — Като начало господин Саймън реши, че ще бъда едно приятно допълнение към неговата конюшня. Това беше по-голям комплимент от оня, който получих от теб.
— Виновен съм.
— Така че ние закарахме Саймън до базата и го напоихме с една кана кафе… — продължи Кати. — Откровено, не мисля, че имаше голяма полза. Той ми направи два пъти предложение на път за самолета.
— Полага му се. Саймън е герой.
— Аз му се полагам?
— Не съм казал това. Полага му се да опита.
— Сега къде отиваме? — попита Пул.
— Колко е часът?
— Три без дванайсет — отговори Нелсън, наблюдавайки внимателно Тайръл.
— Тогава имаме дванайсет минути да научим — каза Хайторн, сядайки, изведнъж усетил че се поти… и че стаята е прохладна.
С всяка изминала минута тревогата на Хайторн нарастваше, а неконтролируемите образи на Доминик- Баярат в главата му допълнително го разгневяваха. Той знаеше, че ще стане така и не правеше нищо. Просто се разхождаше безцелно, почти благодарен за изгубените часове в полицейското управление, където споровете и напразните викове отвличаха мислите му.
— Часът е три, Тай — каза Кати. — Искаш ли да излезем?
Хайторн спря разходката си и се вгледа в двамата офицери.
— Не — каза той. — Искам да сте тук, защото ви вярвам.
— Ние се грижим за теб, капитане — прибави майорът. — Това е еднакво важно.
— Благодаря ви — Тайръл отиде до телефона и го вдигна.
— Да? — гласът във Феърфакс, Вирджиния беше студен, глас на човек, който сякаш не искаше да говори.
— Хайторн е.
— Моля, почакайте — последва серия от кратки сигнали, преди човекът да се върне. — Сега можем да говорим свободно, капитане — продължи гласът, значително по-приятен — макар че разговорът ни едва ли ще бъде фатален за някого от нас.
— Записват ли ни? За това ли бяха шумовете?
— Точно обратното, сега сме на скрамблер102. Лентата би записвала само безсмислени звукове. Добре е и за двама ни.
— Тогава можеш да ми кажеш това, което имаш да ми казваш. За Амстердам?
— Не, тъй като имам нужда от твоите очи, за да завърша историята.
— Какво искаш да кажеш?
— Снимки. От Амстердам. Те показват съпругата ти, Ингрид Йохансен Хайторн, в компания на трима мъже на четири различни места — в зоопарка Зуидеркерк, къщата Рембранд, на борда на туристическо корабче, и в едно кафене в Брюксел. От всяка снимка личи, че се водят напрегнати, поверителни разговори. Аз съм убеден, че поне единият, ако не и тримата, са станали причина за смъртта на съпругата ти.
— Кои са те?
— Не мога да ти кажа дори и на скрамблер, капитане. Аз казах поне един, ако не и тримата, но съм идентифицирал само единия. Все пак съм сигурен, че ти можеш да познаеш и другите двама. Аз не мога. Няма как да се добера до архивите.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото научихме, че те са били сред законспирираните ти агенти в Амстердам.
— Това са повече от трийсет, може би четирийсет души… Казваше, че има връзка с Бекаа.
— В смисъл, че Бекаа се разпростира в Амстердам, както и във Вашингтон.
— Вашингтон?
— Съвсем сигурно!
— И ти правиш връзка със сегашната ситуация.
— Така е. Спомняш ли си, че преди пет години, приблизително три седмици преди да бъде убита жена ти, президентът на Съединените щати трябваше да присъства на една конференция на НАТО в Хага?
