Постоянните са в отпуск. Спомняш ли си, те казаха, че са направили няколко пробни приземявания тази сутрин?
— И какво? Лято е. Хората излизат в отпуск през лятото?
— Какво правим, когато искаме да запазим една предстояща операция в тайна.
— Сменяме персонала, естествено. Обикновено от други бази. И какво?
— Непознати на никого, нали?
— Разбира се.
— Тогава помисли върху това, Кати. Тия двамата след нас трябва да извършат цивилен полет до летище Дъглас, в Шарлот, Северна Каролина, където правителствен ескорт ще посрещне самолета на осигурено пространство. Пасажерът им ще бъде един, с дипломатически пропуск, осигурен от Държавния департамент. Казвам ти, тези пилоти никога не са действали на такова ниво. Те са малко изнервени според мен, защото работата им не е съвсем чиста.
— За какво говориш, Джаксън?
— Съобщено им е, че пасажерът е Ван Ностранд, и по план трябва да излети след час.
— След час?
— Твърде недостатъчно време за добра вечеря и важна среща, нали? Аз си мисля, че тия двамата са разжалвани престъпници или превозвачи на наркотици, които се движат от една задача на друга чрез нелегалната мрежа.
— Изглеждаха толкова симпатични…
— Ти си момиче от провинцията, Кати, аз съм от Ню Орлеанс. Ние свирим джаз на площада, докато обират публиката ни. Не че аз някога съм го правил.
— Какво ще правим сега?
— Мразя да създавам паника, но в теб ли е още пистолетът на Тай.
— Не, той го залепи за крака си.
— Ще проверя нашия шофьор. Господи, той има два! Един голям и един по-малък… Ето, вземи големия и остани в колата, аз ще сложа другия в якето си. Ако някой се приближи, не задавай въпроси, просто стреляй, а ако този кучи син се размърда, прасни го хубавичко по главата.
— Дивотии, лейтенант. Аз идвам с теб.
— Не мисля, че се налага, майоре.
— Просто ти заповядвам, Пул.
— Има една точка в правилника на военновъздушните сили, която ясно казва…
— Забрави я! Където отидеш ти, там отивам и аз! Ами шофьора?
— Помогни ми. — Джаксън издърпа шофьора навън и започна да го влачи по земята под широкото борово дърво… — Свали му дрехите, първо обувките — продължи той, докато Кати побърза да свали мокасините на шофьора. — Сега панталоните — добави Пул, достигайки до един висок храст. — Аз ще му сваля сакото и връзката… Остави слиповете, тях ще ги сваля най-накрая.
Минута по-късно голата фигура на шофьора беше овързана с ленти от собствените му дрехи — нито една от тях не беше достатъчна, за да прикрие достойнствата му. Лейтенантът нанесе един последен удар по неговия врат, тялото потръпна спазматично, след това отново се отпусна.
— Не си го убил, нали?
— Ако остана тук още пет секунди, мога да направя и това. Копелето щеше да убие нас, Кати, и ще ти го докажа.
— Какво говориш?
— Да се върнем в лимузината, там има телефон. Дяволски сигурен съм, че съм прав.
Пул запали мотора, активирайки радиотелефона, вдигна слушалката и потърси информация за Шенадоа Лодж.
— Това е спешно обаждане от Военновъздушната база, Патрик — каза той с официален тон. — Моля, свържете ме с майор Катерин Нелсън или лейтенант Джаксън Пул. Повтарям, спешно е.
— Да, сър, да, сър! — отговори операторът забързано. — Ще проверя веднага нашите компютри. — Линията утихна. Трийсет и пет секунди по-късно успокоеният оператор се обади. — С тези имена няма никой регистриран в Шенадоа Лодж, сър.
— Нещо друго трябва ли ти, майоре? — лейтенантът остави слушалката. — Това копеле щеше да ни убие, преди да сме стигнали където и да е. Разложените ни тела сигурно щяха да бъдат открити след десет години в някой ров.
— Трябва да отидем при Хайторн!
— Тук позна — каза Пул.
Хайторн беше въведен в огромната, отрупана с книги библиотека на своя домакин, Нилс Ван Ностранд. Той отказа напитката, предложена му от шофьора на бъгито, който седеше пред бара.
— Пия само бяло вино, благодаря — каза Тайръл. — Колкото по-евтино, толкова по-добре и по- възможност в малки количества.
— Имам едно отлично Поуили-Фюм, сър.
— Стомахът ми ще се разбунтува. Свикнал съм на по-слаби букети.
— Както желаете, капитане, но се опасявам, че ще трябва да ви помоля да извадите оръжието, прикрепено към десния ви крак.
— Десният ми какво…?
— Моля ви сър — каза шофьорът на бъгито, вадейки малка капсула от ухото си. — Преминахте покрай четири рентгенови машини от предния вход, през коридора, до тази стая. Появи се на всяка камера. Извадете го, моля.
— Това е просто стар навик — каза Хайторн вяло, седна на най-близкия стол и си нави крачола. — Щях да направя същото дори и да се срещах с папата. — Той разкъса лепенката, освободи пистолета и го ритна на пода. — Удовлетворен ли сте?
— Благодаря, сър. Господин Ван Ностранд сега ще дойде.
— Ти си охраната, значи?
— Моят работодател е предпазлив човек.
— Сигурно има много врагове.
— Напротив, не бих могъл да назова нито един. Той все пак е изключително богат и като шеф на неговата охрана аз настоявам на определени процедури, когато хора, които той не познава, идват на посещение. Като бивш офицер от разузнаването съм сигурен, че ще одобрите това.
— Очевидно не мога да се възпротивя. Какъв си бил, в пехотата ли?
— Не, в тайните служби, към Белия дом. Президентът ме освободи с неохота, но разбра финансовите проблеми на един женен човек с четири деца, които трябва да ходят в колеж.
— Вършите си добре работата.
— Знам. Ще бъда точно зад вратата, когато господин Ван Ностранд пристигне.
— Нека се разберем нещо, господин Тайни Служби. Аз бях доведен тук от твоя шеф. Не съм се самопоканил.
— Що за гост е този, който прикрепя валтер към крака си? Ако не се лъжа, това е любимото оръжие на опасните хора.
— Казах ти, навик.
— Не и тук, капитане — той се наведе и вдигна оръжието.
Вратата се отвори и импозантната фигура на Нилс Ван Ностранд влезе в стаята с празнично изражение.
— Добър вечер, господин Хайторн — каза той, приближавайки Тайръл, докато посетителят му ставаше от стола. — Простете ми, че ни ви посрещнах, когато пристигахте, но говорех по телефона с човека, с когото ви предложих да се свържете, държавния секретар… Мисля, че познавам якето ви. Сафарикс, Йоханесбург. Висша мода.
— Съжалявам. Тони Тропик Шоп, на летището Сан Хуан.
— Дяволски хубава имитация. Занимавал съм се малко с платове. Джобовете са важното в този тип якета. Всички мъже обичат да имат много джобове. Във всеки случай извинявам се, че не ви посрещнах на
