— Стига всички да ви ходят по свирката, да купуват онова, което вие продавате, по-точно само онова, което продавате. Тайното споразумение, това е законът на деня, сливания на компании, неизбежни продажби и покупки на нищожна цена, сразявайки конкуренцията, додето се уверите, че дърпате всички конци.
— Далеч по-добър вариант от икономическите цикли на една извратена капиталистическа система. Ние ще елиминираме рецесиите и депресиите.
— Но ще елиминирате и възможността за избор.
— Наслушах се вече на посредствените ви абстракции, господин Прайс. Нито вие, нито подполковник Монтроуз ще доживеете края на този ден.
— Ами ако ви кажа, че МИ-пет и италианският клон на ЦРУ чудесно знаят къде се намираме в момента?
— Аз пък ще ви кажа, че лъжете. Просто за всеки случай подслушахме всичките ви разговори от „Вила д’Есте“.
— Досетих се още щом твоя скапан божи служител подхвърли нещо за гоблените! Да не си въобразявате, че когато телата ни бъдат открити с дупки от куршуми, ще ви се размине, Чарли?
— Подобно нещо не се предвижда. Нека ви покажа. — Паравачини се върна на мястото си и натисна някакво копче отдясно на масата. Огромният прозорец зад него се отвори. Сетне мъжът натисна второ копче и духна в дървения инструмент; клетките се отвориха и близо петдесет цвъртящи грачещи птици, най- различни по големина и оперение, полетяха към залязващото на хоризонта слънце. Донът духна в инструмента от обратния край, сигнал за птиците да се върнат. — Следващия път, когато се върнат, ще бъдете вече мъртви — заяви дон Карло, а в същия момент помощникът му започна да пръска Прайс и Монтроуз с някакъв спрей.
— Защо? — попита Камерън.
— Защото с вас е свършено, вие сте мърша. Миризмата по дрехите ви го потвърждава. Кучетата могат да бъдат обезвредени със стрела или куршум, но моите птици поглъщат трупове без остатък.
— Време за Маколиф, подполковник! — извика Прайс в момента, в който зловещите птици влетяха през прозореца, надали ужасяващото си нестройно грачене.
— Той е луд! — сякаш в отговор извика Лезли, блъсна се в Карло Паравачини, отри роклята си в неговите дрехи, а Камерън нанесе светкавичен чи сай, зашемети помощника, грабна спрея, напръска го, след което насочи струята към Паравачини.
— Да бягаме, Лезли? — викна Прайс.
— Искам оръжието му! — отвърна Монтроуз, а птиците вече кръжаха около нея.
— Не ставай глупава, той сигурно няма оръжие! Тръгвай!
— Има, разбира се! Малък, двайсет и втори калибър. Пази ме от тия птици!
Прайс стреля два пъти с оръжието на помощника. Кръвожадните птици кръжаха във все по-тесен кръг, удряха ги. Най сетне Кам сграбчи ръката на Лезли и я повлече навън по настлания с мрамор коридор.
— Добре ли си? — попита той едва когато се озоваха на паркинга.
— Успяха да ме накълват по врата…
— Ще се обадим на Тогаци и ще повикаме лекар.
Добраха се до колата. Но моторът отказа да запали.
— Сигурно са разредили акумулатора — предположи Лезли.
— Да пробваме с онзи ролс-ройс — рече Прайс. — Да не би да имаш нещо против луксозните коли? Знам как да запаля мотора и без ключ. Хайде!
— Тази майка на почти пълнолетен син — викна Монтроуз, като го последва към млечношоколадовия автомобил, — няма намерение да спори с един маниак, който твърди, че може да подкара кола без ключове, когато е хукнала да спасява живота си, подгонена от огромно ято кръвожадни птици! Господи!
Едновременно отвориха вратите и скочиха в колата.
— Обичам богатите! — възкликна Прайс, щом се настани зад волана. — Те винаги оставят ключовете в скъпите си автомобили. Кой ще ти забележи липсата на някой и друг ролс-ройс? Нас вече ни няма тук. — Мощният мотор изрева, Кам включи на скорост, гумите изсвириха и ето че се понесоха по моравата към пътя, който минаваше край езерото.
— Къде отиваме? — попита Лезли. — За момента хотелът май не е подходящ за нас.
— Имаш право. Отиваме при Тогаци, стига да успея да налучкам посоката.
— Тук има и телефон — Монтроуз посочи плафона под таблото.
— Ще го използвам само в случай че се загубим. Не се знае дали е безопасно.
След няколко погрешни завоя по тесните улици на Беладжио, Прайс откри стръмнината, отвеждаща към планинския път, успореден на този в низината. На два пъти подминаха скрития вход към закътаната в гората къща на Силвио Тогаци. Най-сетне, след обичайната препирня с човека от охраната на входа, изтощените, несъвзели се от шока бегълци се настаниха на защитената веранда, която гледаше към езерото. Донесоха им силни питиета, които те приеха с благодарност.
— Беше ужасно! — рече Монтроуз и потръпна. — Още чувам крясъците на онези птици!
— Мнозина смятаха, че маниакалната привързаност на Карло Паравачини към тия създания някой ден ще стане причина за смъртта му — рече старецът. — Ето че този ден настъпи.
— Какво? — прекъсна го Прайс.
— Значи не сте чули новината? — попита Тогаци. — Не си ли пуснахте радиото в онази хубава кола?
— О, не, нищо не исках да пипам вътре, само най-необходимото.
— Днес научиха всички в Беладжио, утре ще знае цяла Италия.
— Какво ще научи? — недоумяваше Лезли.
— Ще се изразя възможно най-деликатно — продължи дон Силвио. — Вратата към птичарника на Карло била оставена отворена и скоро на гостите направило впечатление, че много и различни птици излитали към небето. Отначало това им се сторило забавно, но ето че късове човешка плът започнали да падат по моравата и яхтата. Настанала страхотна паника, слугите се втурнали в къщата. От онова, на което се натъкнали, на мнозина им призляло, едни припаднали, други надали ужасяващи писъци.
— Телата — тихо отбеляза Камерън.
— Само останките от тях — кимна Тогаци. — Остатъците от облеклото послужили да бъдат идентифицирани. Също както и след нападение на чайки над птиците от брега, и тези първо изболи очите на жертвите.
— Имам чувството, че ще повърна — промърмори Монтроуз, като извърна глава.
— Какво ще правим сега? — попита Прайс.
— Ще останете тук, естествено.
— Дрехите ни, а и немалко пари останаха в хотела.
— Ще се погрижа да ви ги донесат, портиерът работи за мен.
— Сериозно?
— Впрочем и амбициозният помощник-готвач, един крайно антипатичен, но в много отношения безценен човек.
— В смисъл?
— Да речем, че трябва да се добави нещо във виното, ако искам да проведа обстоен разпит… или пък отрова за един от слугите на Паравичини, за когото човешкият живот не значеше нищо. Не забравяйте, аз съм роден Скоци.
— Вие наистина сте забележителен…
— Бях като брат на най-добрия. Наричат го Беоулф Агът, а аз много научих от него.
— И други така разправят — рече Камерън. — Но да се върнем на първия ми въпрос. Какво ще правим?
— Ние със Скофийлд имаме кодирана линия, а и очаквам скоро да се обади, освен ако не е препил. И така да е, прекрасната Антония ще го накара да изтрезнее.
— Ако е пиян? — викна Прайс. — Какво говорите, по дяволите?
— Трезвен или пиян, Беоулф Агът е много по-проницателен от всеки друг в разузнаването, който двайсет години не е слагал и глътка в устата си.
