шията.
— Съгласен съм с теб, но все пак не можем да бъдем сигурни.
— Накъде би се насочило момчето? С какво би започнало? Едно разгневено хлапе, което задава глупави въпроси из опасните квартали на града, се превръща в лесна мишена за всякакви негодници, дори да предположим, че онези от Матарезе останат в неведение.
— Хлапето наистина е бясно от гняв, но никак не е глупаво, Джеф. Роджър е достатъчно умен, за да осъзнае, че му е нужна помощ. При теб няма да дойде, защото знае, че ще го затвориш някъде под ключ…
— Точно това трябваше да направим още когато събрахме хлапетата на едно място — прекъсна го Уотърс.
— Нали си мислеше, че вече си го постигнал, само дето никой от нас не предвиди докъде може да стигне в яда си един младеж, изгубил любимия си баща и станал свидетел на убийството на любимата си майка.
— И какво следва от това? — попита шефът от МИ-5.
— Според мен ще отиде право при онзи, на когото има доверие, старши лейтенанта, останал предан на своя командир дори и след смъртта му.
— Колман! — възкликна Уотърс. — Старши лейтенант Колман!…
— На твое място първо него бих потърсил. За твое сведение момчето има и пари. Хиляди лири.
— Достатъчно, за да се върне незабелязано в страната. Ако наистина е толкова умен, колкото смяташ ти.
— Умно е хлапето, казвам ти.
— Отивам да потърся нашия старши лейтенант. Няма да губя време да му се обаждам по телефона.
Роджър Брустър се качи на влака във Валенсия. Всичко бе планирал предварително, до последната най-малка подробност. Добре бе изучил картата на региона и най-вече местата на север, до които можеше да стигне за броени часове. Тъй като говореше френски почти без акцент, смяташе, че лесно ще се изплъзне от охраната на Дванайсети отдел. Бе прескочил стената както новият му приятел Джейми Монтроуз бе сторил наскоро в Бахрейн. Прожекторите бяха в непрестанно движение след залез слънце, тъй че просто трябваше да изчака да попадне в тъмното петно. Другата му грижа бяха пазачите отвън, разположени на равни разстояния един от друг с цел да осигурят безопасността на своите „гости“ от нападение отвън. Никак не беше трудно да убеди човека от охраната, че сестра му, която заемаше съседната стая, мърмори всеки път, когато той запали цигара. Имала обоняние на хрътка.
Човекът от патрула се оказа пушач; и обяснението на момчето му прозвуча напълно правдоподобно. Щом се прехвърли през стената, Роджър се затича през полето към главния път. Зачака отстрани като обикновен стопаджия. Най-сетне успя да спре камионче със стока; на безупречен френски обясни, че е студент и трябва да се върне в своя пансион преди изгрева, защото иначе ще го изключат. Като обяснение подхвърли, че е прекарал нощта при приятелката си.
Ех, любов. Шофьорът прояви разбиране, дори известна завист, и откара студента на гарата.
От картите и различни други брошури, които успя да открие, Роджър бе научил за школата за летци във Вийорбан. Както Джейми Монтроуз, и той трябваше да си намери пилот, но за разлика от Джейми, не можеше да разчита на случайна среща на улицата. И все пак, щом такава школа съществуваше, там имаше и пилоти и на някого от тях той можеше да предложи пари, та нали разполагаше с хиляда лири. Англия. Лондон и Белгрейвия. И последната му надежда. Старият Коули. Щеше да му се обади от летището.
Някогашният старши лейтенант Оливър Колман изключи алармата и отвори тежката врата към дома на Брустър в Белгрейвия.
— Добро утро, сър Джефри — рече той и отстъпи крачка назад.
— Знаели сте, че идвам?
— Монтирал съм микрокамери в двете колони, сър. Реших да използвам отсъствието на децата. Ето вижте, камерата е монтирана над вратата.
— Трябва да сте похарчили доста пари — промърмори Уотърс.
— Съвсем не, сър. Отидох в охранителната фирма и дадох да се разбере колко съм възмутен от проявеното нехайство, станало причина нает от тях човек да монтира бръмбарчета в къщата… дадох да се разбере, че въпросът може да стигне и до съда, а дори да не спечеля, разгласяването на случилото се може само да им навреди. И те с удоволствие предложиха да ме обслужат безплатно.
— Може ли да поговорим, господин Колман.
— Разбира се, сър Джефри. Тъкмо съм направил чай. Ще изпиете ли един чай с мен?
— Не, благодаря ви. Трябва да се връщам в службата, а мога и тук да ви кажа за какво съм дошъл.
— Добре тогава. Слушам ви.
— Роджър Брустър е избягал от скривалището, което бяхме подсигурили за него, Анджела и Джейми Монтроуз…
— Напразно сте си създали този труд — прекъсна го Колман. — Момчето е добре възпитано, но не търпи да го държат под ключ.
— За Бога, старши лейтенант! Направихме го, за да му осигурим безопасност, нима не разбирате?
— Естествено, че разбирам, сър. Ала момчето си има други тревоги. Също както и аз. Къде е този негодник Джералд Хеншо? Вашите хора с нищо не помогнаха.
— Не ви ли е хрумвало, че може да е убит?
— И така да е, бихме искали да получим някакво доказателство.
— Съзнавате колко сме затруднени, Колман. Може да минат месеци, дори години, преди да научим нещо сигурно.
— Следователно признавате, че не знаете, нали? А Роджър си е наумил на всяка цена да открие къде се е сврял този мръсник. Както впрочем и аз. Ако пръв се докопам до него, ще сложа край на мизерния му живот по начин, който и на варварите не е бил известен.
— Чуйте ме, Колман. Момчето не разполага с голям шанс, ако тръгне само. Ако се свърже с вас, обадете ми се!
— Ако аз съм наблизо, шансът може би ще е по-голям — отвърна бившият старши лейтенант. — Бащата на това момче рискува живота си, за да ме спаси. Същото съм готов да сторя за сина му.
— Дявол да го вземе, та вие не разполагате с нашите възможности! Ако Роджър се свърже с вас, обадете ми се. Не го ли сторите, може смъртта му да тегне на съвестта ви.
Роджър Брустър слезе от влака във Вийорбан. Слънцето още не бе изгряло, следователно не можеше да се насочи към летището. Тръгна из улиците; усети, че е ужасно изморен и борецът в него му подсказа, че тялото му се нуждае от гориво. Храна. Откри малка хлебарничка, влезе вътре и заговори сънливия собственик на френски.
— Bonjour. Трябва да се срещна с баща ми на вашето летище, но единственият влак от Валенсия ме докара в този ранен час. Хлябът при вас ухае страхотно.
— То е ясно. Тук се пече най-хубавият хляб в цялата провинция. Какво ще желаеш, млади човече?
— Каквото ми предложите, стига да е топло. Чаша мляко и кафе.
— Имам и мляко, и кафе. А ти имаш ли с какво да платиш?
— Разбира се. Не бих си позволил да вляза при вас, ако нямах пари. — Добре нахранен и освежен от силното кафе, Роджър плати, добави внушителен бакшиш и попита: — Къде точно се намира летището?
— Километър-два на север, но в този час няма откъде да поръчаш такси.
— Не се тревожете. На север значи? А как да намеря пътя?
— Оттук като тръгнеш надолу, след четири пресечки — отвърна хлебарят и посочи надясно. — Магистралата се пада наляво. Води право към летището и онази ужасна академия за пилоти.
— Вие какво, не харесвате ли школата?
— И ти щеше да я намразиш, ако живееше тук. Разни побъркани младежи бръмчат насам-натам. Някой ден ще вземат да се сблъскат и ще загинат невинни граждани! Тогава ще се отървем от тая пущина. И толкоз по-добре!
