Джефри ме посети, всъщност заповяда ми какво да правя, ако се свържеш с мен.
— О, Господи, не искам да загазиш заради мен!
— Няма страшно, на Пикадили успях да заблудя опашката. И все пак длъжен съм да попитам, момчето ми. Защо, Роджър, защо? Сър Джефри и хората, които му служат, са ти осигурили безопасност, за това поне не мога да си кривя душата. Защо постъпи по този начин? Заради Хеншо ли?
— Да, Коули.
— Нима не разбираш, че онези от МИ-пет са хора професионалисти. Те правят всичко възможно да го открият, ако изобщо е жив.
— Това ми е известно, но зная също така, че в службите има и къртици. Сър Джефри сам го призна пред господин Прайс и подполковник Монтроуз, с ушите си го чух! Не исках да рискувам информацията, с която разполагам, да попадне в лоши ръце.
— Каква информация, хлапе?
— Мисля си, че се досещам къде се крие Хеншо, или поне знам кой може да ни каже къде е той.
— Какво говориш?
— Като се изключат разните продажници и проститутки, Джери си има постоянна приятелка в Хай Холбърн. Мама знаеше за нея, но и дума не е споменавала пред човек вън от семейството, а и с нас не е говорила направо за това. Една вечер, някъде към единайсет часа, минах край вратата на спалнята им. Хеншо беше пиян и се караха за нещо… както ставаше обикновено. В един момент тоя тип заяви, че щял да излезе да потърси „спокойствие и утеха“. Това направо ме вбеси, затова го проследих с бентлито и видях къде влиза.
— Но защо не го и спомена преди?
— Сам не зная. Мама ненавиждаше скандалите, ти добре го знаеш, и затова просто бях пропъдил всяка мисъл за тази случка. И ето че преди няколко дни си припомних какво каза мама пред мен и Анджи, преди да се качи на горния етаж, за да се разправи с Джери, вечерта, когато я уби. „Повикай Коули, не искам той да кара ягуара. Сигурно ще иде при приятелката си в Хай Холбърн“… Нещо в този смисъл.
— В такъв случай трябва да идем при сър Джефри…
— Не! — отсече Роджър. — Аз пръв ще отида там! Ако го открия, искам сам да се разправя с него.
— За какво ти е? Искаш да го убиеш ли? Да си провалиш живота, като убиеш тоя скапан негодник Джералд Хеншо?
— На мое място не би ли сторил същото? Той уби майка ми.
— Аз не съм на твое място, момче!
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Напротив — тихо отвърна Оливър Колман. — Ако искаш отговор на въпроса си, да, бих убил Джералд Хеншо с голи ръце, както признах и пред сър Джефри. Бих му причинил бавна, възможно най-болезнена смърт, но бих свършил тази работа аз, на теб не бих позволил. Аз съм стар войник и дните ми на тази земя са вече преброени. А ти… та целият живот е пред теб. Ти си син на най-доблестния мъж, когото съм срещал, и няма да позволя да си затриеш живота.
— Да предположим, стари приятелю — рече Роджър, като изгледа Колман в очите. — Да предположим, че най-напред хвърля един здрав бой на тоя копелдак и едва след туй го предам на сър Джеф?
— В такъв случай, както казват в онези непоносими американски филми, давай!
Бентлито забави ход и спря на паркинг близо до блока, посочен от Роджър.
— Спомням си, че натисна най-горното копче вляво — рече Брустър младши и излезе от колата.
Двамата изкачиха няколкото стъпала, влязоха в остъклено фоайе и застанаха пред таблото със звънци. Роджър натисна най-горното копче вляво. Отговор не последва. След още няколко опита реакцията беше същата.
— Чакай — рече Колман, като се взря в имената срещу бутоните. — Да опитаме нещо друго — добави той и натисна копчето до надписа „Управител“.
— Моля? — прозвуча груб глас.
— Сър Джефри Уотърс, сър, Кралското военно разузнаване. Ужасно бързаме, но ако проверите в регистъра на МИ-пет, ще се уверите, че не ви лъжа. — Тонът на Колман не търпеше възражения. — Трябва веднага да поговорим.
— Но разбира се! — стресна се видимо изплашеният управител на сградата. — Заповядайте, моля — додаде той и ето че домофонът зажужа. — Ще ви посрещна на площадката. Аз съм на този етаж.
Бившият старши лейтенант размаха под носа на управителя своята някогашна лична карта и заговори отново със същия властен тон.
— Осем-А, никой не отговаря. Госпожица Саймънд няма ли я?
— Няколко дни не съм я виждал… сър.
— Трябва да проверим на място, въпросът не търпи отлагане.
— Но разбира се… на вашите услуги! — Управителят ги поведе към асансьора в дъното на фоайето. — Ей го ключа — рече той. — Можете да влезете.
— Благодаря ви от името на короната. — Коули пое ключа с хладно кимване.
Апартаментът на името на Саймънд бе приятен, добре аранжиран и подреден със скъпи мебели. Роджър и Оливър Колман се заеха с претърсването. Жилището се състоеше от три стаи, две бани и кухня. Спалня, дневна и нещо като библиотека или кабинет, в който имаше малко книги по рафтовете, ала по цялото бюро бяха разпилени листа. Колман се зае с книжата, които се оказаха всевъзможни сметки, скъсани страници от списания, бележки, съдържащи поети ангажименти, в които инициали заместваха пълните имена, и множество писма, повечето изпратени от континента. Клеймото сочеше, че подателите са сред богатите любители на веселието и удоволствията: Париж, Ница, Лазурния бряг, Рим, Баден-Баден, езерото Комо, минерални бани и търговски центрове из цяла Европа.
Самите писма бяха изпълнени с дребни незначителни подробности… с една дума, скучни. Колман бе готов да предаде всичко на сър Джефри; това бе негов дълг, ала жената на име Саймънд щеше да остане загадка, освен ако не я откриеха.
— Коули! — извика Роджър Брустър. — Ела да погледнеш!
— Къде си, момче?
— В кухнята!
Колман излезе от кабинета, хвърли бегъл поглед в дневната, след което връхлетя в настланата с бели плочки кухня.
— Какво има, Роджър?
— Ето — посочи младият Брустър телефона на стената и бележника до него; отдясно, на малка лъскава верижка висеше химикалка. — Ето, виждаш ли? Който е писал тук, е бил много ядосан. Гледай, на места е прокъсал по няколко листчета.
— И какво? Виждам части от две букви и три цифри. Останалото са само криволици.
— Защото тия писалки не пишат, ако ги държиш наклонени, трябва да се държат изправени. Имаме такава пред спалното помещение в училище. Понякога слагаме молив, но все го губим…
— Какво искаш да кажеш, момче?
— Ами ако бързам, да речем, че някое момиче ми диктува телефона си, просто натискам с всичка сила, за да се ориентирам после само по следата.
— Това всички сме го правили — кимна Колман и откъсна страницата. — Сега разбрах. Тая Саймънд сигурно страшно е бързала. Иначе щеше да помоли човека да почака, докато си намери нещо свястно за писане. — Бившият войник отнесе листа до плота, извади молив от джоба на якето си и защрихова целия отпечатък. — Какво ти говори това, Роджър?
— НУ. Три-пет-нула. — Младият Брустър зачете появяващите се букви. — Амст. К-Гр. Ср. Втор. Съри А.П…. Разгадавам само първата и последната част. Това „НУ три-пет-нула“ е номер на частен самолет. Досетих се, защото мама често е наемала частни самолети за пътуванията си, свързани с Асоциацията. „Съри А.П.“ очевидно означава летище в Съри.
— Може пък аз да разгадая останалото. „Амст.“ означава Амстердам, „Ср.“ и „Втор.“ без съмнение означава среща във вторник. „К-Гр.“ очевидно е място в Амстердам. Можем да предположим, че „Гр.“ е „Грахт“, което на холандски означава „канал“, тъй че това сигурно е адрес близо до някой канал, в чието наименование присъства буквата К. Сигурно има десетки канали, в които присъства буквата К и стотици
