— Не те съветвам — рече пилотът, — особено като се има предвид, че скоро ще прелетим над Мон Блан. Току виж си затънал в снега.
Консидайн приземи самолета на малко частно летище; крайната цел оставаше все така неизвестна за двамата му пътници. Утринното слънце огря плодородната земя по долината на Лоара, багрите заискриха по-ярки под бляскавото покритие на росата.
— Ей там ви е колата! — обяви Лутър, като приближи безлична на вид сива лимузина, паркирана близо до пистата. — Тук ще заредя с гориво и ще изчакам новата заповед от Лондон, може да се наложи пак да излетя, но ще се върна след деветдесет минути и това ще е нашият час за излитане. Закъснение не се предвижда.
— Колата е добро хрумване — рече Лезли, — но колко време ще отнеме, за да стигнем при децата?
— Предполагам, десет-дванайсет минути.
— Та това е адски малко, за Бога!
— Само толкова е разрешено, подполковник. Нали служите в армията, знаете какъв е редът.
— Да, наистина, лейтенант. Редът ми е добре познат.
Страничните прозорци на автомобила бяха от толкова тъмно стъкло, че нито Прайс, нито Монтроуз можеха да видят нещо от пейзажа навън. Също тъй тъмно бе и стъклото пред шофьора; оставаше само малък процеп, през който се виждаше единствено пътят.
— Как да разбирам това, по дяволите? — кресна Лезли. — Дори представа нямаме къде отиваме.
— Целта е да не се наруши безопасността на децата — рече Камерън. — При никакви обстоятелства не можеш да издадеш онова, което и с очите си не си видял.
— Та нали става дума за моя син! Пред кого бих се издала?
— Може би в това отношение моята служба е натрупала по-голям опит от твоята. Под влиянието на различни химични вещества можеш да дадеш най-подробно описание на онова, което си видяла по пътя.
— Ако предположим, че попадна при врага, така ли?
— Никога не бива да отхвърляме това предположение, подполковник. Добре го знаеш, а за реда няма да ти повтарям.
— Отново съм принудена да се примиря. Двете ми лични таблетки цианид са в униформата ми, при другия багаж.
— Не смятам, че това е предвидено в настоящия сценарий — успокои я Прайс. — Безопасността ни е стопроцентово гарантирана.
Пътят ги отведе пред огромна порта, охранявана от служители на френския Дванайсети отдел, най- секретният във френското разузнаване. Шофьорът французин, който принадлежеше към същия Дванайсети отдел, каза само няколко думи и колата премина високия каменен зид. В центъра на ограденото огромно пространство се виждаше издължена едноетажна фермерска къща, заобиколена от пасища с добитък и стабилно ограждение с пет-шест коня.
Внезапно някакво необяснимо оживление обхвана комплекса. Край френските военни автомобили и местни полицейски коли се защураха мъже, а над цялата суетня се разнесе неспирният вой на оглушителни сирени.
— Какво става тук, за Бога? — викна Камерън.
— Не зная, господине! — викна в отговор шофьорът. — На портата ми казаха да карам много бавно, тук била възникнала критична ситуация!
Военни автомобили с бясна скорост се насочиха към портата, последвани от колите на местната полиция и десетки мъже, които тичаха в различни посоки, заемайки позиция.
— Какво се е случило? — изкрещя Прайс, като скочи от колата и сграбчи първия човек, който му се изпречи на пътя.
— Младият англичанин! — отвърна патрулът. — Избягал е!
— Какво? — не се сдържа Лезли Монтроуз. — Аз съм подполковник Монтроуз, къде е синът ми?
— В къщата е, мадам, и той е не по-малко объркан от нас!
Камерън и Лезли се втурнаха в къщата, където съзряха малката Анджела Брустър, обвила ръце около врата на Джеймс Монтроуз младши, разтърсван от ридания.
— Не си виновен ти, Джейми! Не си го направил ти, не си! — повтаряше момичето.
— Не е вярно! — настояваше Монтроуз младши, а сълзите се търкаляха по страните му.
— Престани, Джейми! — сгълча го майката, като разтърси сина си. — Кажи ми, какво се е случило?
— Нима това си ти, мамо! — възкликна Джейми и се вкопчи в майка си, сякаш тя бе спасително въже, провесено над зейналата бездна. — Аз му казах!
— Какво си му казал, Джейми? — меко попита Прайс, като коленичи пред канапето. — Какво точно му каза?
— Той непрестанно ме разпитваше как съм успял да избягам от Бахрейн, как съм се прехвърлил през стената, как съм се добрал до града… и как открих Лутър.
— Обстоятелствата тук са съвсем различни — рече Кам, като сложи ръка върху треперещите рамене на момчето. — Сигурно е решил да докаже, че и той е способен на същото.
— Думичка не ми е казал! Той просто го направи. Прехвърлил се е през стената и е избягал!
— Но той няма никакви пари — прекъсна го Лезли.
— А, Роджър си има пари — намеси се Анджела Брустър. — Както сигурно знаете, тук ни карат пощата със самолет два пъти в седмицата, тъй че да отговаряме на писмата, които според нас заслужават отговор. Нашите писма се връщат обратно в Лондон и оттам се разпращат. Роджър поиска да изтегли хиляда лири; получи записа преди два дни. Много се смя, като отвори плика.
— Нима е толкова просто? — попита подполковник Монтроуз.
— Подписът му бе напълно достатъчен, Лезли. Доколкото зная, мама притежава контролния пакет акции в банката.
— Богатите са съвсем друга порода — гласеше коментарът на Прайс. — И все пак защо, Анджела, защо е поискал да избяга?
— Би трябвало да познавате брат ми, сър. Той е страхотен, наистина е страхотен. А в някои отношения прилича на баща ни. Усети ли, че се върши несправедливост, направо изпада в бяс. Мен ако питате, наумил си е да открие Джералд Хеншо и сам да го прати в ада. Сигурно е решил, че е негов дълг да убие Джери, задето той уби мама.
— Свържете ме с Джеф Уотърс! — заповяда Лезли.
— Веднага — откликна Камерън, като се втурна към най-близкия телефон.
Двайсет и шеста глава
Сър Джефри Уотърс скочи от стола си, опъна кабела и придърпа телефонния апарат по бюрото.
— Получаваме откъслечна информация от Рим и Милано, но картината още не е ясна. Ти ли го уби?
— Не, не бяхме ние, собствените му птички жив го изядоха. Нас ни спипаха и без малко да провалим всичко, но успяхме да се измъкнем. Виж, Джеф, ние с Лезли ще ти докладваме в подробности, след два часа ще бъдем в Лондон, но в момента имаме два съществени проблема и единият от тях си ти.
— Заплахата, отправена към мен? Получих предупреждението ви, но…
— Приеми го сериозно. Паравачини каза, че ще бъдеш убит през следващите двайсет и четири часа. Точно това бяха думите му „двайсет и четири часа“. Пази си гърба, Джеф, той не се шегуваше, заканата му бе съвсем истинска.
— Ще го имам предвид. Кой е вторият проблем?
— Хлапето Брустър. Изхвръкна от клетката.
— Всемогъщи Боже! Как?… Защо?
— Прескочил стената, когато слънцето залязло. Сестра му каза, че е тръгнал да издирва Джералд Хеншо, бившият си втори баща, който убил майка му.
— И какво си въобразява, че ще постигне този невръстен хлапак? Хеншо изчезна, сякаш потъна вдън земя. Сигурно е някъде в Африка или Азия, живее си живота, макар и в уединение. А пък ако съм научил нещо за навиците на Матарезе, по-вероятно е да са го изхвърлили някъде в Ламанша с тежък камък на
