— Не вярвам!
Телефонът иззвъня. Тогаци вдигна слушалката на апарата, поставен на плетената масичка.
— Ей, разбойнико! — викна той. — Тъкмо за теб си говорехме.
— Какво е надробил онзи младок? — долетя гласът от Ню Йорк.
— Прощавай, Брандън, ще включа микрофона, та да те чуваме всички.
— И ти ли си там, Прайс? — сякаш още по-силно се разкрещя Скофийлд.
— Тук съм, Брей. Какво ново знаеш?
— Департаментът, държавният департамент, ако не си го забравил, е наострил скапаните си уши да разбере какво вършим.
— Спомням си. Е, и?
— Техният човек в Рим се обадил във Вашингтон, оттам пък се обадили на Шийлдс да го попитат дали не вършим нещо потайно в Северна Италия. Естествено, Жмичката отрекъл да имаме нещо общо. Това истина ли е?
— Не, не е. Бяхме в пълна безизходица.
— По дяволите! И как тъй?
— Без малко да ни убият.
— Това е добър отговор. Как е Лезли?
— Все още треперя, Брандън — обади се Монтроуз. — Ти знаеше ли, че нашият сътрудник, агент Прайс, може да запали ролс-ройс без ключ?
— Тоя крадец сигурно и танк може да подкара.
— Какво ще правим сега? — попита Камерън.
— Напускайте Италия колкото е възможно по-бързо!… Силвио, можеш ли да уговориш нещата с Рим?
— Разбира се, Брандън. И каква ще ми е наградата?
— Ако и когато тая бъркотия се оправи, ние с Тони ще вземем първия самолет и ще те поканим на пребогата вечеря на Виа Венето.
— Та аз сигурно притежавам повечето от ресторантите там, негодник такъв.
— Радвам се, че никой от нас не се е променил, кучи сине!
— Grazie!16 — ревна в отговор Тогаци.
— Prego!17 — също със смях отвърна Беоулф Агът.
— Къде искате да отидете? — попита донът, след като затвори телефона.
— Обратно в Щатите — отвърна Прайс. — Може би вече разполагаме с достатъчно материал, за да предприемем решителен удар.
— Моля те, Кам, поне един час не мога ли да открадна да се видя със сина си? Толкова е млад, а толкова много му се струпа — изхълца Лезли.
— Ще съгласувам с Лондон — отвърна Прайс, като улови ръката й. — А и трябва да предупредя Джефри.
Лутър Консидайн, пилот на обновения „Бристъл Фрейтър“, направи завой наляво, насочвайки се към частното летище близо до езерото Маджоре, на по-малко от петдесет километра от Беладжио. В края на пистата го чакаха Прайс и Монтроуз; бяха пристигнали с неугледната лимузина на Тогаци. Часът бе четири сутринта, небето тънеше в мрак, затулено от облаци, единствената светлина идеше от маркировката на пистата. Самолетът кацна, приближи на трийсетина метра от колата, Лезли и Камерън излязоха, кимнаха на шофьора и се затичаха към самолета. Прайс носеше куфарите им, изнесени от „Вила д’Есте“ с помощта на един от хората, наети от дон Силвио. Лутър завъртя някакво копче и страничната врата на багажното изскочи нагоре. Камерън хвърли вътре багажа, помогна на Лезли да се качи и скочи след нея.
— Лейтенант — опита се Монтроуз да надвика рева на двигателите, — нямаш представа колко се радвам, че те виждам!
— Аз също се радвам, подполковник — отвърна Консидайн. Затвори вратата и направи маневра за излитане. — Как ти върви шпионският занаят, Кам?
— Страшничко стана напоследък, да ти кажа честно, пера хвърчаха.
— Какво ще рече това?
— Как какво, напече се работата.
— Доста трябва да е било напечено, щом британците толкова се разбързаха да ви върнат обратно. Много часове имам във въздуха, ама тоя път плана за полета го е съчинил някой умник, дето не ще да рискува да попаднем в някоя клопка.
— За да не ни проследят ли?
— Сигурно, макар че това не са обичайните мерки за сигурност.
— И тези с които си имаме работа не са нормални, казвам ти, Лутър.
— В такъв случай разполагат с първокласно оборудване.
— Могат да имат всичко, което поискат. Или го купуват, или подкупват онези, които го притежават.
— Знаеш ли какво казаха от радарната станция в Шамони? „За какво ни са «Стелт»-ове, като там горе си имаме Черен жребец?“ Хубаво казано, а?
— Черен жребец?
— Стига, Кам, и аз мога да добия загар, само дето не ми личи… Дръжте се, приятелчета, ние с баба ще ви изкатерим нависоко!
— Лутър — обади се Лезли, когато набраха нужната височина, — спомена, че британците настоявали на всяка цена да се върнем, това ще рече Лондон, нали?
— Именно.
— Мислех, че се предвижда кацане във Франция!
— Правилно, подполковник. При нормални обстоятелства за час щях да стигна, но при тоя план на полета ще отнеме близо два. Никаква маркировка, в очакване на утрото. Впрочем има кафе в тъй наречената задна кабина.
— Досега не съм те питал, Лутър — обади се Прайс, — как се чувстваш на новото назначение?
— А, страхотно е, направо върха! Като изключим оня идиот, който се опитва да ми открадне ескадрилата. Живея си по луксозни хотели, закуската си поръчвам по телефона и ми я носят в леглото, ходя по конференции с големите мозъци от разузнаването и само от време на време ми се налага да управлявам някой от последните модели от парка на Кралските военновъздушни сили.
— Значи нямаш никакви възражения?
— Имам само едно, но то съвсем не е за пренебрегване. По двайсет и четири часа неотлъчно ме следва една сянка. Аз излизам, и той излиза; седна ли да вечерям, той е на съседната маса. Отбия се в някоя кръчма и той току цъфне на бара.
— Целта е да ти се осигури закрила, лейтенант.
— Това е нещо съвсем друго. Смахнатият сър Джефри все ми повтаря колко скоро ме чака повишение. Казах му да не се бърка; той си няма представа колко трудно се погаждат нашите адмирали с техните.
— Джеф може да направи нещо за теб, Лутър.
— В такъв случай оттеглям си думите и ще му се извиня. От година-две си имам приятелка, лекар е в Пенсакола. Можем да се съберем, мисля си, но тя е доста по-напред от мен в нашивките. Тъй че едно повишение добре ще ми дойде.
— Ами тогава не се опъвай на сър Джефри. Неведнъж е правил услуги на Вашингтон, а ако и сега успее, нашите ще му бъдат много задължени.
— Разбрано и прието за изпълнение.
— Впрочем къде ще кацнем във Франция? — попита Лезли.
— Задачата ми е да ви откарам до там, подполковник, но не ми е позволено да ви разкрия мястото на кацане. Надявам се, разбирате.
— Разбирам.
При първия проблясък на зората на хоризонта на изток Прайс и Монтроуз с удивление забелязаха колко ниско над водата летят.
— Всемогъщи Боже — неволно извика Камерън, — като нищо мога да скоча да поплувам!
