— Дано не се случи, това за катастрофата, де. Е, аз тръгвам. Благодаря ви, сър.
— Виждаш ми се добро момче. Желая ти успех… А и френският ти е доста сносен, макар да си личи, че си го учил в Париж.
И двамата се засмяха и Роджър се запъти към вратата.
За ориентир по пътя към летището служеше ревът от двигатели, сетне в утринното небе се появиха и няколко малки самолета. Гледката припомни на младия Брустър дните, когато придружаваше баща си до Челтнам, твърдо решен да получи документ за правоспособен пилот. Даниел Брустър често казваше, че няма нищо по-вълнуващо от това да се издигнеш във въздуха с първите лъчи на утрото. Често в такива дни той будеше Роджър рано-рано, а закусваха едва след първия четирийсет и пет минутен полет. Това бяха спомените на момчето от доброто старо време; а то никога нямаше да се върне.
В дома на Белгрейвия скуеър звънна телефонът и Оливър Колман вдигна деривата в огромната библиотека. Бившият военен драматично преправи гласа си, както и много пъти навремето из арабските страни, когато дежуреше в главната квартира; заговори припряно, делово, по начин, който не подхождаше на един старши лейтенант.
— Добро утро, тук е икономът. С кого желаете да говорите?
— О, може би съм сбъркал телефона…
— О, не! — Колман се закашля и прочисти гърлото си. — Извинете, сър, тъкмо хапвах нещо на крак, ако разбирате какво искам да кажа. Но гласа ви познах, млади човече, вие сте младият Олдридж, Николас Олдридж, приятел от училище на господаря Роджър.
— Именно — потвърди Роджър Брустър от кабинката във Вийорбан, Франция, тутакси схванал намека. — А вие трябва да сте Колман, господин Колман, извинете.
— Няма нищо, момче. Само дето Роджър го няма тук. Той и Анджела са на гости при роднини някъде в Шотландия… Може и Дъблин да беше, не мога да съм сигурен.
— Знаете ли кога ще се върне Родж, господин Колман? — попита младият Брустър и напрегна слух.
— Скоро, струва ми се. Миналата вечер се обади от веселия дом на някакъв братовчед, чух ги да говорят за лов на яребици, а пък господарят рече, че бил готов пълната луна пред прозореца си да смени за една халба в Уиндзор. Рече, че щял да се постарае да се прибере до към три. Но не обеща със сигурност. Вие ако искате, тогава се обадете.
— Добре, сър, така и ще направя. Много, много ви благодаря.
Брустър окачи слушалката на вилката с пълното съзнание, че нужната му информация се съдържа в заплетеното обяснение на Коули. „Пълнолуние“ звучеше познато, но засега не откриваше смисъла. Следващата дума бе „халба“, която нищо не му говореше, следователно имаше определено значение. Роджър не пиеше алкохол; не че имаше нещо против пиенето по принцип, просто вкусът не му допадаше. Ами „Уиндзор“ и „веселия дом на братовчеда“… това пък какво трябваше да означава? Ами „ловът на яребици“, него как да разбира?
Роджър влезе в чакалнята на летището, оборудвана с кафе-машина. Наля си в една чаша, седна на масата и скъса лист от бележник с емблемата на школата. Написа думите на Колман и се замисли. След известно време му просветна.
„Пълнолунието“ и „веселия дом на братовчеда“ трябваше да се съчетаят с „Уиндзор“. Особено значение имаше „ловът на яребици“. А „халба“ означаваше място, където сервират в халби. „Луната на веселия ловец“ в Уиндзор! Това беше кръчма. На около километър от Белгрейвия, посещавана най-вече от ветерани, предимно командоси и летци. Навремето Коули и бащата на Роджър поне веднъж в месеца ходеха там, за да се срещнат със стари приятели. На няколко пъти, когато майката предприемаше пътуване, свързано с Асоциацията за опазване на дивите животни, те водеха Роджър и Анджела и ги настаняваха в отделно помещение с игри. При условие, разбира се, че и думичка няма да кажат пред майка си. Ето това беше! „Луната на веселия ловец“, в три часа следобед!
Наемането на пилот и самолет, който да го откара в Англия, се оказа много по-лесно от разгадаването на съобщението на Коули. Пилотът, майор от Френските военновъздушни сили, който изкарваше допълнителни пари като преподавател на учениците в школата, с радост се съгласи да му помогне. Роджър Брустър му предложи първо петстотин английски лири и ето че човекът насреща му се ококори в недоумение; когато обаче Роджър се съгласи да бъде претърсен за наркотици, а и да плати горивото и таксите за кацане, майорът заяви:
— Очаква ви едно изключително приятно пътуване, млади господине! Нищо не бива да ви безпокои, полята край Уиндзор са ми добре познати.
В залата за комуникации в главната квартира на МИ-5 жената пред пулта, отговаряща за телефона на Брустър в Белгрейвия, свали слушалките и се обърна към колегата си в съседната кабина.
— Тоя старши лейтенант в дома на Брустър сякаш е ходил на училище при нас.
— В какъв смисъл? — попита мъжът.
— Невероятен начин да получи нужната му информация. Измисля несъществуващи места, дава фалшиви подробности и намеква за скорошно връщане, но без да обещава каквото и да било.
— Съвсем професионален подход. Разсейва всякакви подозрения с очакването за скорошен контакт. Чудесно. В такъв случай няма какво да докладваме, така ли?
— Съвсем нищо. Ще изпратя записа горе, но няма да го класирам по спешност.
Оливър Колман се нуждаеше от няколко часа, за да провери дали сър Джефри го е поставил под наблюдение, което очевидно беше факт. Бившият старши лейтенант забеляза автомобила на МИ-5 на не повече от километър от дома на Белгрейвия. Очукан остин, който взимаше завоите с удивителна бързина. Колман се разходи из Лондон, прекоси града от Найтсбридж до Кенсингтън Гардънс, от Сохо до Риджънс Парк и Хампстед, като най-сетне се отърва от опашката си сред оживлението около Пикадили Съркъс…
Напусна Лондон по северния път и се насочи към Уиндзор с надеждата усилията му да не са отишли напразно. Беше ли схванал Роджър смисъла на неговото съобщение? Щеше ли да се появи в три часа в „Луната на веселия ловец“? А може би цялата подготовка е била напразна? Коули бе предпазлив в своя оптимизъм; все пак младият Брустър бързо бе схванал, че не бива да се назовава по име и бе приел ролята на Никълъс Олдридж, приятел от училище, когото той на няколко пъти бе канил у дома си. Роджър бе способно дете, с бърз ум и целенасоченост, по което приличаше на баща си. А целенасоченост често пъти означаваше проява на нетърпение. И все пак каква бе целта му в момента? Действително ли се канеше на всяка цена да открие Джералд Хеншо? Колман знаеше, че Роджър още от първия ден обсажда сър Джефри, за да узнае пръв, ако е постъпила някаква информация за местонахождението на Хеншо; резултат обаче нямаше. Нима всеизвестната припряност, присъща на мъжете с името Брустър, бе замъглила здравия разум?
Колман си даде сметка, че враждебността му към сър Джефри бе неоснователна; дори в този момент действията му бяха лишени от логика. МИ-5, заедно с другите предложили съдействието си служби, бяха далеч по-добре подготвени за издирването на убиеца на лейди Алиша, отколкото един бивш войник и неговия невръстен повереник. И въпреки това бившият старши лейтенант беше наясно с понятието лоялност. Синът на бригаден командир Даниел Брустър — офицер, учен, спортист и дързък предприемач — стоеше над всичко друго, включително и правителството. Ако Роджър искаше да осъществи връзка с приятеля на баща си от годините на войната, то връзката щеше да се осъществи.
И все пак каква бе целта? Каква помощ можеше да предложи той? А може би Роджър Брустър знаеше нещо или си бе припомнил нещо, останало незабелязано за всички други. Колман щеше да получи отговор на своите въпроси много скоро… ако момчето се появеше.
Роджър наистина се появи, в три часа и шест минути следобед.
— Благодаря ти, Коули, безкрайно съм ти признателен, че дойде — рече младежът, като се настани при Колман в едно от сепаретата.
— Че как иначе. Радвам се, че разбра какво исках да ти кажа.
— Отначало се пообърках, но после се сетих.
— На това и разчитах, знам, че ти сече акълът. Сигурен съм, че телефоните ни се подслушват, пък и сър
