адреси, с които това означение би съвпаднало.
— Според теб какво означава това? — попита Роджър.
— Според мен означава, че трябва да отидем право при сър Джефри Уотърс и да му предадем тази информация.
— Недей така, Коули. Той пак ще ме затвори някъде във Франция!
— Това много би ме зарадвало, млади човече. Сега ще претърсим целия апартамент, за да открием нещо, което би ни насочило към местонахождението на Хеншо, но ако нищо не открием, ще считаме мисията си за изпълнена. Съгласен ли си?
— Ами ако тя се върне?
— Ще се договорим с Уотърс и МИ-пет. В писмена форма, ако настояваш. Той ще постави апартамента под денонощно наблюдение. Ако Саймънд или Хеншо се върнат, ще бъдеш незабавно уведомен и при първа възможност ще те докарат в Лондон.
— Да започваме претърсването! — възкликна Роджър Брустър.
Сър Джефри Уотърс положи неимоверни усилия, за да овладее буйния си темперамент. Колман го бе повикал в къщата на Белгрейвия скуеър, където той завари Роджър Брустър и ето че усети как лицето му се налива с кръв.
— Предполагам, даваш си сметка, Роджър, че причини много главоболия не само на службата, която представлявам, но и на много други. Да не говорим, че изложи на опасност живота на Анджела и Джеймс Монтроуз.
— Момчето обаче ще ви предложи невероятна находка — заяви невъзмутимо Оливър Колман в опита си да защити младия Брустър. — Никой от нас нямаше да научи нищо за тази Саймънд, ако той не си беше припомнил името й. За което без съмнение си заслужи похвалата. Доколкото зная, в негово присъствие сте заявили, че и във вашата служба е възможно изтичане на информация…
— Майра Саймънд? — прекъсна го Уотърс. — Мили Боже, това е невероятно!
— Да, името съвпада с инициалите върху писмата до нея — призна Колман. — И защо това ви се струва толкова невероятно?
— Та тя беше от нашите, по дяволите! Числеше се към сродния ни отдел, МИ-6! Един от оперативните агенти, постигнал най-големи успехи в проникването в чужди държави.
— Е, тя очевидно е била предател, къртица — продължи Колман. — Признайте, че нашият млад приятел ви предостави безценна за вас информация.
— Нима сме могли сами да я изровим? — възпротиви се Уотърс. — Тя напусна преди година с обяснението, че е напълно изчерпана, което не е необичайно явление.
— Изчерпана, но не дотолкова, че да не може да работи за друг, нали? — настоя Роджър. — Джералд Хеншо уби майка ми, защото тя се изправи срещу Матарезе, съобщенията в електронната й поща към и от Мадрид го доказват. И ето че внезапно тази Саймънд и Джери се сближават, а мама става жертва на убийство. За Бога, сър, не е необходимо човек да е ракетен инженер, за да направи връзката!
— О, да, това е очевидно — тихо потвърди Уотърс, — а самият факт, че ти го знаеш, ще те превърне в мишена за Матарезе. А както някой каза наскоро: „Те са навсякъде, ние просто не ги виждаме.“
— Напълно разбирам, сър, ще се върна обратно във Франция, няма да споря с вас.
— Не и във Франция, Роджър — рече Уотърс. — Закрихме това убежище минути след като откриха изчезването ти. И преди малко не се пошегувах, ти наистина изложи на опасност живота на приятелите си с хаоса, който предизвика. Някои хора говорят прекалено много, други са се приучили да слушат; новината бива разпространена внезапно, разкрие ли се, че секретна правителствена операция е организирана в чужда страна.
— Наистина съжалявам, сър.
— Не бъди прекалено суров към себе си. Твоят покровител Колман има право, ти наистина ни предостави безценна информация. Сигурно дори сам не си даваш сметка колко важно е това за нас… Няма да ти кажа нищо повече. Смятам, че вече знаем кой е агентът на Матарезе тук, в Лондон. И като прибавим към това твоето разкритие, може би ще се поздравим, че сме направили крачка напред.
— Напред към какво, сър?
— Душата на змията, или поне така се надявам. Все още е недосегаема за нас, но напредъкът е безспорен.
— Къде заминавам? — попита Роджър.
— На юг, само това мога да ти кажа.
— Как ще стигна дотам?
— Използваме само един пилот и един самолет. Честно казано, доста се поизмори днес. Е, той е млад и ще го преживее.
— Лутър носи страхотен заряд, сър.
— О, да, днес на няколко пъти обаче се наложи да презареди. С истинско гориво, искам да кажа.
Двайсет и седма глава
Лейтенант Лутър Консидайн, пилот от Американския военноморски флот, още веднъж подходи наляво за поредно кацане, този път на резервна, използвана за дипломатически мисии писта на летище Хийтроу.
— Вие сигурно се шегувате — ревна той в микрофона, прикрепен към слушалките за радиовръзка. — Разкарвам тая антика от четири сутринта, а вече наближава пет следобед! Хайде, пощадете ме, няма ли да има поне малка обедна почивка?
— Съжалявам, лейтенант, такава е заповедта.
— Не ми ги пробутвайте тия, гладен съм.
— Отново моля за извинение, старче. Просто предавам заповедите, не ги измислям. Планът за полета ще ти бъде предаден от служител на МИ-пет.
— Добре де, британецо. Поръчай на цистерната да побърза, после докарай пасажера. До полунощ искам да бъда обратно в Лондон. Чукнал съм си среща с ергенско легло и голямо плюскане.
— Какво става? — попита Камерън Прайс от реда издути седалки в дъното, където се бе настанил заедно с Лезли.
— Вас, котета, ви стоварвам тук на Хийтроу и по поръчка на анонимен индивид пълня резервоарите до дупка. Разполагам с двайсет минути да отгатна накъде ще летя.
— Страхотен си, Лутър — рече Монтроуз, като повиши глас, за да надвика шума от двигателите. — Затова са избрали тъкмо теб.
— Да бе, това съм го чувал и преди. Мнозина са призвани, но малцина са избраните. И защо, по дяволите, тъкмо аз извадих тоя късмет?
— Подполковникът току-що ти го каза — викна и Камерън, усетил, че пилотът включва реверса за убиване на скоростта. — Ти си най-добрият!
— Пред хвалбите предпочитам един хубав обяд.
Самолетът леко и плавно докосна земята. Лутър насочи машината по пистата към определеното място. От някакъв хангар излезе цистерна, двама механици издърпаха маркучите за зареждане, трети човек в цивилно облекло приближи самолета. Консидайн отвори отсека към резервоарите.
— Ето плана на полета, лейтенант — заговори посрещачът в цивилни дрехи. — Прегледайте го, а ако имате въпроси, знаете към кого да се обърнете.
— Хиляди благодарности — отвърна Лутър, като пое кафявия плик. — Това е пратката за вас — добави, като посочи Прайс и Монтроуз.
— Така и предположих. Ако обичате, последвайте ме, колата ни е зад цистерната.
— Имаме багаж — рече Камерън, — изчакайте минутка да го събера.
— Лейтенант — каза офицерът от МИ-5, — предполагам, ще ни помогнете.
Лутър Консидайн застрашително изгледа непознатия.
— Прозорци не мия — тихо процеди той, — мръсното пране не е моя работа, а за твое сведение, господин специалист по ребусите, не съм ти носач с червена шапчица от някой стар филм.
— Прощавайте, не ви разбрах.
