невидимият хитрец, който може и да се окаже не толкова силен, колкото си мисли, да продължава да вярва, че разполага с пълната власт. Разклати ли се връзката му с реалността, той — или тя — ще изпадне в изолация. И тогава ти ще разчупиш кръга Матарезе. Ключът може да се съдържа в думите „К-Грахт“, открити в апартамента на Саймънд.
— Сигурен съм, че това е гласът на Беоулф Агът — тихо вметна Джефри Уотърс.
— Престани, Джеф, тук няма никаква мистерия. Хванеш ли се на тая работа, започваш с едрите камъни и постепенно стигаш до по-малките, а накрая, ако се наложи, до миниатюрните кремъчета. Човешкото поведение навсякъде е едно и също, ние с Таленков нямахме разногласия по въпроса.
— Беоулф Агът наистина има видение — отбеляза Камерън Прайс, сякаш говореше на себе си, макар да не изпускаше Скофийлд от поглед. — Да поговорим сега за камъните и кремъчетата. Какво ще правим, Брей?
— А, това е лесно — отвърна Скофийлд. — Ще се превърна в предан член на Матарезе.
— Какво?! — Четиримата се спогледаха изумени.
— Успокойте се, наистина ще стане много лесно. Предателят тук, уплетен в мрежата на Матарезе, Ленард Фредерикс, ще се срещне с пратеник от Амстердам… Господ ми е свидетел, разполагам с достатъчно информация, за да бъде представянето ми достоверно.
— Човекът просто служи като връзка, дяволски хитър трябва да е, но все пак е само елемент от веригата — рече Камерън. — Какво очакваш да ти каже той?
— Нямам представа. Зависи какви карти ще ми бъдат раздадени. Аз говоря, той реагира; задавам въпроси, той отговаря. Едно нещо обикновено води към друго, а то на свой ред към трето. Един вид тенис, в който наместо ракети ще използваме умовете си.
— И как тъй си въобразяваш, че ще излезеш победител в играта? — недоумяваше сър Джефри.
— Той не ме познава, единствените снимки на неотразимото ми лице датират отпреди двайсет и девет години и се намират в архивите на Управлението. А тук не съм се появявал… колко… да са били най-малко двайсет и пет години, тъй че той няма откъде да ме познава.
— Нямам желание да подхранвам самочувствието ти — обади се Камерън, — но репутацията ти определено предхожда появата ти тук. Дори Паравачини, докато те кълнеше да се провалиш в ада, призна колко разностранни са способностите ти. Щом той, италианецът, ръсеше такива хвалебствия по твой адрес, добре ще е да приемеш, че всички привърженици на Матарезе в Европа знаят кой си и на какво си способен.
— Пък и няма да им е трудно да се доберат до хора, присъствали в Чезапийк или Перегрин — додаде Лезли. — А те са в състояние да дадат точно описание на външността и поведението ти.
— Освен това, Брей — решително се намеси Антония, — Франк Шийлдс открито призна, че Матарезе имат човек дори вътре в ЦРУ!
— Нека най-напред отговоря на госпожа подполковника. — Брей кимна и се усмихна на Монтроуз. — Ще трябва просто да проявя повече от обичайната изобретателност, нали? А що се отнася до твоето опасение, любов моя, в момента, когато Жмичката научил, че Кам ме е открил, всички данни за твоя благоверен, включително снимки, досиета и тъй нататък са били изнесени от Управлението и заличени от компютрите.
— Не си съвсем точен — прекъсна го Лезли. — Аз получих основното ти досие, а също и Ев Бракет.
— И оперативният термин е „ограничен достъп“, нали?
— Вписаната информация е напълно достатъчна. Бих те открила в голяма тълпа, ако се наложеше. Също и Тони.
— И какво направи с този материал, подполковник?
— Онова, което ни бе наредено по време на инструктажа. Ние с Бракет заедно изгорихме предадените ни копия.
— И никой друг не е имал достъп до тях?
— Не, разбира се. Това бе информация за ограничено ползване.
— Предполагам, не си поддържала връзка с когото и да било от неуловимия кръг Матарезе.
— Моля те, Брандън, не мисля, че съм глупачка, затова и ти не се отнасяй към мен, като че ли таиш съмнения.
— Напълно съм съгласна с теб — обади се Антония.
— Не бих посмял — рече Скофийлд, — защото съвсем не си глупава, ти си изключително способна. Мисълта ми е, че с каквато и информация да разполагат онези от Матарезе, тя също е ограничена, твърде оскъдна и навярно пълна с преувеличения. Независимо от чара ми, хубавата външност и известна сръчност при боравенето с оръжия, ако ме погледнеш отстрани, аз съм обикновен, прехвърлил шейсетте американец. Нещо като средностатистически екземпляр.
— Само ако прасетата прелетят край Луната, а кравите започнат да дават бърбън — меко отбеляза Прайс, като поклати глава.
Срещата със служителя от Форин Офис Ленард Фредерикс, втори директор на отдел „Преговори по въпросите на европейската икономика“, бе подготвена в пълна секретност и с присъщата деликатност, с която сър Джефри Уотърс бе прочут в средите на професионалното разузнаване. Началото бе сложено с една напълно рутинна молба до Форин Офис. Тя предвиждаше високопоставен директор от въпросния отдел да приеме виден американски банкер, изразил възмутено оплакване от политиката на външното министерство на Великобритания във връзка с приемането на валутните курсове, диктувани от Европейската общност, наместо тези на Световната банка. Това било пагубно за американските инвестиции, а следователно и за очакваните печалби.
Обвинението звучеше не по-малко глупаво от твърдението, че са се появили крави с уиски във виметата наместо мляко, ала поднесено в псевдоакадемична многословна форма, звучеше приемливо за бюрократите.
— Помогни ми, стари приятелю.
— И как предвиждаш да стане това, Джефри?
— Разпрати доклади за сведение из цялото министерство. Банкерът се казва Андрю Джордан, а целта ни е Ленард Фредерикс. Натовари го той да отговаря за Джордан.
— Мога ли да задам някой и друг въпрос?
— Съжалявам, поверителна операция.
— „Операция ужилване“, така ли да разбирам?
— Вече ти казах, никакви въпроси.
— Ще трябва да отразя всичко в дневника. Не можем да допуснем да бъдем злепоставени.
— Пиши каквото намериш за добре, просто го направи, стари приятелю.
— Не би ме помолил, ако не беше от първостепенна важност. Смятай, че е готово, Джеф.
„Андрю Джордан“, известен по-скоро с прозвището си Беоулф Агът, бе въведен в кабинета на Ленард Фредерикс от секретарка. Високият слаб мъж се изправи, заобиколи бюрото си, след което въодушевено поздрави прочутия, както разправяха, американски банкер.
— Не бих казал, че ми е приятно да се срещаме тук — заяви човекът, назовал се Джордан. — Знам какво нещо е кабинетът, разполагам с двайсет и шест в различни градове на Щатите. На две преки оттук има бар, кръчма, както ги наричате вие, казва се „Лъвът“ или нещо подобно.
— „Лъвът на свети Георги“ — откликна Ленард Фредерикс. — Може би предпочитате да говорим там?
— Да, наистина, стига вие да нямате нищо против — рече Джордан-Скофийлд.
— В такъв случай така и ще направим — съгласи се бюрократът. — Стига на вас да ви бъде удобно. Вие вървете, аз ще се погрижа за нещата тук и ще ви последвам. Ще се срещнем там след половин час.
„Лъвът на свети Георги“ бе типична за Лондон кръчма: мебели от масивно дърво, включително и столчетата на бара, а светлината, за разлика от дима, бе оскъдна, накратко казано, идеалното местенце за жадни хора като Брандън Алан Скофийлд. Той се настани на маса в предната част, близо до изхода, поръча си питие и зачака пристигането на Фредерикс. Директорът от Форин Офис пристигна с куфарче. Тревожно огледа обстановката на мъждивата светлина, додето не забеляза странния американец, непожелал да
