означаваше, че тук не присъства никой от видните представители на фамилията. Жестокият край на Карло Паравачини едновременно бе шокирал и поставил нащрек жителите край езерото. Някои се молеха за душата му, други го проклинаха, малцина изпитваха колебливи чувства. И въпреки това малкият очукан автомобил пое по шосето към Беладжио, сетне, без да губи време, сви в отклонението, водещо на север, към земите на Паравачини. Някоя важна личност все пак присъстваше там, някой с достатъчно власт, за да получи пратката от Барселона, някой от членовете на Матарезе.
— Върни се в къщата по възможно най-бързия начин! — нареди Тогаци, като се обърна към Скофийлд. — У дома на балкона има телескопи, може би ще научим нещо.
Надеждите се оправдаха. Телескопът, насочен към имението Паравачини, визираше огромната яхта, зад нея моравите и безбройните замлъкнали фонтани. Имението изглеждаше странно запуснато, сякаш изящната обстановка обещаваше хора в елегантни дрехи, а не студени бели статуи. Внезапно се появиха двама мъже, по настланата с чакъл пътека пред имението. Единият бе възрастен, другият млад, и двамата облечени в тъмни панталони и свободни спортни ризи.
— Кои са? — попита Брей, като се дръпна, за да може дон Силвио да погледне. — Познаваш ли ги?
— Единия познавам много добре и той е отговорът на въпроса кой управлява Матарезе в Италия. Другия не познавам, но мога да предположа кой е; видяхме го само в гръб, и то отдалеч.
— Кой е?
— Шофьорът на малката очукана кола, когото проследихме дотук.
— Свещеникът?
— И двамата са свещеници. Възрастният е кардинал Рудолфо Паравачини, прелат със значително влияние във Ватикана.
— Той ли е водачът на Матарезе в Италия?
— Чичо е на покойния неоплакан Карло Паравачини, онзи с птиците.
— Ами Ватикана?
— Бих казал, че кръвта между фамилиите е по-силна от кръвта Христова. Поне в този случай.
— Прайс го спомена, Лезли също. Но нищо конкретно.
— То е пред очите ти, Брандън. Погледни. Качиха се на яхтата, на задната палуба. Кажи ми какво виждаш.
— Както кажеш. — Скофийлд отново зае мястото зад телескопа. — Мили боже, старчокът отваря пратката от Барселона. Излиза, че си прав!
— Въпросът е, какво ще правим оттук нататък?
— Мястото не ми изглежда здраво укрепено. Защо да не действаме сега, преди да успее да предаде съдържанието на пакета или преди да го унищожи, което също е вероятно.
— Съгласен съм.
Извикаха телохранителите и всеки погледна през телескопа. Плана изработиха бързо, Скофийлд и Тогаци се върнаха години назад, припомниха си времето, когато заедно проникваха във вражески територии. Двама от телохранителите тръгнаха, другите трима останаха при дона и Брандън.
— Ти няма да мърдаш оттук — каза Тогаци на италиански, като кимна на човека, който пазеше тежката врата към къщата в гората. — Поддържай връзка с нас, а ако се появят натрапници, знаеш какво да правиш.
— Si, господарю. Първо най-отдалечените мини.
— Мини? — Скофийлд се изправи в плетения стол. — В хълмовете над Портофино?
— Спомни си — каза Тогаци. — Никой не успяваше да припари до същинския ни лагер. Възпламенявахме мините околовръст и всеки, който тръгнеше да ни търси, се парализираше от страх и не смееше и крачка да направи.
— Връщаха се по стъпките си, напускаха района, а в това време ние премествахме лагера — подсмихна се Брандън. — Никакви жертви, никакъв риск от международен скандал, експлозиите се обясняваха с неоткрити мини, останали от партизанските войни.
— Добавил съм и една новост — скромно обясни дон Силвио. — Сега съм поставил и вътрешни мини, много по-близо до пътеката, а и няколко под нея, които също се възпламеняват от къщичката при портата.
— Va bene19 — вече с глас се засмя Скофийлд.
— Вие двамата — продължи Тогаци на италиански към последните от малката бойна група, — ще ни придружите, оставяте ни на стотина метра над имението. После продължавате до паркинга и заемате позиция.
— Si — отвърнаха младите мъже.
Първата кола спря на четири-петстотин метра от имението на Паравачини. Двамата пратеници на Тогаци бяха сменили опърпаните костюми, които носеха в Милано. Сега бяха облечени като фермери, тръгнали на църква в неделя, дрехите им бяха стари, не по мярка, но чисти. Всеки носеше кошница с цветя, каквито се отглеждаха в местността, корените бяха укрепени с топка пръст, лукс, който прилягаше на всеки земевладелец. Поеха в жегата по прашния път към имението Паравачини, по челата им избиха капки пот, а по ризите — тъмни петна. Черната настилка се смени с асфалт на двеста метра преди имението. В къщичката с дебели стъкла нямаше никой, бариерата бе вдигната, признак, че в къщата не е отседнал никой от фамилията.
Мъжете крачеха с престорено усилие, поеха по извитата алея за коли, после нагоре по стълбите до внушителния вход към къщата. Натиснаха звънеца — мелодични камбанки изпълниха пустия дом. Прислужник с разкопчана риза и набола брада отвори вратата. Изненадан от простоватото облекло на посетителите, той заговори грубо на италиански.
— Какво искате? В къщата няма никой!
— Piacere, signore20, ние сме бедняци от хълмовете на Беладжио — рече застаналият отдясно. — Идваме да почетем паметта на великия дон Карло, който на празник винаги е бил щедър към семействата ни.
— Та той умря преди няколко седмици. Позакъснели сте.
— Не посмяхме да припарим, докато гледахме как тук се тълпят сановници — обади се другият пратеник на дон Силвио. — Може ли да внесем тия кошници, signore? Доста тежки са.
— Оставете ги отвън! Бездруго в къщата вече има премного растения, дето трябва да ги поливам.
— Отворете сърцето си, signore — добави първият, като огледа обстановката зад гърба на прислужника.
— Не!
— Ами тогава не го отваряй. — Мъжът внезапно се хвърли напред, сграбчи прислужника за раменете, събори го и блъсна главата му с коляно. Онзи падна, от носа му шурна кръв и той изгуби съзнание. Пратениците на Тогаци завлякоха тялото в някакво помещение, затвориха вратата и се заеха да извършат бързо, но щателно претърсване. В библиотеката се натъкнаха на прислужница; беше облечена в униформа и полегнала във фотьойла прелистваше картинна енциклопедия.
— Scusi, signori!21 — Жената скочи от стола и заговори бързо на италиански. — Казаха ни, че щом си вършим работата, може и да си почиваме, да се забавляваме дори.
— Кой ти го каза?
— Негово високопреосвещенство кардиналът.
— Кой друг е в къщата?
— Кардинал Паравачини, синьор Роси и…
— Синьор Роси? — прекъсна я мъжът, повалил прислужника на входа. — Той свещеник ли е?
— За Бога, не, signore! Идва тук по няколко пъти в седмицата и все с различна жена. Развратник. От неудобство пред кардинала ги праща да си вървят много рано, докато е още тъмно.
— Друг? Май каза, че има и други.
— Да, още един. Бруно Давино. Той отговаря за охраната на имението.
— Сега къде е?
— Повечето време прекарва на покрива, сър. На едно място има заслон, да пази от слънцето. Той казва,