Полетът до Лондон премина гладко. Капитан Хендерсън се оказа съвършеният британски офицер, изпълняващ военна мисия; сдържаният му тон издаваше безспорен авторитет, човек, на когото никой дори не помисля да противоречи.
— Когато кацнем — каза Хендерсън, — моля, останете на борда, докато всички останали напуснат кабината. Аз ще ви придружа през митническия контрол.
— Ей, ама вие наистина здраво пипате, а, капитане? — обади се Лутър, заел място до пътеката срещу Прайс и Монтроуз. Да не сте някой действащ Джеймс Бонд?
— Нямам представа за какво говорите, сър. — Хендерсън се усмихна искрено, с весело пламъче в очите. Наведе се и прошепна: — Съветвам ви да не настоявате, да не взема да включа някоя бомба със закъснител и да ви взривя както си седите на местата.
— Ей, човече, и аз съм от племето на летящите…
— Това ми е известно, командир…
— Не сте първият, дето ме повишава.
— Защо не дойдете в пилотската кабина. Може да ви хареса.
— Ще взема да се съглася… пък и ще надзиравам какви ги вършите.
— Бъди мой гост, друже. Хайде ела.
Лутър стана от мястото си и го последва по пътеката.
— Искам да дойда с теб в Милано — обърна се Лезли към Прайс.
— Този път не — отвърна Камерън. — Говорих с Джеф Уотърс от чакалнята на Конкорд и разбрах, че Скофийлд праща Антония обратно в Лондон.
— Аз не съм Антония — отсече подполковник Монтроуз.
— Кротко, госпожо офицер, още не съм свършил. Джеф каза също, че Брей е поискал цял камион чудати машинарии… „побъркан човек“, бяха точните думи на Уотърс, и те трябвало да бъдат прекарани със самолет до неизвестно засега назначение.
— И Джефри е дал съгласие?
— Каза нещо много смешно. Че когато Беоулф Агът се държи по този начин, то обикновено значело, че е надушил нещо.
— В такъв случай най-добре ще е да го сподели с другарчетата.
— И аз казах горе-долу същото. Или поне да ни насочи. Джеф обаче не беше съгласен. Наумил си е да даде на Скофийлд ден-два, за да потвърди онова, което засега е само смътно предположение.
— Не трябва ли нещата да станат в обратен ред, първо да даде потвърждението?
— Планът на Матарезе е изтеглен напред във времето, както вече ти казах, тъй че в най-добрия случай разполагаме със седмица, а може и по-малко. Брей трябва да е адски сигурен в своя нюх и ако не му изневери, ще трябва да действаме незабавно.
— Това не ми изглежда надеждна стратегия.
— Искаш да кажеш, че не прилича на военна стратегия, само че ние не сме военни и действаме на различна територия.
— И все пак бих предпочела да дойда с теб.
— Не и докато не разбера какво е намислил Скофийлд. Ти имаш дете, а аз не.
През последвалите осем часа работиха трескаво. Капитан Хендерсън счупи собствения си рекорд, като прекоси Атлантика за два часа и петдесет и една минути. На летище Хийтроу, придружени от капитана, те напуснаха самолета и бяха посрещнати от сър Джефри Уотърс, който носеше два куфара, по един за Кам и Лутър.
— Получихме мерките на лейтенанта от Американския флот, а в последния хотел открихме и дрехи на Кам. Поръчахме ново облекло за всеки от вас. Всичко е в тези куфари.
— Защо е било необходимо? — попита Прайс.
— Обикновена предпазливост, старче. Няма етикети, нито характерни материи, които да могат да се проследят до производителя… с други думи, няма начин самоличността ви да бъде разкрита чрез тия покупки.
— Мамка му! — сопна се Лутър. — Тоя дърт котарак какво е намислил да прави с нас?
— Нямаме представа, лейтенант. И все пак аз отдавна познавам човека с прозвището Беоулф Агът, макар и отдалеч. Въобразявам си, че разбирам неговия нестандартен подход, тъй да се каже. Следователно мой дълг е да не излагам на риск Службата.
— Ами нашите кожи? — попита Консидайн.
— Ако се стигне до облеклото, на закрила не можете да разчитате.
— Хиляди благодарности! Аз съм специално обучен супер пилот. Не може ли НАСА да ме прати на Луната или Марс?
— Не забравяй Пенсакола, Лутър — напомни му Прайс. — Там те чака една личност с по-висок чин…
— То личи само ако сме в униформа, драги.
— Хайде престанете. Все още разполагате с няколко часа естествена светлина, лейтенант — отбеляза Уотърс. — А твоят „Бристъл Фрейтър“ е наблизо. Вторият ти пилот… твой колега е, който знае единствено, че трябва да те придружи до Милано, разполага с одобрения план за полета. Най-добре ще е вие с Камерън да тръгвате.
— Не мога ли да летя сам?
— Причините са две. Първо, това тук не е някое малко местно летище, нито пък се намира в приятелски настроена чужда страна, това тук е Хийтроу, където разпоредбите са изключително строги. Пренебрегнем ли ги, ще привлечем вниманието върху нашия полет, което не бихме искали. Второ, току-що прекоси два часови пояса; това се отразява на организма. Разумно е да имаш подкрепление.
— Кажи това на онези няколко хиляди пилоти на бойни самолети от Втората световна чак до Пустинна буря.
— Е, това май ще ме затрудни, не мислиш ли?
— О, сигурно, бели господарю.
Кацнаха след падането на нощта. Камерън се качи в колата на Тогаци, Лутър бе откаран в предварително набелязан хотел, а вторият пилот от МИ-5 се зае с формалностите, за да отлети обратно за Лондон.
В познатата кола с неугледна външност и разкошен интериор Прайс си даде сметка, че е раздвоен. Болезнено усещаше колко му липсва Лезли, находчивият й бърз ум, приятните разговори… а разбира се, и тялото й. Крайно време бе да признае истината: Камерън Прайс, заклетият единак, който извън работата си не се обвързваше за дълго и не поемаше отговорности, бе сериозно влюбен. След колежа на няколко пъти се бе чувствал на ръба, ала жаждата му за знания и по-късно интересът към разностранното обучение, предложено от Управлението, бяха осуетили задълбочаването на отношенията. Тези пречки сега не съществуваха; интересът към работата не го напускаше, той разбираше, че с всяка следваща операция научава нещо ново, ала усещаше във всекидневието си празнота от пространство и време, която жадуваше да запълни с нещо красиво. Беше намерил и човек, с когото искаше да споделя красивите моменти до края на живота си. Такава бе истината и той не бягаше от нея. Краткотрайните увлечения бяха мимолетни и приятни, чувствата лудешки, водовъртеж от копнение, възбуда и нетърпение.
Другата част от съзнанието на Прайс бе насочена към Скофийлд. Какво бе открил човекът с легендарното прозвище Беоулф Агът и каква бе причината да е толкова потаен? Моментът не беше подходящ да си придава важност, пък и Брандън притежаваше безпогрешен усет за реалността, който във важни ситуации решително притъпяваше суетата му.
Пристигнаха в защитената дървена крепост на Тогаци в горите над Беладжио и Прайс се озова на познатата веранда с подредените телескопи, насочени към езерото Комо. Не губиха време в шумни приветствия, тъй като Скофийлд, видимо напрегнат и разтревожен, бе нетърпелив да разкаже какво са постигнали. Той предаде странните думи, които бе чул по телефона на яхтата, а и заплахата на жената, заявила, че ще платят за смъртта на кардинал Паравачини.
— Реших, че е могла да се обади единствено от къщата, затова оставих Тогаци да се разпореди как да постъпят с тялото и да почистят яхтата, а аз хукнах към имението да го претърся. Там нямаше никой или
