поне аз никого не видях. Все пак намерих бинокъл до телефона в библиотеката. Оттам се откриваше чудесна видимост към яхтата. Която и да е жената, оттам се бе обадила.
— Не можа ли да я откриеш?
— Не, но обстановката в библиотеката ми се стори някак необичайна. Е, имаше красиви томчета в кожени подвързии което ще рече, че навярно не са и отваряни, а и стотици книги в обикновени обложки. Имаше обаче и нещо друго. Цяла сбирка, която приличаше на архив. Дебели тетрадки, много от тях с плътни пожълтели листа, подвързани с груб канап. Повиках един от младежите и му поръчах да иде до яхтата да предупреди Силвио, че ще се позабавя.
— И какво откри?
— Нещо като документирана история на рода Матарезе, която започваше някъде в края на миналия век. Снимки, дагеротипи, изрезки от стари вестници и карти с нанесени на ръка обозначения. Нямаше много цели думи, никакъв текст, само инициали на италиански, някои кратки, други по-дълги.
— Преведох му ги — рече Тогаци. — Той поназнайва нещичко от нашия език, но да чете не умее.
— Френски говоря по-добре от теб!
— Мъртъв език.
— Кажи де, научи ли нещо ново? — не се стърпя Прайс.
— Не, по-скоро нещо старо, много старо, и то ме накара да се замисля. Търсили сме в грешната посока, опитвали сме се да предвидим кога и къде ще възникнат катаклизмите, от какво естество са.
— Нима можем да ги предотвратим, ако не търсим къде ще избухнат?
— Точно в това е въпросът, ние никога няма да ги открием. Един-единствен човек знае отговорите и това е онзи, който издава заповедите, Матарайзен. Така добре е прикрил местата, че сигурно единствен той разполага с информацията, която ни е нужна.
— Е и?
— Имам толкова силно предчувствие, че сякаш ми е отворило дупка в стомаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Една от онези стари тетрадки беше изцяло посветена на руините от някогашната крепост или замък на Матарезе, по-точно от времето на барон Матарезе. Видях десетки снимки, запечатали всяко кътче от вътрешността на къщата и терена отвън. Трябва да бяха поне трийсетина, и то не стари снимки; не бяха нито избледнели, нито пожълтели, би казал човек, че са правени съвсем наскоро. На последната страница стоеше ръкописен текст. „Негативи за Я.В.М.“
— Негативи за Я.В.М. — като ехо повтори Камерън. — Ян ван дер Меер Матарайзен, който издава заповедите.
— Именно. Тук следва въпросът, защо ще поръчва Матарайзен снимки на всеки детайл от някогашния замък? Защото е бил в развалини.
— Отговорът сам се натрапва — отново се намеси Тогаци. — За да бъде възстановен.
— Така си помислих и аз — рече Скофийлд. — Първата крепост на Матарезе, символ на жадувана власт. Не претендирам да съм голям психолог, но ние всички знаем, че Матарайзен е обсебен от демоните си фанатик, напълно побъркан злодей. И когато замисли да предизвика световен катаклизъм, накъде би поел подобен човек, освен към корените си?
— Не можеш да бъдеш сигурен, Брей.
— Това ще стане утре.
— Какво говориш?
— По един от нерегистрираните телефони на Тогаци се обадих на Джеф в Лондон и научих кодовото име на Консидайн и телефона на хотела, в който е настанен. При изгрев слънце той ще излети от Милано и ще кацне на една необозначена писта близо до езерото Маджоре… там ви е качил заедно с Лезли.
— Точно така.
— Резервоарите му ще бъдат пълни догоре и ще тръгнем към югоизточния бряг на Корсика. На около двеста и четирийсет въздушни мили е, четиристотин и осемдесет в двете посоки; никакъв проблем за неговата машина. Ще прелетим от Соленсара надолу към Порто Векио, северно от Бонифацио. Използвайки картите на Паравачини, ще можем да прелетим над руините на замъка Матарезе.
— Я как си го измислил! — въодушеви се Прайс.
— Ще бъдем на три хиляди и шестстотин метра височина. В списъка на необходимото оборудване съм включил свръхмощна височинна телевизионна камера, пригодена да снима дори в облачно време. Няколко прелитания ще са достатъчни, за да поверим дали има раздвижване. Ако резултатът е положителен, преминаваме към втора фаза.
— Това пък какво е?
— В Сенетоса има летище, на около двайсет минути от някогашната крепост на Матарезе. Там кацаме, тръгваме пеша, пък да видим какво ще открием.
— Мили боже, съвсем сами ли? И защо е тази тайнственост, това прилича на затъмнение!
— Защото на никого нямам доверие. Във всичките ни бази са проникнали къртици. Ако съм на прав път, Матарайзен ще бъде там, сияещ в налудничавото си самодоволство. Но дори при най-малко опасение от негова страна, че сме се насочили към Порто Векио, той или ще изчезне, или ще привика толкова наемници, че да сразят и цяла армия.
— Нека бъдем обективни, Брей — остро напомни Прайс. — Ами ако грешиш и той не е там?
— Е, ще си призная, че съм сбъркал. В Лондон работят като бесни, Жмичката се бъхти денонощно, мозъците на Кайзерграхт също, всички търсят отговорите. Не разнищваме сами тая главоблъсканица, за Бога. Единствено време не ни достига.
— Ами ако той наистина е там с огромен отряд наемници с пълна огнева мощ?
— Ей, младежо, няма да ми е за пръв път. Край главата ми са свистели куршуми още когато ти си бил в пелени.
— Това не е отговор, Брандън.
— Добре де, отговорът е в доставката от Джеф. Пряка телефонна връзка с Лондон през сателит. Ако това, което предполагаш, е обективната реалност, както се изрази ти, отряд френски командоси чака на летището в Марсилия. Могат да бъдат в Сенетоса за броени минути.
— Следователно потайността ти все пак не е изцяло…
— Че как иначе, по дяволите! Онези момчета нямат и представа каква заповед да очакват, просто са в готовност за евентуално нападение срещу остров в Средиземно море. Обадя ли се на Джеф, той препредава съобщението в Дванайсети отдел и самолетът излита за Сенетоса. Аз ще посрещна групата на шосето и тя преминава под мое командване. Ако изобщо се стигне до това.
— Което предполага, че си предприел известни разузнавателни действия.
— Това се отнася за всички нас. А е включено и в оборудването. Камуфлажни униформи, бинокли, две мачетета, ножове, пистолети със заглушители, ботуши, резачки за тел, спрейове с газ… обичайните дреболии.
— „Обичайните дреболии“, казваш?
Трийсет и пета глава
По брега на Корсика летяха на височина две хиляди и четиристотин метра, а като достигнаха Соленсара, Лутър се изкачи на три хиляди и шестстотин метра. Мощната камера бе здраво закрепена за пода на кабината.
— Координатите по картата сочат, че след две минути ще бъдем над обекта — каза Консидайн по високоговорителя. — Готови ли сте?
— В пълна готовност — отвърна Скофийлд, застанал зад камерата, чийто двайсет и пет сантиметров екран увеличаваше видимата земя долу хиляда пъти; на секунда можеха да се правят по две снимки.
Две минути по-късно Лутър отново се обади:
— Започнете огледа, проверете фокуса. Настройвайте.
— Досещам се, че не ти е за пръв път, лейтенант — каза Прайс в своя микрофон, закрепен на слушалките.
— Правилно се досещаш, приятелче. Нарича се бръснещ оглед по иракски. Много приятна задача, стига
