— За какво говориш тогава?
— Причината да сме тук сега, за това говоря — натърти Скофийлд, без да отделя поглед от извитата алея и гладката морава отвъд. — Тук сме, за да открием какво е намислил Матарайзен, да узнаем кой е замесен и да предотвратим изпълнението на замисъла. Ако вече не е прекалено късно.
— Нима това изключва участието на Джеф и френския Дванайсети отдел? — настояваше Камерън.
— Ще се наложи да се върна близо трийсет години назад — все така шепнешком заговори Брандън. — Имението на Апълтън близо до Бостън. Вярно е, че аз предизвиках първите експлозии околовръст, ала когато адът се отприщи и хората взеха да падат като мухи в пороен дъжд, избухнаха и други експлозии, които предизвикаха повсеместния пожар вътре в къщата. Водачите на Матарезе бяха поставили взривни устройства във вътрешната бърлога, за да са сигурни, че ще бъдат унищожени всичките им документи, договори, всякакви книжа. Унищожението в пламъци очевидно е присъща тактика на Матарезе.
— Пожарите в Средиземноморието — сякаш на себе си рече Камерън. В този момент пушачите тръгнаха към тях по алеята. — Какво ли значи това? — попита Кам.
— Шшшт! — просъска Скофийлд. Мъжът и жената приближиха на два-три метра, не спираха да се опипват като невъздържани пубертети. Завиха в отклонението на юг и вече смъкваха дрехите си. — Ако беше тъмно, можехме да ги вържем и да проверим кой е в къщата.
— Скоро няма да мръкне, тъй че кажи какво ще правим.
— Връщаме се на пистата и изчакваме да падне нощта.
— О, Господи.
— Тук ли предпочиташ да си легнеш, при насекомите и змиите?
— Да вървим — примири се Прайс.
Откриха Лутър в примитивната наземна „кула“. Пилотът дремеше в един стол, радиопредавателят до главата му тихо припукваше. В отсрещния ъгъл седеше ръководителят-движение и четеше някакво списание, положено върху пулта.
— Лутър. — Камерън го разтърси за раменете.
— Аз! — Пилотът стреснато отвори очи. — А, върнали сте се. Какво стана?
— Отвън ще ти кажем — рече Беоулф Агът. — Ела да се поразходим.
Тръгнаха успоредно на пистата. Скофийлд и Прайс описаха какво са научили от първия оглед в Порто Векио, споделиха и какво не са успели да узнаят.
— Май имате нужда от помощ, а? — рече Консидайн. — Време е да повикаме французите…
— Не — отсече Брандън. — Още не знаем какви са им мерките за охрана след падането на нощта. На светло няма да нахлуваме и няма да викаме помощ. Може и изобщо да не се наложи.
— Защо?
— Защото, лейтенант, кацне ли самолет тук, и особено ако стовари отряд униформени командоси, вестта ще плъзне като пожар. Познавам Матарезе; постоянно плащат на местните, за да им снасят подобна информация.
— Ти поначало не си имал намерение да ги викаш, нали? — рече Прайс с нарастващ гняв.
— Уотърс остана много доволен, че те ще бъдат наблизо, а пък ако наистина ни потрябват, мога просто да им се обадя. През нощта, когато ще бъдем в имението.
— Е това е направо страхотно! — избухна Камерън. — Чакай да ти откраднат проклетия кон, пък тогава заключи конюшнята! Ти какво си намислил? Операция двойно самоубийство в стил камикадзе?
— Не се горещи, младежо, знаеш, че можем да се справим.
— Ей, копелдаци, нищо не ви разбирам — примига Лутър. — Да разполагате с войници, тренирани и в джунглата да се бият, и да не ги използвате? Защо бе, хора?
— Страх го е, че ако ги повикаме, ще изтървем златното съкровище.
— Какво златно съкровище?
— Необходимата ни информация. Ветеранът навярно има право. Една необмислена стъпка и Матарайзен ще издаде заповед за унищожението на данните. Нямаме представа какво да очакваме, нито откъде, нито от кого.
— И сам не бих се изразил по-точно — отбеляза Скофийлд. — А като говорим за очевидното, ние с Кам май трябва да подремнем. Цяла нощ ще бъдем на крак, а пък и през последните дни здравата ни раздрусаха с това прескачане от една зона в друга.
— Съгласен — отвърна Прайс. — И къде ще се приютим?
— Откъм северната страна на пистата има къщичка за пилотите и екипажите. Онзи от кулата каза, че можем да я използваме.
— И аз съм не по-малко уморен от Кам, но няма да оставя самолета.
— А като задряма в бараката, не беше ли го оставил?
— Не бях, ако искаш да знаеш. Овързах десетина тежки инструмента в мрежата. Ако някой се беше опитал да излети, моята система щеше да събуди къртиците на метър под земята и аз щях да засека крадеца със заредено оръжие.
— Това момче дава надежди — отбеляза Брандън, като ги поведе към бунгалото.
— По дяволите, къде беше досега? — викна Джеймисън Фаулър в слушалката.
— Извън града — отвърна предпазливият Стюарт Никълс, адвокат на фирмата „Суонсън и Шварц“.
— Тия на мен не ми минават. Изведнъж се оказва, че не мога да се свържа нито с Уайтхед, нито с теб, а телефонният секретар на Уолбърг твърди, че и той бил извън града. Как да разбирам това „извън града“? Някое любимо ваше местенце, за което не бива да узная?
— Бъди разумен, Джеймисън. Всеки от нас си има личен живот.
— На теб дори гласът ти се е променил. Нещо гадно става, а аз нямам и представа какво е то, мамка му! И не ми казвай, че ругателствата говорели за беден речник.
— Каквото и да ти кажа, ще е напразно.
— Е, вече ми го казаха. Къде, по дяволите, е Уолбърг? Във Вашингтон ли е?
— Той живее във Филаделфия и това ти е добре известно. Защо споменаваш Вашингтон?
— Слушай какво ще ти кажа — поде Фаулър, усещайки как се поти в хладната хотелска стая. — Носи се слух… и затова трябва на всяка цена да открием евреина!… Знаеш, че имам приятели във Вашингтон, от онези, на които пълним офшорните сметки. Всъщност един от тях ми каза… каза ми…
— Изплюй камъчето де! — сряза го Никълс.
— Видели са Бен да влиза в сградата на Федералната комисия по търговия.
— Федералната комисия по търговия?
— Не съм казал ФБР, то само това остава.
— Не те разбирам.
— Я си представи, че се е подплашил и си е наумил да спасява кожата си? В това племе са много хитри, ще знаеш. Има си начин хем да ни натопи, хем да излезе сух от водата. Ще подхвърли, че уж чул да се носят слухове, и всичко ще изпее.
— За нашето начинание?
— Да не мислиш, че говоря за Дисни Уърлд, бе тъпак!
— Няма начин да успее. Каквото и да подхвърли на Федералната комисия по търговия, ония адвокати ще тръгнат да се ровят, а за да му повярват, той рано или късно трябва и себе си да натопи.
— Адвокатски брътвежи. Еврейчетата са по-умни от теб.
— Господи, какъв си грубиян. Дъщеря ми е омъжена за изключително способен адвокат, който по една случайност е евреин…
— О, за него знам всичко. Подписва се Стоун, но всъщност е Стайн.
— Сам му го предложих от професионални съображения. Живеят в Бостън.
— Кой е грубиянът сега?… Остави, дай да говорим за Уолбърг. Какво мислиш ти?
— Нали ти казах, източникът ти не ми изглежда надежден. А си имаме много по-важен проблем с разцеплението в Амстердам.
— Това пък какво значи? Изразявай се ясно, стига си увъртал.
— Какво казваш?
— Говори какво знаеш, не какво мислиш, дявол да те вземе.
