— Боя се, че в случая моят източник е повече от достоверен. Разцеплението между Кайзерграхт и Гуидероне е факт. Синът на Пастирчето ще се наложи, естествено, но за жалост май Албърт е преминал на страната на Ван дер Меер.
— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш?
— Според моя информатор той определено е минал на страната на Амстердам, заради парите.
— Кой ти го каза?
— И това е слух, също както при теб, повече не мога да разкрия.
— Не е достатъчно, за да ме убедиш.
— Нищо повече няма да ти кажа, Джеймисън.
— Всичко се разпада, за Бога! Това е лудост. Ти си луд, и аз съм луд. Какво става, дявол да го вземе?
— Аз също искам да зная отговора — заяви Стюарт Никълс и затвори телефона.
В пет и петнайсет следобед канторите на „Суонсън и Шварц“ бяха заключени. Албърт Уайтхед обаче не беше напуснал сградата след не особено приятния разговор със Стюарт Никълс. На вратата се почука.
— Влез — каза изпълнителният директор.
— Ето ме, сър. — В кабинета влезе красива секретарка. — Постъпих както предложихте, господин Уайтхед. Изчаках в дамската тоалетна господин Никълс да си тръгне.
— Благодаря ти, Джоан. Седни, моля те. — Изчака младата жена да се настани, след което продължи. — Както вече ти споменах, тази наша среща е строго поверителна в професионален смисъл. Може да се окаже безплодна и аз се моля на Бога да стане точно така, ала до мен достигна известна информация, за която съществува… подчертавам, съществува макар и малка вероятност да е свързана с твоя шеф. Ясно ли се изразявам?
— Да, разбира се.
— Добре тогава. От колко време работиш за господин Никълс?
— Близо две години, сър.
— Зная, че той непрестанно подготвя за официално представяне писмени материали, правни анализи, такива неща, но спомняш ли си по-дълги изложения или показания да са били подготвяни за заверка в съда?
— Не, струва ми се… Чакайте да помисля. Преди около шест-седем месеца възникна казус по настойничество, в който наследникът, непълнолетно лице, искаше закрила от страна на съда, за да запази размера на наследството в тайна. Тъй като данъците бяха предварително платени, съдът прие документите да бъдат запечатани.
— И това е единственият случай?
— Доколкото ми е известно, да, сър.
Доколкото ми е известно. Уайтхед ненавиждаше тази фраза. В много случаи се използваше като уклончива формулировка, защото често секретарките се чувстваха задължени да проявяват лоялност към шефовете си.
— Джоан, аз действително ти вярвам, мила, но неколцината ни акционери настояват да проуча нещата в дълбочина. Водиш ли дневник на материалите, диктувани от господин Никълс, или подготвяните от него документи?
— Всеки документ и всяко писмо, включително вътрешнофирмените протоколи… Нямах представа, че „Суонсън и Шварц“ имат акционери.
— Нямаме навика да разгласяваме този факт. Става дума за малка група инвеститори, които ми помогнаха да купя фирмата. Къде се намират записките ти?
— Върху дискети, сър, подредени са по дата и час на въвеждане.
— Имаш ли нещо против да ми ги покажеш?
— Ни най-малко, сър. — Секретарката стана и поведе Уайтхед към кабинета в дъното на коридора. Показа му своята картотека, която се състоеше от дискети, като пъхнатите разделители обозначаваха годината и месеца на вписване.
— Виж ти! — възкликна Албърт Уайтхед. — Каква голяма колекция.
— Мистър Никълс започна съставянето преди пет години. Реши, че ако държи тук материалите, много по-лесно ще прави нужните справки, отколкото ако ги изпрати в склада на общото деловодство.
— И е бил напълно прав. Покажи ми как се работи с тая картотека. Всички имаме едни и същи компютри, но може и да не успея да извадя всички файлове. — Секретарката взе една дискета, пъхна я във флопито и набра нужните кодове. — О, сещам се — рече изпълнителният директор. — Всъщност процедурата е съвсем елементарна.
— Така е, господин Уайтхед. Да остана ли да ви помагам? Мога да се обадя на съпруга си…
— Не, не, мила, ти върви. Сега вече мога и сам. Просто запомни, нашата среща трябва да се запази в пълна тайна, както и присъствието ми в този кабинет.
— Разбирам, сър.
— От името на инвеститорите, а и от мое име утре сутринта ще откриеш един плик под бележника на бюрото си.
— Не е необходимо, сър.
— Напротив, напротив, напълно в реда на нещата е.
— В такъв случай остава само да ви благодаря, господин Уайтхед… Надявам се никой да не пострада. Господин Никълс е чудесен човек, винаги внимателен и отзивчив.
— А за мен е и скъп приятел — побърза да я увери Уайтхед, а наум си рече: „Същински Юда е тоя проклетник!“
— Лека нощ, сър.
— Лека нощ, Джоан.
Наближаваше полунощ, когато Албърт Уайтхед извади последната дискета. Чувстваше се изцеден, очите го смъдяха, дишането му се бе учестило до крайност. Беше се върнал цели три години назад, беше прегледал близо четири хиляди документа. Нищо не откри! Да не би пък Никълс да бе наел машинописка от някоя съмнителна агенция за безработни? Или може би от колонката „Търсят работа“ на някой третокласен вестник? Естествено! Това трябва да бе отговорът. Не би могъл да обвини открито директора на „Суонсън и Шварц“, и то пред служител на фирмата, нали? А защо пък да не може? Секретарките поначало са непредсказуеми, могат да ти крадат дребни пари от портфейла, а могат и брака ти да съсипят.
—
—
Уайтхед се надигна от стола и постави обратно на мястото й последната дискета от картотеката. Върна се на бюрото, вдигна телефона и набра номера на фирмата, която предоставяше под наем луксозни коли с шофьор.
— Madre di Dio! Il mare Mediterraneo! Mare nostra!26 — Вик разцепи нощната тишина на летището в Сенетоса, Корсика.
— Какво беше това? — ревна Скофийлд, като скочи от тясното легло.
— Проклет да съм, ако знам! — рече Прайс и се изправи на канапето.
Вратата на бунгалото се отвори с трясък и при тях връхлетя Лутър Консидайн.
— Няма ли кой да преведе какво говори, за Бога? Нещастникът направо се е побъркал!
— Какво има? — попита Брандън.
— Ти ми кажи — сопна се Лутър. — Ей сега ще дотърчи.
Човекът от кулата се втурна при тях.
— La radio! Mare nostra. Fuoco, incendio!27
— Lentamente, lentamente28 — спря го Скофийлд. — Говори английски, ако обичаш.
— По радиото — повтори италианецът на трудно разбираем английски. — В цялото Средиземно море… навсякъде пожари! От залива Мускат до Африка, Израел, fuochi. Inferno maledetto! Il diavolo
