l:href='#note_1-29' type='note'>29 завладява земята!
— „Навсякъде пожари — на пресекулки повтори Брей. — Дяволът завладява земята.“ От Оман до Израел и Северна Африка.
— Пожарите в Средиземно море — рече Камерън. — Матарайзен ги е подпалил. Това е сигналът!
— Да вървим! — викна Скофийлд.
— Идвам с вас — каза Лутър. — Моят народ е дошъл от Африка и никой няма право да пали нашия океан.
Трийсет и шеста глава
Беше няколко минути след единайсет, ярката луна се бе издигнала високо в небето, когато Скофийлд, Прайс и Консидайн пропълзяха под бодливата тел и навлязоха в имението Матарезе.
— Ти ще държиш ариегарда, Лутър — прошепна Брандън. — Ако някой се появи на пътя или ако забележиш светлина от фарове, веднага ни уведомяваш по радиото.
— Разбрано, шефе. На вас това ли ви е обичайната работа?
— Не — отвърна Прайс, — обикновено обявяват пристигането ни.
— Много смешно.
— Не и този път — отбеляза Прайс, като последва Скофийлд нагоре по стръмния склон. Достигнаха извитата алея; оттук се виждаше имението. Светеше само един прозорец на последния етаж. Внезапно зад стъклото се появи силует.
— Ти ли настояваше за потвърждение?
— Вече го получих. Това е той. Върни се! Гледа насам.
— А ти не мърдай, зарови лице в земята! — Скофийлд го плесна по тила. — Ето че се отдръпва.
— Да изтичаме до къщата — шепнешком предложи Кам.
— Не, ето го пак! Вдига телефона.
Лицето на Матарайзен изглеждаше гневно; холандецът като че ли крещеше на някого. Отново отстъпи навътре в стаята, след което се появи, стиснал в ръка дълга компютърна разпечатка. Ето че пак се дръпна от прозореца, гневът явно не му даваше мира.
— Сега! — рече Брандън, изправи се и тичешком прекоси алеята. Камерън го следваше по петите. — Направо се е разбеснял. Разполагаме с няколко секунди.
— И после?
— Искам да поогледам наоколо, да проверя каква алармена система са монтирали.
— Ако не внимаваш, току виж, си я включил!
— Шансът да успея е петдесет процента. Приготви оръжието, както би казал Джеф, провери заглушителя.
— Готово.
— Покривай входната врата. Ако включа алармата, оттеглям се по най-бързия възможен начин, но ти трябва да бъдеш готов. Покаже ли се някой, стреляй…
— Ей, приятелчета! — гласът на Лутър прозвуча в радиопредавателите. — Фарове се насочват право към желязната порта.
— Да минем отзад — предложи Скофийлд.
— Не — рязко се възпротиви Прайс. — Това е нашият шанс да проникнем вътре. Без кръв, без шумотевица, без да е писнала алармата.
— Ами ако ми се пръсне сърцето?
— Стига, Брей, не казвай, че си се разколебал.
— Да чуем какво си намислил.
— Ще се скрием, но не зад къщата. Огледа ли входната врата?
— Три стъпала, тежка врата, фенери отляво и отдясно — отвърна наблюдателният Скофийлд.
— Друго?
— Какво друго?… Храсти, високи храсти отстрани на верандата! Щом някой изключи алармата, за да влезе, ние ще…
— Да не губим време. Аз поемам далечния фланг, ти оставаш тук.
— Ей, другарчета! — отново се обади Консидайн. — Портата се отвори, колата премина.
— Колко души са?
— Две горили, според мен.
— Изключи радиото — нареди Камерън, като се обърна към Брандън. — Побързай. Бягай да се скриеш!
— Лесно ти е да го кажеш.
Дългата черна лимузина с ослепителни фарове зави по алеята и спря пред широката веранда. Слязоха двама мъже: шофьорът бе среден на ръст, с дълга светлокестенява коса, другият по-едър, с огромен гръден кош и ниско подстригана редееща отпред коса. Наместо да приближат входа, те отвориха задните врати и взеха да изнасят пликове с продукти и малки кашони; етикетите показваха, че бяха пазарували в пристанищния град Бонифацио. Мъжете натрупаха покупките на верандата, разговаряйки на корсикански диалект, смесица от френски и италиански.
— Ама че деликатеси! — рече шофьорът. — Падроне май подготвя празненство.
— И за кого? За нас и тримата от прислугата? Съмнявам се.
— За оная уличница, разбира се. Мене ако питаш, много я харесва.
— Дали е уличница, не знам, повече на нимфоманка прилича. А за това, дето разправяш колко я харесвал, чакай само да разбере, че е преспала с всички ни! Здравата ще му се натрие носът. Нали си забелязал колко отвисоко ни гледа.
— Забелязал съм, ама пет пари не давам, ако ще и за долни червеи да ни взема. Важното е, че плаща добре, далеч по-добре от сицилианците.
— И за него вършим същата гадна работа, приятелю. Честно да ти кажа, вече и на изповед не мога да ида.
— Не си го слагай на сърце. Бог ни е пратил тук да свършим каквото трябва. Всичко е предопределено.
— Хайде бий камбаните, кажи на ония тъпаци да изключат алармата и да ни отворят.
Шофьорът безмълвно изпълни поръчката. Секунди по-късно в прозорците на долния етаж се появи светлина; женски глас прозвуча по интеркома, монтиран на верандата.
— Кой е? — попита жената на същия корсикански диалект.
— Двама от най-сръчните ти любовници, Роза.
— Стига сте се фукали, дебелаци такива!
— Отваряй — рече шофьорът. — И да дойде някой да ни помогне. Побързай!
— Чакайте да изключа алармата, че да не ви събираме по хълмовете.
Корсиканците се спогледаха с досада и отвращение.
— Някой по-силен звънец щеше да е достатъчен — изръмжа по-едрият. — Защо са му експлозивите? Смахнатият идиот като нищо ще ни прати в ада, с все верандата ще ни взриви.
— Тоя падроне мрази да рискува. Отвсякъде се е подсигурил, ние да му мислим.
Вратата отвори пищната прислужница, която Скофийлд и Прайс бяха видели и преди. Разголената й роба излагаше на показ тежки гърди и заоблени бедра.
— Майчице Божия! — изписка жената. — Какви са тия кашони?
— Нашият падроне май е намислил да празнува — отвърна шофьорът.
— Е, сега всичко ми е ясно.
— Какво ти е ясно?
— Щураме се нагоре-надолу като заклани пилета! В стаите да няма и прашинка, чаршафите да са изгладени и колосани, среброто излъскано, голямата зала в идеален ред. Готвачът направо се е побъркал. Месарят и зарзаватчията дойдоха следобед и надонесоха толкова месо и зеленчуци, че ще стигнат да нахраним половин Сицилия!
— Какво казва падроне?
