— Не си съвсем точен — отвърна Скофийлд. — Кацне ли самолет, колкото и опитен да е пилотът, тутакси ще се разчуе. Започнат ли да слизат командоси в бойна униформа, току виж, пуснали да вият сирени.
— Все пак — прекъсна го Лутър, — поне телефонни обаждания не се предвиждат.
— Какво искаш да кажеш? — попита Прайс.
— Ами преди да тръгна от Сенетоса взех едни клещи, вмъкнах се в оная бутафорна кула и прерязах телефонния кабел, който видях да се спуска от покрива.
— Този млад човек наистина крие неподозирани таланти — рече Брей. — Препоръчвам ти да го вербуваш.
— О, сърдечно благодаря, но смятам да откажа. Предпочитам си моя занаят.
— Не омаловажавай приноса си, Лутър — строго се намеси Прайс. — Може да си осигурил тъкмо няколко секунди в повече, които навярно ще се окажат решаващи.
— Защо? Заради телефона ли?
— Именно.
— Ами ако онзи от кулата се е канил да позвъни тук, защо не беше го сторил преди?
— Добър въпрос — рече Скофийлд. — Аз ще ти отговоря. Защото французите са съобщили в Сенетоса, че събираме сведения за наркопласьори, наближаващи пристанището на Соленсара. Това е най-близкото летище, тъй че френските власти няма да се бъркат в работата на полицаите от отдел „Наркотици“. Сторят ли го, като нищо може да прекарат двайсет-трийсет години в затвора.
— Значи затова тук нищо не знаят, тъй ли?
— Така е планирано, лейтенант.
— Какво предлагаш, Брей? Ти и преди си бил тук, а ние не.
— Матарайзен е изолиран, няма охрана, няма и прислуга, така ли е?
— Точно.
— Използваме пълна изненада, шок. Пожарната стълба на последния етаж има малка хоризонтална площадка, която минава край десния прозорец. Един от нас влиза през предното стълбище, другият остава край прозореца и чупи стъклото. Ако изчислим правилно времето, пипнали сме го.
— Мога да се покатеря на раменете ти, Кам — рече Лутър. — Така ще достигна най-долната пречка на стълбата.
— А може и пръв да попаднеш на прицел.
— Не мога да те държа, бе, горила такава, затова трябва да рискуваме.
— Напомни ми да се обадя на госпожицата в Пенсакола.
— Не и за да й съобщиш за смъртта ми, куче мръсно.
— Надявам се да не се наложи, но ти напомням да си отваряш очите на четири.
— Предложението ми остава. Стига приказки.
— Правилно. Стига приказки.
— Да си сверим часовниците, както се казва по филмите — предложи Скофийлд. — Какъв е твоят разчет, Прайс?
— Дай ни три минути, докато Лутър се качи на стълбата, още една, за да се присъединя към него и трийсет секунди, за да излезеш да прикриваш нашия пилот на аварийната стълба. Ако Матарайзен пристъпи към някой от прозорците, може да го забележи. Докато се ориентирам къде съм, а и докато се придвижа безшумно, минават още пет минути. Това прави общо девет минути и трийсет секунди. В момента е седем минути след полунощ. Да вървим, Лутър.
Пилотът стъпи на първата пречка и застина неподвижно, вперил очи в часовника си. Щеше да изпълзи до последния етаж през последните трийсет секунди от набелязания промеждутък. Камерън се прокрадна край къщата, подлагайки на преценка линията на видимост, по която Скофийлд с най-голяма точност би могъл да прикрива Консидайн. След което тичешком се върна при Брандън.
— Заеми позиция в края на гората, Брей.
— Защо толкова далеч?
— Оттам има най-добра видимост към прозореца. От всички останали ъгли или той ще те забележи, или ще ти бъде много трудно да се прицелиш.
— Благодаря ти, малкият, ще рече човек, че си мой ученик.
— Благодаря ти, майчице.
— Разполагаш с пет минути.
Прайс изтича по стъпалата, втурна се в къщата. Съзря голямото стълбище в дъното на дълго преддверие, облицовано с розов мрамор; бронзираните перила проблясваха на приглушената светлина от високо окачения полилей. Прайс пристъпи напред, оглеждайки се за жици, свързани с алармата. С пръсти опипа перилото от долната страна, плъзгайки внимателно ръка; до площадката към втория етаж не откри нищо подозрително. Следващото, което провери, бе настилката на стълбите, вгледа се дали няма съмнителни издутини, които също биха активирали алармата; и тук не откри нищо подозрително. Намери реостата за полилея и запали осветлението.
Безшумно се заизкачва, достигна втория етаж, но не спираше да се озърта, търсеше нещо необичайно, което да го предупреди за подготвен капан. Погледна часовника си; принудителната му предпазливост отнемаше повече време от предвиденото. За оставащите деветдесет и осем секунди трябваше да изкачи още два етажа; наложи се да ускори крачка.
Стоп! На стъпалата към четвъртия етаж забеляза леко избледняване на цветната пътека, причинено от почти невидима издутина. Прайс извади ножа си и направи разрез в полукръг около издутината. Внимателно вдигна освободеното парче от килима. Откри се плосък метален диск, от който излизаха две жици и продължаваха нагоре по стълбата. Това можеше да бъде активатор за алармата или мина, а като се вземеше предвид чудовищният замисъл на Матарайзен, по-сигурна бе втората възможност. Струваше ли си господарят да се тревожи за прислугата?
Шейсет и една секунди!
Камерън запрескача през стъпало, очите вече го смъдяха от напрежение, та нали всяка крачка можеше да му струва живота. Трийсет и девет секунди! А трябваше да бъде готов за всякакви изненади, да държи здраво пистолета, да регулира дишането си, да запази пълна концентрация. Не за пръв път изпадаше в ситуация, в която самообладанието бе равностойно на точния прицел. Способността да владееш нервите си прокарваше границата между успеха и провала на една операция. Времето изтече!
На пет крачки от вратата Прайс пое дълбоко дъх и насочи пистолета си близо до бравата. Предвиждаше няколко изстрела да разхлабят ключалката, останалото щеше да свърши рамото му. Четири секунди, три, две, една, сега! Изстреля три куршума, разхвърчаха се трески и в същото време звънна счупено стъкло. С все сила Прайс блъсна вратата. Претърколи се, за да убие инерцията.
Изпаднал в шок, в първия миг Ян ван дер Меер Матарайзен не реагира, сетне скочи към купчината компютърни разпечатки. Грабна ги и се хвърли към машината за унищожаване на документи, монтирана над метален контейнер, в който тлееха въглени.
— Не мърдай! — викна Прайс и насочи пистолета си.
— Не можеш да ме спреш! — изкрещя Матарайзен. — Не можеш да ме убиеш, мъртъв не съм ти нужен!
— В това има нещо вярно — потвърди Камерън и натисна спусъка. Не беше се прицелил в жизненоважен орган, а в краката на холандеца, по-точно в капачките на коленете. Писъци на болка изпълниха стаята и наследникът на барон Матарезе се просна на пода. Листата се разхвърчаха, ала нито един не попадна в машината за унищожаване. — Счупи другото стъкло и ела тук, Лутър! — викна Прайс, извади спрея и приближи гърчещата се фигура на пода. — Ще ти направя услуга, негоднико — рече той, наведе се и насочи струята към лицето на ранения. — Неприятни сънища! — добави ядовито.
Консидайн се втурна през строшения прозорец и с един скок се озова до Прайс.
— Чудничко си го препарирал, приятел. То и аз все по-добър ставам. Тъй де, като вземеш предвид алармата с подръчната мрежа върху самолета, телефона в Сенетоса, а сега и тоя номер, май започвам да се справям.
— Ти си истински герой, Лутър.
— Е, благодаря ти, Кам.
— Чакай, не съм свършил. Съгласен съм със Скофийлд, и аз мразя героите. Заради тях загиват
