дават.
— Но аз съм му майка!
— Това причина ли е да крие истината от теб?
— Не, но към определени неща трябва да се подхожда с повече дискретност.
— Доколкото разбирам, остава в Лондон и тръгва на училище в Англия.
— Да, но Колман ще живее в къщата, докато не заминат.
— Добра идея.
— Страхотна.
— Ами ние? — попита Прайс, като се изправи и се пресегна за чашата си на масичката помежду им. — Досега и двамата отбягвахме въпроса, нали?
— Наложително ли е нещо да се промени? На мен така ми е добре, на теб също.
— Искам нещо повече, стига да мога да го имам, Лезли. Винаги съм усещал, че в живота ми има незапълнена празнина. Разбрах какво ми липсва. Не искам повече да бъда сам, искам да живея с жената, която много обичам.
— Агент Прайс, нима вие ми правите предложение?
— Правилно сте разбрали, подполковник Монтроуз.
— Трогната съм, Кам, наистина. — Лезли взе ръката му в своята и нежно я стисна. — И все пак може би забравяш нещо важно, аз пътувам с немалък багаж. На редовна служба съм при военните и те могат да ме пратят където и когато си поискат. Не съм още готова да се откажа от кариерата си, твърде дълго работих и учих, а и твърде трудно постигнах мястото, което имам. Аз имам и син. А той може да се окаже отговорност, която не си готов да поемеш.
— Защо не? Момчето е чудесно, мисля си… какво ти мислене, Джейми доказа какви заложби крие! Нали каза, че ме харесва, аз също го харесвам, тъй че това е добро начало.
— Ами армията?
— Аз съм офицер от разузнаването и ако Франк Шийлдс реши да ме изпрати в Монголия, аз ще трябва да замина. Само си представи колко прекрасно ще бъде, когато ще сме заедно… Виж, Лезли, като знаем откъде сме тръгнали, ясно е, че никой от нас не би се задоволил с някоя скучна професия. Самолетите прелитат от Токио до Ню Йорк през полюса за тринайсет часа, от Пекин за седемнайсет. Търговците пътуват, жени на отговорни постове също; актьори, актриси и фотомодели почти не се спират. Въпрос на личен избор и нагласа. Мисля, че ще се справим.
— Много си убедителен, скъпи.
— Резултат в полза на дамата — въодушеви се Прайс. — Скофийлд често ме е съветвал, ако някоя е склонна да ме нарича „скъпи“, нея да задържа.
— Колко мило от негова страна… Аргументите ти наистина са убедителни, а аз вече губя преценка за реалността.
— Напредвам ли?
— Да, струва ми се.
Внезапно някъде отвисоко долетя пресекливият грохот на приближаващ се хеликоптер. Оглушителният рев бе знак, че се кани да кацне. Двамата вдигнаха очи и през палмите проследиха как леката машина прави няколко кръга, за да кацне на плажа. Хванати за ръце, Кам и Лезли се изправиха и затичаха към пясъчната площадка. С невероятни за размерите му плавни движения хеликоптерът докосна пясъка, листатите дървета сякаш се засуетиха, смутени от внезапното нашествие.
Вратата се отвори и пръв се показа Скофийлд, обърна се и подаде ръка на Антония да нагази в плитката вода. Додето стъпят на сухия пясък, перката спря да се върти. Развълнувани, двете жени нежно се прегърнаха.
— Антония, тук е истински рай! — възкликна Лезли. — Не се учудвам, че толкова обичате това островче.
— Хубаво местенце наистина. А момчетата от Инженерния корпус са свършили чудесна работа. Палмите са идеално подрязани.
— Усъвършенстваха и генератора — рече Прайс.
— Кой ги е молил? — сопна се Скофийлд. — И преди си работеше добре.
— Нареждането, струва ми се, е дошло от Белия дом — отвърна Камерън. — Мощността му е утроена, а командващият майор поръча да ти предам, че това е подарък от цялата нация в знак на благодарност.
— Президентът нищо не каза, а прекарах с това хлапе повече от час.
— Хлапе ли? — смръщи се Антония. — Прекаляваш, Брей…
— Не съм казал, че не го харесвам. Всъщност той е един много умен млад човек, много съвестен. А и щедър. Обясних му, че пенсията едва покрива разходите ми, тъй като славата ми ме е принудила да живея инкогнито вън от страната. И той пред очите ми се обади в Управлението и ги накара да я удвоят.
— Това е вторият президент, когото успяваш да преметнеш! — не се стърпя Прайс. — Нали не си забравил, чел съм пълния вариант на досието ти!
— Нищо не си спомням, младежо. Това е едно от преимуществата на възрастта… Не ме разбирайте погрешно, но пилотите си имат точен график, който включва и вас. Бихме се радвали да поостанете, но се боя, че е невъзможно. Събирайте си нещата и се качвайте. Имате десетина минути.
Скофийлд и Антония се настаниха в шезлонгите.
— Как се чувстваш, любов моя?
— Най-сетне у дома, скъпи. Не мога да искам нищо повече.
— Да се намира нещо за хапване?
— Нов огромен хладилник с достатъчно храна за цяла година.
— Е, не е трябвало да се престарават.
— Напротив, скъпи, скъпи мой. Няма друг като теб.
— Ей, тая нощ ще бъдем отново само двамата… Схващаш ли мисълта ми?
— На нашата възраст?… О, да, наистина ще бъде страхотно.
В хеликоптера, на път към Пуерто Рико, откъдето агент Прайс и подполковник Монтроуз щяха да отлетят за Вашингтон, Камерън подхвана недовършения разговор.
— Прекъснаха ни — рече той. — Имаш ли отговор на въпроса ми?
— Имаш предвид онова тъй сериозно предложение?
— Определено.
— Да, имам отговор. Кратък е, но идва от сърцето ми. Като минат години, смяташ ли, че ще заприличаш на Брандън Скофийлд, известен като Беоулф Агът?
— Възможно е. Бездруго има много общо помежду ни.
— И все още ще обичаш Антония?
— Ти си моята Антония… моя Лезли.
— Отговорът ми е „да“, скъпи. Хиляди пъти „да“. За нищо на света не бих се отказала от такова щастие.
Информация за текста
© 1997 Робърт Лъдлъм
© 1998 Здравка Славянова, превод от английски
Robert Ludlum
The Matarese Countdown, 1997
Източник: http://e-bookbg.com
Допълнителна редакция: Борис Борисов, 2008
