и Средиземноморието от Гибралтар до Истанбул.
Някои наблюдатели на световните пазари изразяват загриженост относно въпроса за контрола. По телефона господин Уолбърг заяви: „Контролът неизменно съпътства еволюцията. Никой уважаващ себе си икономист или банкер не би бил на друго мнение.“
Хеликоптерът плавно подходи към оградената писта на имението в Чезапийк. Заместник-директорът Франк Шийлдс, чиито вечно присвити очи сега изглеждаха като две тесни цепки, за да го предпазят от слънцето, се показа иззад лъскаво бялата метална врата и тутакси бе посрещнат от тирадата на Брандън Скофийлд, придружен от Камерън Прайс. За щастие по-голяма част от гневния изблик бе заглушена от рева на гигантската роторна перка и докато двамата напуснат обсега на неистовия шум, за да се присъединят към Прайс, Скофийлд бе почти останал без дъх.
— След като си отгатнал какво правя, защо си толкова учуден, че и ядосан на всичкото отгоре? — попита засегнатият заместник-директор.
— Това е най-тъпият кретенски въпрос, който някога си изричал, Жмичка! — викна Скофийлд.
— Защо?
— Престани все едно и също да повтаряш!
— Това го правиш ти, не аз, Брандън. Ето как стоят нещата. Както очевидно си разбрал, аз приложих Ел-фактора и ти премина изпитанието; ти си чист, следователно аз пък няма да си блъскам главата дали не съм пропуснал нещо.
— Отправеното ми предложение от страна на Матарезе, това те ядеше, нали? Обещаните милиони и разкошното ранчо…
— Това беше фалшива догадка — прекъсна го Шийлдс, — макар че поне за известно време свърши работа. Че преди двайсет и пет години ти принуди един президент на Съединените щати сам да поръча да ти платят. Отговорът ми е „да“.
— Откъде знаеш, че не съм приел?
— Иначе нямаше да го споменеш пред Дени, и то с всички подробности.
— Ти си невъзможен!
— Може би, но си припомни Прага. Впрочем къде е Дени, всъщност?
— Издадох заповед да не се появява, докато не свърша с теб, тъй като според нашата уговорка аз командвам операцията. Аз съм упълномощеното лице, нали тъй?
— Свърши ли със заяждането, Брандън? — попита заместник-директорът, като остави последния въпрос без отговор.
— Не съм, по дяволите! Идеята да свием платната и да се изнесем в Северна Каролина се отхвърля! Тук ще си останем.
— Тебе трябва да те освидетелстваме. Ония от Матарезе знаят къде сме… по-точно къде си ти. Знаят, че не си загинал на траулера и с пристигането си тук, за да се присъединиш към нашия екип, ти пръв хвърли ръкавицата. Няма да мирясат, докато не те ликвидират.
— Кажи ми, Жмичка, защо искат да ме убият?
— По същата причина, поради която ние искахме да те открием — заради онова, което го има или го няма в твърдата ти глава. Преди години докладът ти далеч не беше изчерпателен, но по собствените ти думи знаеш за Матарезе повече от всекиго от нас.
— Какво пречи да ви предоставя всичко, което зная, в писмен вид?
— Абсолютно нищо, но все пак съществуват закони, а ние си имаме работа с бясна надпревара за надмощие, по всяка вероятност в нея участват много богати и много влиятелни хора както вътре, така и извън правителството.
— Е, и какво?
— Ами това, че писмено изложение от един погребан дискредитиран таен агент, в чието досие фигурира многократно нарушение на устава, включително и неизчерпателни сведения, дезинформация и последователно подвеждане на неговите шефове, не представлява материал, който човек би представил в съда, още по-малко пред заседание на американския конгрес.
— Скъсайте листата, изгорете папката с досието! Тая история е отдавна забравена и няма никакво отношение към сегашните обстоятелства.
— Твърде дълго време прекара далеч от действителността, Беоулф Агът. Живеем в деветдесетте години. Досиетата не се прибират в папки и пликове, те се пазят в компютър, тъй че всеки старши на отдел от разузнаването, разполагащ със съответните кодове, може да получи достъп до тях. А бъди сигурен, че неколцина вече са се възползвали.
— Искаш да кажеш, че изстиналият ми труп не може да бъде подложен на разпит, а в архива е останало единствено изреждане на необходимите предприети от мен действия, които ме уличават като лъжлива стара пушка.
— Именно това исках да кажа. Ти ще бъдеш гнило месо за мелачките на Матарезе. — Шийлдс замълча, след което даде знак на Скофийлд и Прайс да се отдалечат от замлъкналия вече хеликоптер и суетящия се наоколо екипаж. — Зная, че Камерън те е подложил на обстоен разпит, което ще направя и аз. Преди да продължим нататък обаче, искам да сме на чисто. Помежду ни не може да има тайни.
— Жмичката се кани да направи признание пред скромната ми престаряла персона? — пошегува се Брей. — Не мислех, че ние, праисторическите динозаври, все още притежаваме тайни, за които си струва да се говори.
— Говоря сериозно, Брандън. Ще ти обясня докъде съм стигнал, или поне докъде си мисля, че съм стигнал, а това може дори да ти донесе облекчение, ако си имал някакви притеснения да говориш за него.
— Нямам търпение, ще знаеш.
— Когато преди години ти ни напусна, толкова много въпроси останаха без отговор, тънехме в догадки…
— Имах си повече от основателна причина — тихо, но твърдо заяви Скофийлд. — Ония клоуни, които разчепкваха докладите ми, бяха готови земята да преобърнат, само и само да припишат цялата каша на Таленков. Надуха ми главата с техните „враг“ и „комунистическо копеле“, та накрая ми идеше да ги затрия. Щеше им се да посочат Василий като единствено олицетворение на цялата империя на злото, което ни най- малко не отговаряше на истината.
— Само натегачите, Брандън, никой друг. Останалите нито сме казвали подобно нещо, нито сме го вярвали.
— В такъв случай трябваше вие, трезвомислещите да ги вразумите! Когато им разправях, че Таленков трябва да се измъкне от Москва, защото му бяха издали смъртната присъда, чувах само „капан“ и „двоен агент“, както и други тъпи клишета, които те дори не осмисляха!
— Но ти си знаел, че ако кажеш цялата истина, Таленков щеше да влезе в историята като безумецът, докарал суперсилите до ръба на ядрена война, ако не и по-далеч.
— Боя се, че не те разбирам, Жмичка — предпазливо изрече Скофийлд.
— Много добре ме разбираш дори. Не си могъл да заявиш официално, че Съединените американски щати са на път да изберат за президент наследника на най-зловредната организация, позната в историята на света след нацистите. Само дето той не беше някой комунистически Хитлер, а потаен въжеиграч, който полугласно говореше за геополитическите сфери. Сина на Пастирчето.
— Дяволите да те вземат… — едва не се задави Брандън, като се обърна към изумения Прайс, който поклати глава. — Ти откъде си научил? — обърна се отново към Шийлдс. — Никога не съм споменавал сина на Пастирчето. Той беше мъртъв, цялата пасмина бе унищожена! В едно имаш право, една от причините да мълча бе Таленков, но имаше и друга, независимо дали си склонен да ми повярваш, или не. Нашата страна, цялата ни правителствена система щеше да стане за посмешище пред цивилизования свят. Как се добра до това разкритие?
— Факторът Левит, стари приятелю. Помниш ли какво ти казах веднъж за Ел-фактора?
— Да, спомням си. Каза ми: „Вгледай се в първосвещеника и се запитай дали под одеждите му не се крие предател.“ И все пак, как се домогна до истината?
