— Толкова ли време ти отне?
— Ти с нищо не помогна… Първо на първо, тя не те помнеше, едва когато си тръгвах, ми провървя. Изневиделица, би трябвало да кажа, като гръм от ясно небе, ме стреснаха думите й, прозвучали като зловещ напев: „Ти поне не настоя да ти покажа стаята на Джош от едно време.“ Първото ми точно попадение, тъй като бях сигурен, че другият посетител си бил ти.
— И си постъпил също като мен.
— Естествено, и това ме отведе до второто попадение. Особено като научих, че не бе влизала, откакто Джошуа допуснал вътре моя предшественик.
— Аз пък мислех, че Апълтън е мъртъв — обади се Прайс.
— Всъщност истинският Апълтън действително бе покойник. Призраците на алкохола бяха взели превес.
— И какъв бе вторият ти удар? — настоя Скофийлд. — Стаята бе само фалшиво светилище, съдържащо непотребни спомени. Снимки, училищни знаменца, трофеи от ветроходни регати. Фалшиви, защото Апълтън никога не бе живял на Луибърг Скуеър. Той се оттеглил от Корейската война с няколко рани, а след болницата се завърнал в семейното имение.
— Не прибързвай, Брандън, всичко това е част от нишката. И все пак ти спомена вълшебната дума — „снимки“. Щом попаднах в стаята, старицата се втурна към отсрещната стена и закрещя, че една липсвала. И не престана да нарежда, че била „любимата на Джош“.
— Е, Жмичка, открил си нова следа, нали тъй? Разпитал си безобидната старица и си научил, че липсва снимката на Апълтън с най-близкия му приятел. Двама младежи в стегнати униформи, позиращи пред лодка, еднакви на ръст, с внушително телосложение, и двамата красиви в своите кадетски одежди, човек би ги помислил поне за братовчеди.
— Дори по-близки, ако можеше да се вярва на госпожа Апълтън. Братя. Докато единият не заминал да се бие, а другият внезапно отказал да постъпи в армията и отлетял за Швейцария. — От джоба си Шийлдс извади малка тетрадка — намачкана, с пожълтели от времето страници. — Това открих в един шкаф. Исках да бъда сигурен, че ще съм запознат с фактите и имената, когато заговорим. Докъде бяхме стигнали?
— Снимка… — като омагьосан откликна Камерън. — Снимката.
— О, да — рече заместник-директорът, като прелисти тетрадката. — Било след Корея. Апълтън учел право и ето че претърпял ужасна катастрофа на магистралата Масачузетс. Едва не загинал, получил безброй фрактури, вътрешни кръвоизливи, лицето му било обезобразено. Семейството привикало всякакви специалисти да се грижат за него денонощно; положението изглеждало безнадеждно, но не и фатално. И тъй, Брандън, следващият ти ход изглеждаше напълно предсказуем. Отправил си се към главната болница на щата, отдел „Болнични листове и счетоводство“. Макар вече да е в пенсия, жената те помни твърде добре.
— Да не съм й създал неприятности?
— Не, но в качеството си на главен помощник на сенатор Апълтън си й обещал лично благодарствено писмо от човека, комуто предстояло скоро да стане президент. Не го получила, с това те е запомнила.
— По дяволите, нямах време за писане — възкликна Брей. — Хайде, продължавай, дотук добре се справяш.
— Във въпросния отдел на болницата не си научил много, предоставили ти най-вече трудно разбираема медицинска информация, осемдесетина страници с описани изследвания, процедури и какво ли не, а ти си искал нещо повече. Искал си имена. И жената те изпратила в отдел „Личен състав“, където данните от години преди това били компютризирани.
— Там работеше някакво негърче, без него щях да съм мъртъв — отново се обади Скофийлд. — Учеше в политехническия и сам се издържаше. Странно, не мога да си спомня името му.
— А би трябвало. В момента се нарича доктор Еймъс Лафолет, кандидат на науките и водеща фигура в областта на ядрената медицина. Когато най-сетне го открих, помоли, ако някога се срещнем, да те питам дали ти е харесало посвещението в първата му книга.
— Не знаех, че е написал книга.
— Е, аз си направих труда да я купя. Както вече ти казах, ядрена медицина. Искаш ли да чуеш посвещението? Имам го тук.
— Давай.
— „На един щедър непознат, който дойде при мен с дребна молба, а ми даде много повече в замяна, като направи възможно израстването на един млад човек, а и написването на тази книга.“ Не е лошо за непознат, който не би могъл да изтръгне подобни думи от родната си майка.
— Според майка ми аз бях или гангстер, или професионален комарджия. Да се върнем сега обратно в Бостън.
— Естествено — откликна Шийлдс, като отново разгърна тетрадката. — Доктор Лафолет, тогава студент, назначен в болницата да работи с компютрите, открил, че двамата хирурзи на Апълтън били заменени и за негово огромно учудване единият починал, а името на другия било изтрито от архива.
— Не забравяй сестрите, Франк — тихо напомни Скофийлд, като се взря в очите на събеседника си. — За мен те бяха невероятна находка.
— Без съмнение — съгласи се заместник-директорът.
— Какво за сестрите? — попита Прайс.
— Предполага се, че по нареждане от фамилия Апълтън болничният персонал бил заменен от три частни медицински сестри, които загинали в чудовищна злополука с лодка четири дни преди Джошуа Апълтън да бъде изписан от болницата и откаран в семейното имение, което, колкото и да е странно, било в процес на продажба. Купувачът бил много стар, много богат банкер на име Гуидероне, приятел на семейство Апълтън, който знаел, че парите на фамилията се топят.
— Кажи цялото име, Жмичка. Николас Гуидероне, Пастирчето.
— Тогава не си разполагал с нито един достоверен отговор, Брандън, но си разгадал замисъла на чудовищната конспирация. Разполагал си единствено с имената на първите двама лекари според болничния архив, единият от които бил мъртъв, а другият принуден да се пенсионира. Името му е Натаниъл Крофърд. Почина преди петнайсетина години, но аз бях успял да го открия няколко години преди това. Той също те помнеше, помнеше твоето неприятно обаждане по телефона. Сподели, че то станало причина отново да засънува кошмари.
— Които бездруго са били безпочвени. Диагнозата, която поставил, била абсолютно точна, но други го измамили. Неговият пациент, Джошуа Апълтън Четвърти, починал в болницата, както сам бил предрекъл.
— В компанията на новите двама лекари и може би една-две частни медицински сестри — добави Шийлдс. — Не ми е известна точната последователност, нито какво самият ти си отгатнал тогава, но ми се струва, че по това време си убедил младия Еймъс Лафолет да отлети за Вашингтон, за да достави комплекта стари рентгенови снимки.
— Всичко се развиваше толкова бързо, че не си спомням последователността — рече Брей, като обърна катера по посоката на лекия ветрец. — Таленков и Тони бяха взети като заложници; нямаше време за подготовка и планиране. Движех се почти слепешката, но не можех да спра.
— Знаел си обаче, че рентгеновите снимки могат да докажат онова, за което смътно си се догаждал, независимо колко невероятно е изглеждало на пръв поглед.
— Да — съгласи се Скофийлд замислено, без да откъсва поглед от водната повърхност, сякаш там откриваше факти и усещания, непостижими за никой друг. — Това бяха снимки на зъбите, правени толкова отдавна, на няколко различни места, което почти напълно изключваше вероятността да са подправени или преместени.
— Ти обаче си разполагал с един комплект, който да сравниш с другия, нали, Брандън?
— Очевидно — кимна Брей и отново се извърна към събеседника си, — тъй че след като си стигнал толкова далеч, вече си имал горе-долу ясна представа кой е този човек.
— Естествено, макар че нищо не можех да докажа, тъй като ти разполагаше с втория комплект. Както и ти преди мен, в къщата на Луибърг Скуеър, така и аз проумях, че Апълтън и най-добрият му приятел са постъпили в академията Андовър. Ти си отишъл дотам, издирил си зъболекаря, воден от предположението, че двамата приятели, особено далеч от домовете си на тази крехка възраст, биха отишли при един и същи
