— Доколко е пълен?
— Съвсем подробен. Всичко, което успяхме да изровим за времето, с което разполагахме. Семейства, приятели, съседи, делови партньори, приходи и разходи, три огромни папки, благодарение най-вече на Интерпол и приятелите ни в Лондон.
— Сигурен съм, че ще ти благодари, но засега цялата тази работа минава на заден план. Кажи на твоите следователи да се съсредоточат върху това, което току-що ти дадох.
— Старши офицер Прайс, моля? — повтори Шийлдс.
Скофийлд посочи телефона на Кам, който прекоси стаята и пое слушалката.
— Да, Франк?
— Тъкмо казах на Брандън, че ще получиш проучванията, които поиска. Пристигат с полета в шест часа, отбелязано е, че са предназначени лично за теб.
— Разбрах за какво става дума, щом той спомена, че това минавало на заден план. Благодаря, ще ги прегледам довечера. Някакви новини за връзката на подполковник Монтроуз в Белия дом?
— Твърдят, че няма такава връзка. Казват, че дори не я познават.
— Лъжат.
— Телефонният номератор не е живо същество, а просто цифри, които те свързват с живи хора. Работим по това… Какво ще кажеш за теорията на Брей относно всички тези сливания на компании?
— Виж, Франк, не отричам, че може и да има нещо вярно в предположенията на Брей, но според антитръстовите закони и комисии, като Федералната комисия по търговията и Комисията за държавни ценни книжа, ако съществуваха някакви подозрителни сливания на компании и предприятия, или дори преговори за нещо такова, щеше да се разбере?
— Не е сигурно — отвърна Шийлдс. — Големите финансисти имат екипи от адвокати, които за един час получават повече, отколкото ние изкарваме за месец. Те знаят кои копчета да натиснат, кого да подкупят, къде да насочат реактивния самолет на компанията. Преувеличавам, разбира се. Без съмнение избързвам с предположенията, говоря неща, които не ми се иска да повярвам.
— Научил си как да се измъкваш като хлъзгава риба — рече Прайс.
— Нарича се още опит да бъдеш честен. Ще оправдаем ли нашия пенсионер поради липса на доказателства?
— Пенсионер? Вие двамата не сте ли на една възраст?
— Всъщност аз съм с година и половина по-голям, но не му казвай. Едно време, когато не ме наричаше Жмичка, ми викаше Младши. Това го кара да се чувства по-умен… а най-гадното е да осъзнаеш, че е вярно.
— Тогава да го подкрепим. Все още разполагаме с евродосиетата и сигурно ще ги използваме. Ще поговорим по-късно, заместник Август Спартак или както там те нарече. — Камерън подаде телефона отново на Скофийлд. — Ще играем по твоите правила, Брей, поне за известно време.
— Ако греша, ще се извиня, както правя винаги. Но като си помисля, не мога да си спомня кога за последен път се е налагало да се извинявам, така че очевидно не греша твърде често.
Хеликоптерът „Блек Хок“ на Централното разузнавателно управление се намираше на средата на зададения маршрут север-североизток към имението в Чезапийк, когато вторият пилот се обърна към командира на полета:
— Ей, Джимбо, този въздушен коридор не е ли от ограничените за ползване?
— Съвсем прав сте. В шест часа сутринта и в шест вечерта. Строгата забрана засяга всички обществени и частни полети. Ние сме от строго секретните, лейтенант. Това не ви ли кара да се чувствате важна клечка?
— Точно сега ми се струва, че някой не е чул предупреждението.
— Какво имате предвид?
— Погледни екрана на радара. Към нас приближава нещо. По-малко от триста метра в западна посока.
— Няма нужда да гледам радара. Виждам хеликоптер! Къде сме? Ще се обадя в Лангли.
— Координати дванайсет и осемнайсет, над вода, на запад от остров Тейлърс. Време е да се насочим на север и да се подготвим за приземяване.
— Това е лудост! — възкликна пилотът, втренчен през страничното стъкло. — От нашите е… Насочва се право насам! Сега застава странично… маркировките…. Господи, наши са. Свържи се по радиото, ще ги избегна!
Това бяха последните изречени думи. Последва мощна експлозия, която разби хеликоптера. Останките полетяха надолу към водата, огнена топка, която потъна и изчезна.
Операторът в Лангли, следящ радара, се намръщи към екрана горе вдясно. Натисна няколко бутона, увеличи образа, сетне извика шефа си.
— Брус, какво става?
— С кое? — попита очилатият мъж на средна възраст, седнал на бюрото в центъра на голямата изолирана стая.
— Загубих Мълчаливия кон.
— Какво? Полета до Чезапийк? — Шефът скочи на крака.
— Всичко е наред! — продължи бързо операторът. — Появи се отново. Сигурно е било повреда в захранването. Извинявай.
— Ако се случи отново, ще получа обрив. Мълчаливия кон, Господи! Като чувам как викат ония копелета в Конгреса, сигурно не сме си платили сметката за електричеството.
За броени минути, веднага щом развълнуваните граждани успяха да се свържат, полицейските управления в Принс Фредерик, Тилман, Тейлърс Айланд и Чоптанк Ривър приеха общо седемдесет и осем телефонни обаждания относно появата на огнена топка в небето в ранната вечер, предположенията за експлозия, най-вероятно на самолет. Незабавните запитвания до главните и по-малки летища не предоставиха никаква информация, нито дори потвърждение за подобно събитие. Полицията в Принс Фредерик се свърза с Военновъздушната база Андрюс, военно-правителствен комплекс, където предпазливият офицер, отговарящ за връзките с пресата, прояви любезност и отзивчивост, но не предложи конкретен отговор на нито един директен въпрос. Той просто не разполагал със сведения за скорошен или текущ атмосферен експеримент, но естествено, не бил упълномощен да отхвърли подобна възможност. Непрекъснатото проверяване на безопасността на полетите и проучването на метеорологичните прогнози от страна на военните били в служба на американския данъкоплатец.
— Оня идиот, дето отговоря за връзките с пресата в Андрюс, няма да каже нищо конкретно — рече началникът на полицията в Принс Фредерик на дежурния сержант. — Трябва да е бил някой от ония нисколетящи метеорологични балони, тъй мисля аз. Предай на останалите и да се връщаме на работа… ако изобщо имаме такава.
Бавно движещият се скиф, чийто малък мотор тихо пърпореше, напусна река Чоптанк и навлезе в залива Чезапийк. Двамата рибари в изцапани гащиризони, единият на кърмата, другият в средата на моторизираната гребна лодка, държаха въдиците си от двете противоположни страни и дебнеха за гладна риба. Канеха се да се върнат на избраното място за пикник на брега, където жените им бяха подредили скарите, сигурни, че съпрузите им ще донесат вечеря. От години правеха такива излети два пъти седмично; мъжете бяха автомобилни механици в един и същ сервиз, женени за две сестри. От живота си не се оплакваха. Работеха много, защото богаташите на Чезапийк с техните луксозни коли им осигуряваха редовни поръчки. Най-щастливите им дни бяха като днешния, когато можеха да излязат на пикник, сестрите да си побъбрят, а мъжете да наловят риба в залива, благодарение на умението си и няколко кашончета бира.
