се в гората, там ще се срещнем!
Онова, което последва, бе брутално насилие и хаос, породен от настъпилото объркване. Лъчите на мощни фенери застлаха земята, пронизаха горската мъгла. Униформите — камуфлажни облекла за бой — представляваха първите разпознати обозначения, при което оръжието се сваляше. След което наивниците биваха убити.
Доловил нестройната пукотевица, Скофийлд изключи всички светлини и застави Антония и Франк Шийлдс да останат в най-тъмния ъгъл на стаята. Грабна два автомата MAC-10 от малкия арсенал и ги подаде на жена си и Франк, като ги инструктира да открият непрекъснат огън, щом зърнат някой да се появява през вратата или прозореца, като счупи стъклото.
— Какво ще правиш, Брей? — попита Тони.
— Онова, което умея най-добре, момичето ми — отвърна Скофийлд, мина през кухнята, оттам през задния вход, пътем навлече бойната си униформа и взе обикновен Колт калибър 45 с шест пълнителя. Измъкна се незабелязано навън и затича към гората. Безшумно запълзя, същинска разярена пантера, пазеща леговището си; инстинктът му подсказваше, че той е набелязаната от убийците цел. Краката и ръцете го заболяха от непривичното усилие; в костите, мускулите и дробовете си не усещаше силата отпреди години. Зрението обаче му служеше все тъй добре, слухът също, а слухът в случая бе най- потребното сетиво.
Ето че го чу! Изхрущяването на сух клон под тежестта на нечий крак. Последва шумолене на паднали клони, изритани от обути в ботуши нозе. Беоулф Агът отстъпи сред редките храсталаци, прикри се под шумата. Онова, което видя през укритието от листа и клечки, не само го озадачи, то направо го вбеси. Трима души в униформите на Гама-отряда, куртки, барети, панталони и ботуши, бяха допуснали грешка! На пръв поглед косата им изглеждаше късо подстригана, но това не бе характерната „канадска ливада“, предпочитана от охранителния отряд Гама. Кичури коса се виждаха изпод баретите и най-вече на тила, което бе непознато сред охраняващите Перегрин Вю патрули. Косата на тук изпратените младежи бе подстригана тъй ниско, че едва се виждаше, особено отзад на черепа, защото тъкмо там в моменти на физическо и психическо напрежение избиваше пот. Незначителен физически дразнител и все пак дразнител, а отрядът, зачислен към Перегрин, не можеше да го допусне.
Четвърти човек се появи откъм гората, очевидно по предварителна уговорка с останалите трима.
— Извиках, че съм „хванал следа“ — похвали се самозваният водач на групата, като тихо се засмя. — Пратих скаутите в сектор седем, най-отдалечения в района. Нашите обекти са вътре в онази кокетна къщичка… Ще ги попилеем! Хайде!
Скофийлд вдигна автоматичния си пистолет и стреля два пъти, поваляйки двама от кръвожадните натрапници. В същото време се шмугна още по-навътре в храсталака, отдалечавайки се на десетина метра от мястото, от което се бе прицелил. Залпове от куршуми изпълниха нощния мрак, изсвириха някъде вдясно от Брей, раздробявайки дънери, засядайки в живи стволове с ужасяваща равномерност.
— Къде е тоя копелдак? — истерично викна водачът на четиримата.
— Не зная! — отвърна друг. — Май удари Грег и Уили!
— Млъквай! Никакви имена!… Той е някъде наблизо…
— Къде?
— Някъде около ония скупчени храсти, струва ми се.
— Престана да стреля… може да е побегнал.
— А може и да не е. Дай да прочистим терена!
— Ако е там, където казваш, ще го сгащим!
Същински обезумели зверове, двамата убийци се втурнаха напред, преминали на автоматична стрелба. След няколко продължителни откоса те се спряха. Тишина. Насред безмълвието Скофийлд хвърли тежък камък вляво от нападателите. Обстрелът тутакси се възобнови. Брей изчака обичайното развитие на събитията.
Стана както предвиждаше. През мъглата видя как единият вдига оръжието си нагоре; бе спрял да стреля по простата причина, че бе свършил пълнителя си и трябваше да зареди следващия.
Скофийлд повали другия и се втурна напред.
— Хвърли оръжието! — нареди той и застана с лице към убиеца, хванал оръжието в дясната си ръка, а новия пълнител в лявата. — Хвърли го, казах! — повтори Брандън, като щракна предпазителя на автоматичния си пистолет, готов за стрелба.
— Мили Боже, ти си той, нали?
— На неграмотници обикновено не отговарям, но на теб ще кажа, да, аз съм онзи, а не той. В края на краищата, завършил съм Харвард, макар на никой да не му се вярва.
— Кучи син!
— Това ти е името, струва ми се. Да го кажем ли по друг начин? Отроче на Матарезе. — С премерено бавни движения човекът започна да приближава пълнителя към гнездото му. Внезапно десният крак потръпна, вдигна се от земята.
— Кротко — спря го Скофийлд, — шукнеш ли, и си мъртъв.
— Не виждаш ли какво ми става с крака, дявол те взел! Схваща ми се от всичкото това тичане.
— Няма да повтарям, негоднико. Хвърли оръжието.
— Ей сега, ей сега! — Убиецът натисна пушката в бедрото на десния си крак, при което лицето му се изкриви. — Само да разделя тия мускули, че са се преплели като черва.
— Виж, за това мога да те разбера, гнусен плювалник. Травмите са нещо…
Убиецът от Матарезе внезапно се завъртя, пъхна пълнителя на мястото му и подскочи, готов да взриви Скофийлд. Брей стреля. Убиецът се сгромоляса, тялото му се сгърчи в купчина безжизнена плът.
— По дяволите! — викна Беоулф Агът. — Исках те жив, гнусен червей.
Един час по-късно редът в Перегрин Вю бе възстановен, неколцината мъртви бяха оплакани, предстоеше скоро да уведомят родителите им; никой от тях нямаше съпруга или деца, такова бе първото изискване преди изпращането им тук. Изтощен, Скофийлд седеше отпуснат на стола си.
— Можеше да те убият! — навикваше го Франк Шийлдс.
— Рисковете на професията, Жмичка. Нали виждаш, че съм жив?
— Някой ден може и да те застигнат, глупак такъв, не си ли виждаш белите коси! — скастри го Антония, застанала зад стола му, за да предложи опора на уморената му глава.
— Кажи какво е новото, Франк?
— Получихме новини от Уичита, Брандън. Всички вещи от кабинетите на Макдауъл и Карастос са били натоварени на самолети на авиокомпания KLM. Полет за Амстердам.
Амстердам.
Двайсет и първа глава
Елегантният ситроен бавно напредваше в нощния порой, изливащ се върху брега край Марсилия; подеманите от вятъра парцали мъгла и плътната водна завеса намаляваха видимостта до не повече от десетина метра. Фаровете бяха почти безполезни, тъй като лъчите не успяваха да пробият влажните талази, прииждащи откъм Средиземно море. Светлината се отразяваше в издигнатите бели вълни. Джулиан Гуидероне надникна през левия заден прозорец.
— Това са складове! — викна той на шофьора през тропота на дъжда по покрива на колата. — Имаш ли фенер?
— Да, мосю Паравачини. Винаги го нося.
— Освети наляво. Търсим номер четирийсет и едно.
— Ето номер трийсет и седем. Близо сме, мосю.
Шофьорът се оказа прав. Малка, едва видима, увита в телена кошничка крушка мъждукаше в мъглата.
— Спри! — заповяда синът на Пастирчето, в момента използващ зловещата фамилия Паравачини. — Натисни клаксона, два пъти късо.
Шофьорът изпълни заповедта и ето че голямата врата се вдигна, разкривайки доста по-силни светлини
