начин да се стигне до нея бе да се мине по Мюнстер Бридж към Нушелерщрасе; булевардите се пресичаха, така им обясни една двойка, която току-що влизаше в „Драй Алпенхойзер“.
Мари Сен-Жак не издаваше нито звук, вкопчила се в кормилото така, както се беше вкопчила в дръжката на чантата си по време на лудницата в „Карийон“, сякаш това беше връзката й с нормалния свят. Борн я погледна и разбра.
… беше убит човек. За смъртта му беше съобщено на първа страница на всеки от тези вестници.
На Джейсън Борн му бяха платили, за да убие, и полицията в различни държави бе прехвърлила фондове чрез Интерпол, за да плати на желаещите да дадат някаква информация. За да осигури широка база за залавянето му. Което означаваше, че са били убити и други хора…
Колко хора те търсят, майн хер? И какви са те?… Те не се спират пред нищо — смъртта на съпруга или дете е нищо за тях!
Не полицията. Други.
Двете камбанарии-близнаци на Гросмюнстер израснаха на нощното небе. Уличното осветление хвърляше причудливи сенки. Джейсън се загледа в древната постройка; както и много други неща, тя му беше позната и въпреки всичко не я познаваше. Беше я виждал преди и все пак сега я виждаше за първи път.
Знам само Шернак… пликът ми беше предаден от него… Льовенщрасе. Номер 37. Познаваш го толкова добре, колкото и аз.
Наистина ли? Беше ли възможно?
Минаха по моста и се включиха в уличното движение на новия град. Улиците бяха претъпкани, коли и пешеходци се бореха за предимство на всяко кръстовище, светофарите премигваха в зелено и червено неравномерно и непредвидимо. Борн се опита да се съсредоточи върху нищо… и върху всичко. Истината добиваше очертания, форми, една от друга по-загадъчни, и всяка следваща все по-шокираща от предишната. Въобще не беше сигурен, че е способен — умствено способен — да възприеме много повече.
— Sie! Fraulein!20 Фаровете! Давате грешен мигач!
Джейсън погледна нагоре и студена болка прониза стомаха му. До тях стоеше патрулна кола и един полицай крещеше през отворения прозорец. В същия момент всичко му стана ясно… Ясно и вбесяващо. Сен-Жак беше видяла полицейската кола в страничното огледало, беше изгасила светлините и плъзнала ръката си към лоста на мигачите, превключвайки го за ляв завой. Ляв завой в улица с еднопосочно движение, със стрелки на кръстовището, които ясно сочеха задължително надясно! А един ляв завой точно пред полицейската кола можеше да доведе до най-различни последствия. Отсъствието на светлини пък до сблъсък. Щяха да ги спрат и жената щеше да е свободна да крещи.
Борн включи светлините и се пресегна през момичето, включвайки с една ръка мигача, а с другата я хвана за ръката, там където я държеше преди.
— Ще те убия, докторе — каза тихо и след това извика на полицая през отворения прозорец: — Съжалявам! Объркахме се малко! Туристи! Искаме да отидем до следващия блок!
Полицаят беше на половин метър от Мари Сен-Жак и я гледаше в лицето, явно озадачен от липсата на реакция от нейна страна.
Светофарът даде зелено.
— Карай напред. Не прави никакви глупости — каза Джейсън. После махна на полицая през прозореца: — Още веднъж съжалявам! — извика. Полицаят повдигна рамене и се обърна към колегата си, за да продължи прекъснатия разговор.
— Бях се объркала — каза момичето с тих треперещ глас. — Движението е толкова натоварено… О, господи, ще ми счупиш ръката!… Мръсен негодник.
Борн я пусна, обезпокоен от яростта й; предпочиташе страха.
— Не очакваш да ти повярвам, нали?
— За ръката ми?
— За объркването ти.
— Ти каза, че скоро ще завиваме наляво; само за това си мислех.
— Следващия път внимавай в движението. — Той се отдръпна от нея, но продължи да я гледа в очите.
— Ти си животно — прошепна тя, затваряйки за момент очите си. Когато ги отвори, страхът в тях отново се беше появил.
Стигнаха до Льовенщрасе — широк булевард, където ниски постройки от тухли и дърво стояха притиснати между образци на модерната архитектура от гладък бетон и стъкло. Характерът на къщите от деветнайсети век се състезаваше с утилитаризма на съвременната безличност; сравнението бе в негова полза. Джейсън гледаше номерата. Намаляваха от осемдесет надолу. Всеки следващ блок беше по-скоро стара къща, отколкото модерен нов апартамент, докато накрая улицата се връщаше в онази друга епоха. Беше редица от триетажни постройки с покриви и прозорци, обковани с дървени и каменни стълби с парапети, водещи към тежки врати, осветени от фаровете на минаващите коли. Борн разпозна това, което не помнеше. Не фактът, че го направи, го учуди, а нещо друго. Редицата от къщи предизвика у него образ, много ясен и силен образ на друга редица от къщи, с почти еднакъв силует, но съвсем различни на външен вид. По-стари и по-захабени от времето. В никакъв случай не можеха да се нарекат спретнати, с издраскани фасади… изпочупени прозорци, напукани стъпала, разкривени, проядени от ръжда парапети. Далеч от тук, в друга част на… Цюрих, да, те бяха в Цюрих. В малка част на града, която рядко се посещаваше от други хора, освен от тези, които живееха там. Задна част на града и изключително непривлекателна.
— Щепдекщрасе — каза на себе си, концентрирайки се върху образа в главата си. Зърна входна врата, боядисана в червено. Тъмночервено като копринената рокля на жената до него. Заложната къща… на Щепдекщрасе.
— Какво? — Мари Сен-Жак беше озадачена. Думите му я бяха стреснали. Явно ги бе свързала със себе си и беше уплашена.
— Нищо. — Той отмести очите си от роклята й и погледна през стъклото. — Ето го номер 37 — каза, посочвайки петата къща в редицата. — Спри.
Слезе пръв, като й заповяда да се прехвърли през седалката и да излезе от неговата страна. Увери се, че краката му са добре, и взе ключовете от нея.
— Можеш да вървиш — каза тя. — Щом можеш да вървиш, значи можеш и да шофираш.
— Може и да мога.
— Тогава пусни ме! Направих всичко, което искаше.
— И още нещо — добави той.
— Няма да кажа нищо, не разбираш ли? Ти си последният човек на тази земя, когото искам да видя отново… или с когото искам да имам нещо общо. Не искам да свидетелствам или да се забърквам с полицията, нито да давам показания. Въобще нищо не искам! Не искам да ставам част от това, което си ти! Уплашена съм до смърт… това е твоята гаранция, не разбираш ли? Пусни ме, моля те!
— Не мога.
— Не ми вярваш.
— Това няма нищо общо. Ти си ми необходима.
— За какво?
— За нещо много глупаво и елементарно. Нямам шофьорска книжка. Невъзможно е да се наеме кола без шофьорска книжка, а аз трябва да го направя.
— Нали имаш тази кола?
— Тя ще ми върши работа още няколко часа. Все някой ще излезе от „Карийон дю Лак“ и ще я потърси. Ще изпратят описанието й по радиото до всяка полицейска кола в Цюрих.
Тя го погледна, в стъклените й очи се четеше смъртен страх.
— Не искам да се качвам там с теб. Чух какво каза онзи мъж в ресторанта. Ако чуя още нещо, ти ще ме убиеш.
— Чутото от теб няма за мен повече смисъл, отколкото за теб. Може би и по-малко. Хайде. — Той сграбчи ръката й и се хвана със свободната си ръка за парапета, за да изкачи стълбите по възможност без усилие, което да му причини болка.
