пистолета от джоба си.
— Ще ми платят за трупа ти! — изкрещя инвалидът. Гърчеше се на пода и се опитваше да успокои обезформеното си тяло за момент, колкото да вдигне оръжието си. — Няма да ме сложиш в ковчег! Аз ще те видя там! Карлос ще плати! В името на Христа, той ще плати!
Джейсън се изправи и стреля. Главата на Шернак се отметна назад и от гърлото му бликна кръв. Беше мъртъв.
От спалнята се понесе вик. После се превърна в нисък, приглушен, продължителен стон, изпълнен със страх и отвращение. Женски писък… Беше жена, разбира се! Заложницата му, средството за измъкване от Цюрих! О, Христе, не можеше да фокусира очите си! Слепоочието му агонизираше!
Успя да съсредоточи погледа си, но отказваше да възприеме болката. Видя баня с отворена врата, кърпи, вана и… шкафче с огледални врати. Връхлетя вътре и дръпна огледалната врата с такава сила, че тя се откъсна от пантите, падна на пода и се разтроши на парчета. Полици. Бинтове, пластири и… това беше всичко, което успя да сграбчи. Трябваше да се маха, да вземе заложницата и да изчезва! Спалнята, спалнята. Къде беше?
Викът, писъкът… следвай писъка! Стигна до врата и я отвори с ритник. Жената… заложницата му — как й беше името, по дяволите! — Беше се притиснала до стената, от очите й се стичаха сълзи, устните й бяха разтворени. Той се втурна, сграбчи я за китката и я извлече навън.
— Боже мой, ти си го убил! — извика тя. — Един стар човек без…
— Млъкни! — Той я блъсна към вратата, отвори я и я избута навън в коридора. Виждаше разни размазани фигури в рамки на отворените врати, покрай парапетите, в стаите. Фигурите се раздвижиха панически и изчезнаха; чу да се затръшват врати, да крещят хора. Взе ръката на жената в лявата си ръка, хватката му причини остра болка в рамото. Той я бутна към стълбите и я поведе надолу, като я използваше за опора. Дясната му ръка стискаше пистолета.
Стигнаха до фоайето и до тежката външна врата.
— Отвори! — заповяда той на жената; тя се подчини. Минаха покрай пощенските кутии. Той пусна за момент ръката й, за да отвори вратата. Надникна на улицата и се ослуша за сирени. Нито звук. — Хайде! — каза и я дръпна надолу по каменните стълби към тротоара. Бръкна в джоба си, порови се и извади връзката ключове. — Влизай!
Вече в колата разпечата пластирите и ги сложи отстрани на главата си, за да спре кръвта. Дълбоко в съзнанието си изпита странно чувство на облекчение. Раната беше само драскотина; фактът, че е ранен в главата, го беше хвърлил в паника, но куршумът не беше засегнал костта. Не беше я засегнал. Агонията от Пор Ноар нямаше да се върне отново.
— Запали колата, по дяволите! Махай се оттук!
— Къде? Не си ми казал къде. — Жената не крещеше, напротив, беше спокойна. Неадекватно спокойна. С вперени в него очи… гледаше ли го изобщо?
Той отново се почувства зашеметен и отново загуби фокус.
— Щепдекщрасе. — Чу името, докато го изричаше, но не беше сигурен, че гласът е неговият. Можеше обаче да опише външната врата. Олющена тъмночервена боя, напукани стъкла… ръждясали железа. — Щепдекщрасе — повтори.
Какво ставаше? Защо моторът на колата не работеше? Защо колата не се движеше. Не го ли чуваше жената?
Очите му бяха затворени; отвори ги. Пистолетът! Лежеше в скута му; беше го оставил, за да притисне превръзката… тя го удряше, удряше го! Оръжието отхвръкна на пода; той се наведе да го вземе и тя го бутна, удряйки главата му в прозореца. Вратата й се отвори, жената изскочи навън и хукна. Щеше да избяга! Заложницата му, последната му надежда се отдалечаваше по Льовенщрасе!
Не можеше да остане в колата; не смееше да кара. Беше стоманен капан и в него той бе белязан. Пъхна пистолета и една ролка пластири в джоба си, сграбчи бинта, готов да го притисне до слепоочието си при първото кръвотечение. Излезе и закуцука по тротоара с възможно най-голяма бързина.
Някъде трябваше да има ъгъл, и такси. Щепдекщрасе.
Мари Сен-Жак продължаваше да тича по средата на широкия безлюден булевард, под сенките на уличните лампи и извън тях, и размахваше ръце срещу колите по Льовенщрасе. Те профучаваха край нея. Тя се обръщаше в светлината на фаровете зад гърба й, вдигаше ръце, молеше да й обърнат внимание; колите ускоряваха ход и я отминаваха. Тук бе Цюрих, а през нощта Льовенщрасе бе прекалено широка, прекалено тъмна и прекалено близо до безлюдния парк и река Зиел.
Все пак мъжете в една кола й обърнаха внимание. Предните фарове загаснаха — шофьорът я бе видял в далечината. Той заговори на спътника си на швейцарски немски.
— Може и да е тя. Онзи Шернак живее една-две къщи по-надолу по улицата.
— Спри и я остави да се приближи. Казаха, че е облечена в коприна… тя е.
— Нека се убедим, преди да се обадим по радиото на другите.
Двамата мъже излязоха от колата, пътникът дискретно заобиколи колата и се присъедини към шофьора. Бяха облечени в строги костюми, а лицата им бяха любезни, но сериозни. Имаха вид на бизнесмени. Паникьосаната жена се приближи; двамата тръгнаха бавно към средата на шосето. Шофьорът извика:
— Fraulein! Was ist los?25
— Помогнете ми! — изкрещя тя. — Аз… не говоря немски. Nicht sprechen. Извикайте полицията!… Polizei!
Спътникът на шофьора заговори бавно и с авторитет, като я успокояваше с гласа си.
— Ние сме от полицията — каза на английски. — Zuriche Sicherheit26. Не бяхме сигурни, мис. Вие сте жената от „Карийон дю Лак“, нали?
— Да! — извика тя. — Той не искаше да ме пусне! Непрекъснато ме удряше и заплашваше с пистолета си! Беше ужасно!
— А къде е сега?
— Ранен е. Стреляха по него. Аз избягах от колата… той беше в една кола, когато избягах! — Тя посочи надолу към Льовенщрасе. — Ей там. Две къщи — мисля, че точно пред онази. Едно купе. Сиво купе! Той има пистолет.
— Ние също, мис — каза шофьорът. — Елате, качете се отзад. Вие сте в пълна безопасност, ще внимаваме много. А сега побързайте.
Стигнаха до сивото купе и го доближиха бавно, със загасени светлини. Вътре нямаше никой. Но на тротоара и на стълбището на номер 37 се бяха събрали хора, които разговаряха оживено. Спътникът на шофьора се обърна и заговори на изплашената, сгушила се в ъгъла на задната седалка жена.
— Това е жилището на един човек на име Шернак. Той спомена ли нещо за него? Каза ли, че ще отиде да го види?
— Той отиде; накара ме да вляза заедно с него! Той го уби! Той уби онзи стар сакат човек!
— Radioapparat! Schnell!27 — каза спътникът на шофьора и сграбчи микрофона на таблото на колата. — Zwei Stra?en nach unten.28
Колата се поднесе напред. Жената се вкопчи в облегалката на предната седалка.
— Какво правите. Там е убит човек!
— А ние трябва да намерим убиеца — каза шофьорът. — Както казахте, той е ранен; вероятно все още е наблизо. Колата ни няма отличителни знаци и можем да го забележим. Разбира се, ще изчакаме да дойде отрядът за разследване, но задълженията ни са съвсем други.
Колата забави ход и зави в паркинг на няколкостотин метра от номер 37 на Льовенщрасе.
Докато шофьорът даваше обяснения, спътникът му говореше по радиотелефона. Откъм таблото бе тихо, после долетяха думите:
— Aufenthalt. Zwanzig Minuten.29
— Шефът ще дойде всеки момент — каза спътникът. — Ще трябва да го изчакаме. Той би желал да поговори с вас.
Мари Сен-Жак се облегна назад на седалката, затвори очи и издиша дълбоко.
— О, боже. Бих пийнала нещо!
