Шофьорът се засмя и кимна на спътника си. Той извади от жабката на колата малка бутилка, вдигна я и се усмихна на жената.
— Не сме много изискани, мис. Нямаме чаши, но имаме бренди. За спешна медицинска помощ, разбира се. Мисля, че случаят е такъв. Моля да я приемете.
Сен-Жак се усмихна в отговор и взе бутилката.
— Вие сте двама много мили хора и аз просто не мога да ви опиша колко съм ви признателна. Ако някога дойдете в Канада, ще ви сготвя най-вкусната френска кухня в провинция Онтарио.
— Благодаря ви, мис — каза шофьорът.
Борн изучаваше превръзката на рамото си в мръсното напукано огледало, като нагаждаше очите си към слабата светлина в мръсната стая. Оказа се прав за Щепдекщрасе — образът на олющената червена врата съвпадаше напълно с истинската, включително и напуканите прозорци и ръждясалите железни парапети. Когато нае стаята, не му зададоха никакви въпроси въпреки факта, че очевидно беше ранен. Все пак стопанинът отбеляза, докато Борн му плащаше:
— Ако е необходимо нещо по-специално, мога да намеря доктор, който знае да си държи устата затворена.
— Ако ми потрябва, ще ви кажа.
Раната не бе чак толкова сериозна. Превръзката щеше да свърши работа, докато намереше някой по- надежден лекар от практикуващия тайно на Щепдекщрасе.
Ако стресовата ситуация прерасне в нараняване, имай предвид, че повредата може да е толкова психическа, колкото и физическа. В теб може да се появи много силна съпротива и отвращение към болка и телесни увреждания. Недей да поемаш рискове, но ако имаш време, дай си възможност да се приспособиш. Не изпадай в паника…
Беше изпаднал в паника; части от тялото му се бяха парализирали. Въпреки че раните на рамото и драскотината на слепоочието му бяха съвсем истински и болезнени, никоя от тях не беше чак толкова сериозна, че да го демобилизира до такава степен. Не беше способен да се движи толкова бързо, колкото искаше, или със силата, на която знаеше, че е способен. Но все пак можеше. Мозъкът беше изпратил и приел послания към и от мускулите и крайниците; той бе вече в състояние да функционира.
Щеше да функционира още по-добре след кратка почивка. Сега вече нямаше кой да му помогне да се измъкне от Цюрих. Трябваше да е на крак доста преди разсъмване и да намери друг начин да се измъкне. Този стопанин от Щепдекщрасе обичаше парите; щеше да събуди мръсния и неугледен наемател след час и нещо.
Борн легна в изтърбушеното легло, положи глава на възглавницата и се взря в голата крушка на тавана, като се опитваше да прогони думите от главата си, за да успее да си почине. Но те все пак дойдоха и напълниха ушите му като оглушителен трясък на тимпани.
Беше убит човек…
Но ти прие тази сделка…
Обърна се към стената и затвори очи, опитвайки се да възпре думите. Тогава дойдоха други и той внезапно стана и седна на леглото. На челото му бе избила пот.
Ще ми платят за трупа ти!… Карлос ще плати! В името на Христа, той ще плати!
Карлос!
Голяма лимузина се плъзна край купето и спря на паркинга. Пред тях бяха вече патрулните коли, пристигнали на Льовенщрасе 37 преди петнайсет минути, а линейката преди по-малко от пет. На тротоара около стълбището се бяха насъбрали хора от съседните апартамента, но вълнението вече имаше друг оттенък. Тук бе дошла смъртта през нощта. Беше убит човек в тази тиха част на Льовенщрасе. Загрижеността беше всеобща; инцидентът на номер 37 можеше да се случи и на 32, на 40 или на 53. Светът полудяваше, а Цюрих заедно с него.
— Нашият шеф пристигна, мис. Бихте ли дошли при него? — Спътникът излезе от колата и отвори вратата на Мари Сен-Жак.
— Разбира се. — Тя стъпи на тротоара и усети ръката на мъжа върху рамото си; жестът беше много по- любезен от хватката на онова животно, опряло дулото на пистолета до бузата й. Тя потръпна от спомена. Стигнаха до задната част на лимузината и Сен-Жак се качи в нея. След това се разположи на седалката и погледна към мъжа пред себе си. Пое конвулсивно въздух, обхвана я внезапна парализа и дишането й се затрудни. Мъжът пред нея извикваше спомени за насилие.
Светлината на уличните лампи се отразяваше от тънките златни рамки на очилата му.
— Вие! Вие бяхте в хотела! Вие бяхте един от тях!
Мъжът кимна уморено; умората му беше очевидна.
— Точно така. Ние сме специален отряд на цюрихската полиция. И преди да продължим, искам да ви обясня, че нито за миг по време на инцидента в „Карийон дю Лак“ не ви е грозяла опасност от наша страна. Ние сме опитни снайперисти и не дадохме нито един изстрел, който би могъл да ви нарани. Напротив, пропуснахме няколко, тъй като бяхте прекалено близо до онзи човек, в когото се целехме.
Шокът й премина. Спокойният авторитетен тон на мъжа беше окуражаващ.
— Благодаря ви.
— Един от малките ни таланти — каза официалното лице. — А сега, доколкото разбирам, вие сте го видели последна на предната седалка на онази кола, ей там.
— Да. Беше ранен.
— Колко сериозно?
— Достатъчно, за да се разконцентрира. Държеше някаква превръзка на главата си и на рамото му имаше кръв — по сакото му, искам да кажа. Кой е той?
— Имената нямат значение, той използва най-различни. Но както и сама сте се убедили, той е убиец. Брутален убиец и ние трябва да го открием, преди да е убил отново. Опитваме се да го хванем от много години насам. Много полицаи от различни държави. Сега ни се предоставя възможност, която никой от тях не е имал. Ние знаем, че е в Цюрих и че е ранен. Той няма да остане в този район, но колко далеч би могъл да отиде? Спомена ли как възнамерява да се измъкне от града?
— Канеше се да наеме кола. На мое име, доколкото разбрах. Той няма шофьорска книжка.
— Излъгал ви е. Пътува с всички видове фалшиви документи. Вие сте му служили само за заложница. А сега разкажете ми отначало всичко, което той ви каза. Къде ходихте, с кого се срещна, всичко, за което се сещате.
— Има един ресторант, „Драй Алпенхойзер“ и огромен дебел мъж, който беше уплашен до смърт… — Мари Сен-Жак прехвърли наум всичко, което си спомняше. И започна да говори. От време на време полицейският служител я прекъсваше и я питаше за някоя фраза или реакция, или някое внезапно решение на убиеца. Често сваляше очилата и ги избърсваше замислен, като ги държеше за рамките, сякаш това действие го успокояваше. Разпитът продължи около двайсет и пет минути. След това полицаят взе решение. И каза на шофьора:
— Drei Alpenhauser. Schnell! — После се обърна към Мари Сен-Жак и обясни: — Ще действаме срещу този човек със собствените му думи. Неговата разконцентрираност е била съвсем преднамерена. Той знае много повече, отколкото е казал на масата.
— Разконцентрираност… — Тя изговори бавно думата, припомняйки си своя собствен повод да я употреби. — Щепдек… Щепдекщрасе. Напукани прозорци, стени.
— Какво?
— Приют на Щепдекщрасе. Точно така каза. Всичко стана много бързо, но той го каза. И точно преди да изскоча от колата, го каза отново. Щепдекщрасе.
Шофьорът заговори:
— Der alte Seitenviertel. Es gibt Steppedeckstra?e!30
— Нищо не разбирам — изрече Мари Сен-Жак.
— Това е част на града, много стара — отговори полицаят. — По-рано там е имало стара тъкачна фабрика. Сега е нещо като приют за неудачници… и други. Gehen!31 — нареди той.
