Може да се наложи да изкараме с тях доста време.
— Радвам се да го чуя.
— За парите ли?
— Не, за нас. — Мари смръщи вежди. — Сейф.
— Продължаваш да говориш несвързано.
— Не можеш просто така да оставиш в стаята на парижки хотел ценни книжа на стойност над един милион долара. Трябва да намериш сейф.
— Може да се уреди и утре. — Пусна я и тръгна към вратата. — В мое отсъствие можеш да потърсиш „Ле Класик“ в телефонния указател и да се обадиш. Разбери какво е работното време. — И излезе бързо.
Борн се облегна на задната седалка в спрялото такси и продължи да наблюдава през предното стъкло входа на банката. Шофьорът си подсвирваше някаква неопределима мелодия и четеше вестник, успокоен от петдесетфранковата банкнота, която беше получил в аванс. Моторът на колата обаче работеше; така бе настоял клиентът.
Бронираният микробус се появи в предното стъкло, от покрива му се подаваше радиоантена, стесняваща се към върха, точно като нос на кораб. Паркира на мястото за служебни коли пред таксито на Джейсън. Зад защитеното от куршуми стъкло на задната врата се появиха две малки червени светлини. Сигналната система се включи.
Борн се наклони напред, с поглед, прикован в униформения мъж, който излезе от страничната врата и започна да си проправя път през тълпите на тротоара към входа на банката. Почувства известно облекчение; мъжът не беше един от тримата добре облечени, дошли вчера във Валоа.
Петнайсет минути по-късно куриерът излезе от банката с коженото дипломатическо куфарче в ръка, а дясната лежеше върху невидим кобур. Мястото с изрязаната кожа на куфарчето се виждаше съвсем ясно. Джейсън напипа парчето кожа в джоба на ризата си. Ако не друго, тази елементарна комбинация му осигуряваше живот далеч от Париж, далеч от Карлос по възможност. Ако такъв живот изобщо съществуваше и ако той бе способен да го приеме без ужасния лабиринт, от който не намираше изход.
Но имаше и нещо повече. В този сътворен от човешки ръце лабиринт, в който продължаваше да се движи, тича и блъска глава в стените, всеки контакт бе сам по себе си форма на успех, дори да се осъществеше слепешком. Собственият му лабиринт нямаше стени, нито определени коридори, в които да тича. Само пусто пространство и сгъстяваща се в мрака мъгла, която виждаше толкова ясно, когато отваряше нощем очи, с лице плувнало в пот. Защо имаше винаги само празно пространство и мрак във ветровитите висини? Защо винаги пропадаше главоломно нощем? Парашут. Защо? Тогава в съзнанието му изплуваха и други думи; нямаше понятие откъде идваха, но те бяха там и той ги чуваше.
Какво остава, когато си е отишла паметта ви? И вашата самоличност, а, мистър Смит?
Стига!
Бронираният микробус се впусна в уличното движение по Рю Мадлен. Борн потупа шофьора по рамото.
— Следвайте онова камионче, но се дръжте поне на две коли разстояние — каза той на френски.
Шофьорът се обърна обезпокоен:
— Мисля, че сте наели грешно такси, мосю. Ето ви парите.
— Не виждаш ли, че съм от компанията, глупако. Това е специална операция.
— Извинете, мосю. Няма да го изпуснем. — Шофьорът се гмурна диагонално в натовареното движение.
Микробусът избра най-краткия път към Сена, минавайки по странични улички, и на Ке дьо ла Рапе зави наляво в посока на Пон Ньоф. След това само на три сгради от моста — поне доколкото Джейсън прецени разстоянието — забави ход, сякаш куриерът бе решил, че е пристигнал прекалено рано на срещата. Но според Борн той, напротив, закъсняваше. Беше три без шест минути, оставаше точно толкова време, колкото да паркира пред определената сграда близо до моста. Защо тогава микробусът се бавеше? Бавеше? Не, той вече беше спрял и изобщо не се движеше! Защо?
Трафикът?… Благословени боже, разбира се, че беше трафикът!
— Спри тук — каза Борн на шофьора. — Скрий се в онзи паркинг. Бързо!
— Какво има, мосю?
— Ти си страхотен късметлия — обясни Джейсън. — Моята компания ще ти плати с радост още сто франка отгоре, ако просто отидеш до предното стъкло на онзи микробус и кажеш няколко думи на шофьора. Искаш ли стотарката?
— Какво говорите, мосю?
— Откровено казано, просто го проверяваме. Той е новак. Искаш ли стотарката?
— Само да отида до прозореца и да му кажа няколко думи?
— Точно така. Това е всичко. Най-много пет секунди и после ще се върнеш и ще си подкараш таксито.
— Без неприятности? Не искам неприятности.
— Моята фирма е една от най-уважаваните във Франция. Виждал си камионите й навсякъде.
— Не знам…
— Забрави го! — Борн посегна към дръжката на вратата.
— Какви са думите?
Джейсън протегна стоте франка.
— „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих.“ Ще ги запомниш ли?
— Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих. Какво толкова трудно има?
— Хубаво. Хайде тръгвай. Аз ще бъда точно зад теб.
— Вие? Зад мен?
— Точно така.
Те тръгнаха бързо към микробуса, заел дясната част на платното, докато колите от уличното движение спираха и ги заобикаляха отляво. Микробусът е капан на Карлос, разсъждаваше Борн. Наемният убиец си е обезпечил начин да проникне и сред въоръжените куриери. Едно име и място на среща, изговорени по радиовръзка с определена честота, можеха да донесат на нископлатения куриер доста голяма сума пари. Борн. Пон Ньоф. Беше толкова просто. Куриерът явно не бе чак толкова загрижен да е точен за срещата, колкото да се увери, че войниците на Карлос са стигнали до Пон Ньоф навреме. Движението по улиците на Париж беше пословично; на всекиго можеше да се случи да закъснее. Джейсън спря шофьора на таксито и пъхна в ръката му още две двестафранкови банкноти: очите на мъжа се приковаха в него.
— Мосю?
— Моята компания е много щедра. Този човек трябва да бъде приучен към дисциплина и да не прави груби нарушения на правилата. След като кажеш: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“, просто добави „Уговорката се променя. В колата ми има клиент, който трябва да ви види“. Запомни ли?
Очите на шофьора се преместиха отново върху банкнотите.
— Не виждам нищо трудно — и взе парите.
Приближиха до микробуса откъм лявата му страна. Джейсън бе опрял гръб в стоманената ламарина и с дясната ръка под палтото държеше оръжието в колана си. Шофьорът се приближи до стъклото, надникна вътре и почука с пръсти по него.
— Хей, вие вътре! Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих! — извика.
Стъклото се смъкна на не повече от два-три сантиметра.
— Какво значи това? — извика в отговор някой отвътре. — Вие трябваше да сте на Пон Ньоф, мосю!
Шофьорът не беше идиот, а и нямаше търпение да потегли колкото се може по-бързо.
— Не мен, тъпако! — изкрещя той, надвиквайки шума от уличното движение наоколо. — Предавам ти това, което ми поръчаха! Уговорката е променена. Ей там отзад има един човек, който иска да те види!
— Кажи му да побърза — нареди Джейсън, като вдигна пред очите му последната петдесетфранкова банкнота, но така, че да не го видят от прозореца.
Шофьорът погледна към парите, после отново към прозореца.
— Размърдай се малко! Ако не отидеш веднага да го видиш, ще си изгубиш работата!
