забелязвам. Когато нося синя риза или вратовръзка, стават по-сини. С кафяво палто или сако стават сиви. Когато съм гол, са просто неопределими.
— Това не е толкова необичайно. Сигурна съм, че милиони други хора имат същите очи.
— Разбира се. Но колко от тях носят контактни лещи, когато зрението им е напълно нормално?
— Контактни…
— Точно това казах — прекъсна я Джейсън. — Някои видове контактни лещи се носят, за да се промени цветът на очите. Те са най-ефективни, когато очите са лешникови… Когато ме е преглеждал за пръв път, Уошбърн открил следи от продължителна употреба. Това също е едно от онези парчета, нали?
— Можеш да го интерпретираш както си искаш — каза Мари. — Ако е истина.
— Защо да не е?
— Защото въпросният доктор е бил по-често пиян, отколкото трезвен. Ти си го казвал. Трупал е предположение върху предположение и един господ знае кое е било рожба на алкохола и кое не. Той никога не е бил специалист. Не би могъл да бъде.
— Да, но в едно отношение беше прав. Аз съм хамелеон, програмиран да се приспособява в променлива среда. Искам да разбера чия е тази среда. Може би сега ще успея. Благодарение на теб имам един адрес. Някой там може да знае истината. Поне един човек, това е всичко, което ми е необходимо. Един, с когото да се сблъскам, да пречупя, ако е необходимо…
— Не мога да те спра, но за бога, бъди внимателен. Ако те познаят, ще те убият.
— Не там. Ще им се компрометира бизнесът. Това е Париж.
— Въобще не се шегувам, Джейсън.
— Аз също. Гледам на въпроса съвсем сериозно.
— Какво се каниш да правиш? Имам предвид как?
— Ще преценя на място. Ще видя дали някой обикаля наоколо с нервна и тревожна физиономия или пък очаква телефонът да звънне, като че животът му зависи от това.
— И после?
— Ще действам както с Д’Амакур. Ще изчакам отвън и ще го последвам, който и да е. Вече съм толкова близо, че няма начин да ми се изплъзне. И ще внимавам.
— Ще ми се обадиш ли?
— Ще се опитам.
— Ще откача, докато те чакам, без да знам нищо.
— Не чакай. Можеш ли да депозираш някъде тези бонове?
— Банките са вече затворени.
— Виж някой голям хотел. Там имат сейфове.
— Трябва да си гост на хотела.
— Наеми стая. В „Морис“ или в „Крал Джордж“. Остави куфарчето на рецепцията, но се върни тук.
Мари кимна.
— Поне ще има какво да правя.
— След това се обади в Отава да разбереш какво е станало.
— Ще се обадя.
Борн отиде до нощното шкафче и взе няколко банкноти от пет хиляди франка.
— С подкуп е по-лесно — каза. — Не мисля, че ще се наложи, но за всеки случай.
— Да — съгласи се Мари и продължи фразата си на един дъх. — Ти чу ли се? Току-що ми изреди имената на два хотела.
— Чух. — Той се обърна и застана с лице към нея. — Бил съм тук и преди. Много пъти. Живял съм тук, но не в тези хотели. Не на централните улици, поне така мисля. На такива, които не се откриват много лесно.
Моментът премина в мълчание, наелектризиран със страх.
— Обичам те, Джейсън.
— И аз те обичам — каза Борн.
— Върни се. Каквото и да стане, върни се при мен.
Осветлението на малки кръгли осветителни тела, монтирани в тъмнокафявия таван, меко и артистично обливаше с жълти петна манекените, облечени в скъпи рокли. Щандовете за бижутерия и аксесоари бяха покрити с черно кадифе, яркочервена и зелена коприна допълваше с вкус тази среднощна феерия, златото и среброто хвърляха отблясъци под дискретните лъчи на лампите. Ложите оформяха грациозни полукръгове и създаваха илюзия за допълнително пространство. „Ле Класик“ не бе малък, но не можеше и да се нарече голям търговски център. Представляваше просто красиво аранжиран магазин в една от най-скъпите търговски части на Париж. Пробните с врати и стени от матирано стъкло бяха в задната част, под балконите, където се намираха административните офиси. Покрита с мокет стълба тръгваше от дясната страна на нещо средно между приемна и малка телефонна централа, зад която седеше мъж на средна възраст. Видът му бе странен на фона на обстановката — той носеше старомоден официален костюм. Мъжът превключваше нещо по централата и говореше в микрофон — продължение на слушалката на ухото му.
Персоналът беше изцяло от жени, високи, слаби, с елегантни лица и тела, живи образци на съвременната мода, чиито вкус и интелигентност ги поставяха едно стъпало над посестримите им на свободния пазар и им осигуряваха тази добра работа. Малкото мъже, които се мяркаха наоколо, също бяха много слаби и елегантни, прилични на тръстики. Фигурите им се подчертаваха от добре ушити дрехи, жестикулираха бързо и отривисто и заемаха балетни пози при разговор.
От тъмния таван се разнасяше лека романтична музика, тихото кресчендо се подчертаваше абстрактно от лъчите на миниатюрните лампи. Джейсън започна да се разхожда между ложите — оглеждаше манекените, опипваше материята на дрехите и правеше одобрителни гримаси. Те скриваха естественото му озадачение. Къде бяха объркването и загрижеността, които очакваше да намери в сърцето на съобщителния център на Карлос? Погледна нагоре към отворените врати на офисите и малкия прав коридор, разделящ комплекса на две части. Там се разхождаха спокойно мъже и жени, точно така, както и на първия етаж, спираха от време на време един при друг и си разменяха любезности и откъслеци от никого неинтересуваща, но интересна за тях информация. Клюки. Не се забелязваха и най-леки признаци на тревога, никакъв намек, че жизненоважен капан е избухнал в лицата им, че един доведен от друга страна убиец — единственият човек в Париж, който работеше за Карлос и беше в състояние да разпознае мишената — е бил застрелян в главата и сега лежи мъртъв в задната част на брониран микробус на Ке дьо ла Рапе.
Просто невероятно, дори само поради общата атмосфера, противоречаща на всичките му очаквания. Естествено, не разчиташе да намери пълен хаос, бе далеч от тази мисъл. Войниците на Карлос бяха много добре обиграни. Но все пак очакваше нещо. Но не съзираше нито обтегнати лица, нито шарещи очи, нито внезапни, издаващи тревога движения. Дотук нямаше нищо необичайно; елегантният свят на висшата мода продължаваше да се върти в елегантната си орбита и нехаеше за събитията, които можеха да изхвърлят оста на въртене извън баланса.
Все пак тук някъде имаше един личен телефон и някой, който не само говореше по него от името на Карлос, но и разполагаше с властта да пусне в хайката трима убийци. Жена…
Видя я; това трябваше да е тя. По средата на застланата с мокет стълба. Висока и величествена жена, с лице, превърнато от възрастта и козметиката в студена маска. Тръстикоподобен служител с папка в ръка я спря и я попита нещо. Тя го погледна, след това хвърли поглед надолу към първия етаж — към нервен мъж на средна възраст до най-близкия щанд за бижута. Погледът беше кратък и лаконичен, посланието беше съвършено ясно. Добре, мон ами, вземай си дрънкулките, но плащай по-скоро. Ако не, следващият път ще се почувстваш доста неудобно. Или по-лошо. Може да се обадя на жена ти. Този разговор приключи за няколко хилядни от секундата; усмивка, толкова фалшива, колкото и широка, разчупи маската и жената кимна и разписа с решително движение листа, който й подаваше служителят. Продължи надолу по стълбите и момчето я последва, накланяйки се към нея в опит да продължи разговора. Личеше, че й досажда; на последното стъпало тя се извърна, докосна короната си от тупирана тъмна коса и го потупа по китката с жест на благодарност.
В очите на тази жена имаше много студенина. Бяха най-самоуверените очи, които Борн беше виждал, с изключение може би на онези в Цюрих зад очилата с позлатените рамки.
