издаването на боновете бяха толкова сложни, че правеха проследяването им невъзможно за по-голяма част от банките и брокерските къщи. От друга страна гарантираха, че банки или брокерски къщи не биха могли да създадат допълнителни трудности при изплащането. Беше гарантирано.
Когато развълнуваният и обезпокоен адвокат с козята брадичка почти приключи телефонния си разговор с почти също толкова обезпокоения Антоан д’Амакур, Мари повдигна ръка.
— Извинете ме, но мосю Борн настоява мосю Д’Амакур да включи също така и двеста хиляди франка в брой, от които сто хиляди да останат при боновете, а други сто хиляди да задържи мосю Д’Амакур. Той предлага вторите сто хиляди да се разделят както следва: седемдесет и пет хиляди за мосю Д’Амакур и двайсет и пет хиляди за вас. Мосю Борн ви е дълбоко благодарен за тъй ценните съвети, както и за допълнителните трудности, които ви причини. Не е нужно да ви казвам, че тази сделка може и да се документира.
При тези нейни думи загрижеността и безпокойството изчезнаха, заменени от услужливост и сервилност, каквато сигурно не демонстрираше и прислугата във Версайския дворец. Направени бяха приготовления в съответствие с необичайните — но напълно разбираеми — изисквания на мосю Борн и изпечената му съветничка.
Мосю Борн бе донесъл за парите и боновете кожено дипломатическо куфарче; трябваше да го носи въоръжен куриер, който да напусне банката в два и половина следобед и да се срещне с мосю Борн в три часа на Пон Ньоф. Непознатият клиент щеше да удостовери самоличността си с малко парче кожа, изрязано от куфара. Същото трябваше да пасне на мястото, от което беше изрязано. В допълнение с думите: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“.
Толкова по отношение на детайлите. С изключение на един, както поясни съветничката на мосю Борн.
— Ние много добре знаем, че изискванията на фиша трябва да бъдат изпълнени стриктно и очакваме мосю Д’Амакур да го направи — заяви Мари Сен-Жак. — Но също така знаем, че мосю Борн се надява да му бъде предоставено известно предимство във времето и не очаква нищо друго освен това предимство. Ако не го получи, страхувам се, че аз в качеството си на член на Интернационалната банкова комисия — макар за момента да съм анонимна — ще се почувствам задължена да докладвам за някои отклонения от легалните банкови процедури, така както съм ги видяла. Сигурна съм, че няма да е необходимо; всички сме доволни от възнаграждението си, нали така, мосю?
— Разбира се, мадам! В банковото дело и в правната дейност… както всъщност и в самия живот… времето е всичко. Няма защо да се безпокоите.
— Знам — каза Мари.
Борн изучаваше дупките на заглушителя, доволен, че го е почистил от праха и смазката, наслоили се върху оръжието поради дълго бездействие. Направи последен оглед, подхвърли го леко, натисна и освободи пълнителя и провери и него. Оставаха шест патрона. Беше готов. Пъхна оръжието в колана и си закопча сакото.
Мари не го беше видяла как почиства пистолета. Тя седеше на бюрото с гръб към него и разговаряше по телефона с аташето в канадското посолство, Дьони Корбелие. От пепелника до бележника й се извиваше цигарен дим. Мари записваше информацията, която Корбелие й диктуваше. Накрая му благодари и затвори телефона. Остана неподвижна две-три секунди, все така с молив в ръка.
— Не знае за Питър — каза тя, обръщайки се към Джейсън. — Странно.
— Доста — съгласи се Борн. — Мислех, че е един от първите, които са научили. Нали каза, че колегите от офиса са разглеждали тефтерче с телефоните на Питър. А Питър е звънял в Париж на Корбелие. Мислиш ли, че не са го забелязали?
— Даже не ми беше дошло на ум. Мислех за вестниците, за телефоните. Питър е бил… намерен преди осемнайсет часа и колкото и банално да звучи, той бе важна личност в канадското правителство. Самата му смърт е сензация, а убийството му — да не говорим… Но не бе съобщено.
— Обади се довечера в Отава и попитай защо.
— Ще го направя.
— Какво ти каза Корбелие?
— О, да. — Мари погледна в тефтера си. — Номерът на колата на Рю Мадлен е напълно безсмислен, колата е била наета на летище Дьо Гол от някой си Жан-Пиер Ларуш…
— Джон Смит — прекъсна я Борн.
— Точно. Имал е по-голям късмет с номера, който ти е дал Д’Амакур, но не вижда какво общо има той с цялата тази работа. Нито пък аз.
— Толкова ли е странно?
— Така си мисля. Телефонът е частен и принадлежи на една модна къща на Сент Оноре. Ле Класик.
— Модна къща? Имаш предвид ателие?
— Може и ателие да имат, но предполагам, че е магазин за изключително елегантни облекла. Нещо като къща „Диор“ или „Живанши“. Висша мода. Корбелие казва, че е известна сред клиентите си като „Къщата на Рьоне“. Това е Бержерон.
— Кой?
— Рьоне Бержерон. Моделиер. Работи от години и все е на гребена на модната вълна. Знам за него, защото моята шивачка копира някои от моделите му.
— Взе ли адреса?
Мари кимна.
— Интересно защо Корбелие не знаеше за Питър? Защо никой не е разбрал?
— Сигурно ще научиш, като се обадиш. Може би се дължи на различните часови зони; било е твърде късно за сутрешните парижки издания. Отивам да взема един следобеден вестник. — Борн тръгна към гардероба за палтото, усещайки скритата тежест в колана си. — Ще отида пак до банката. Смятам да проследя куриера до Пон Ньоф. — Облече си палтото и разбра, че Мари не го слуша. — Исках да те попитам, тези момчета носят ли униформа?
— Кои?
— Банковите куриери.
— Разликата във времето е обяснима за вестниците, но какво прави тя на телеграфната връзка!
— Моля?
— Разликата във времето. Вестниците може да не са успели да го публикуват, но по телеграфа би могло да се предаде. А всички посолства имат телекси. Щяха да научат. Изобщо не е било съобщено, Джейсън.
— Обади се довечера — каза той. — Аз тръгвам.
— Нали ме попита за куриерите. Дали носят униформи?
— Чудех се.
— През повечето време, да. И карат бронирани микробуси, но аз се погрижих за това. В случай че изпратят такъв микробус, трябва да го паркират на пресечка преди моста, а куриерът да продължи.
— Чух, но не разбрах какво имаше предвид. Защо?
— Куриерът с боновете е необходимо зло, но системата за сигурност на банката го изисква. Докато микробусът прекалено бие на очи и лесно може да бъде проследен. Няма ли да промениш решението си и да ми разрешиш да дойда с теб?
— Не.
— Повярвай ми, нищо няма да се обърка. Онези двама мошеници ще се погрижат за това.
— Тогава изобщо не виждам причина да идваш.
— Ще ме побъркаш.
— Бързам.
— Знам. И без мен се придвижваш по-бързо. — Мари стана и го приближи. — Наистина те разбирам. — Прислони се до него, целуна го по устните и внезапно усети оръжието в колана му. Погледна го в очите. — Безпокоиш се, нали?
— Просто съм предпазлив. — Той се усмихна и докосна брадичката й. — Това са страшно много пари.
