ужасно; прострелян. В гърлото.. Мари? Мари?
Старецът с оредяла бяла брада и празен поглед закуцука към тъмната изповедалня, влезе в нея и примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира закачулената фигура зад полупрозрачната завеса. Осемдесетгодишният куриер не виждаше много добре. Но мисълта му бе ясна; това бе важното.
— Ангелус Домини — изрече той.
— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът с качулката. — Щастливи ли са дните ти?
— Те са към края си, но са направени щастливи.
— Добре… Цюрих?
— Намерили са човека от Гисан Ке. Бил е ранен. Проследили са го чрез един лекар, познат на Вербрехевелт. След продължителен разпит признал, че се е опитал да изнасили жената. Каин се е върнал заради нея. Онзи, който го е ранил, е бил Каин.
— Значи е било нагласено, жената и Каин.
— Човекът от Гисан Ке не мисли така. Бил е един от двамата, взели я на Льовенщрасе.
— Той също е и глупак. Той е убил пазача?
— Признава, но се оправдава. Нямал друг изход да избяга.
— Можело е и да не се оправдава; това е най-интелигентната му постъпка. Взел ли е пистолета му?
— Твоите хора са го взели.
— Добре. В цюрихската полиция има един префект. Пистолетът трябва да му бъде предаден. Няма да е лесно да открием Каин, но може да се улесни значително чрез жената. Тя има познати в Отава, с които ще държи връзка. Успеем ли да заловим нея, ще попаднем и на неговите следи. Готов ли е моливът ти?
— Да, Карлос.
13.
Борн я прихвана в тясното пространство на стъклената кабина и я положи нежно на тясната седалка, подаваща се от стената. Мари трепереше и дишаше на пресекулки. Очите й, вперени в него, бавно се проясняваха.
— Убили са го. Те са го убили! Боже господи, какво направих! Питър!
— Не си го направила ти! Ако го е направил някой, това съм аз. Не ти. Проумей го.
— Джейсън, страх ме е. Той беше на другия край на света… и те го убиха!
— „Тредстоун“?
— А кой друг? Имало е две телефонни обаждания. Вашингтон… Ню Йорк. Отишъл е на летището да посрещне някого и е бил убит.
— Как?
— О, Исусе Христе… — В очите на Мари се появиха сълзи. — Бил е прострелян. В гърлото — прошепна тя.
Борн почувства внезапна тъпа болка. Не можеше да я локализира, но тя беше тук и не му даваше да диша.
— Карлос — изрече, без да знае защо.
— Какво? — Мари се втренчи в него. — Какво каза?
— Карлос — повтори той бавно. — Куршум в гърлото. Карлос.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. — Той хвана ръката й. — Хайде да се махаме оттук. Добре ли си? Можеш ли да вървиш?
Тя кимна, притвори очи и пое дълбоко въздух.
— Да.
— Ще спрем някъде да пийнем нещо. И двамата имаме нужда. След това ще я намерим.
— Кое?
— Книжарницата на Сен Жермен.
Под индекса Карлос имаше три стари списания. Един „Тайм“ отпреди четири години и две парижки издания на „Льо Глоб“. Двамата не четоха списанията в магазина, а купиха и трите и взеха такси до хотела си на Монпарнас. Там се заловиха за тях, Мари на леглото, Джейсън на стола си до прозореца. Изминаха няколко минути и Мари възкликна.
— Ето го. — В лицето и гласа й прозираше страх.
— Прочети ми.
— „Казват, че Карлос и/или неговата малка армия прилагат изключително жестока форма на наказание. Смърт от куршум в гърлото, при което жертвата често умира в нечовешки болки. Наказанието е запазено за нарушителите на мълчанието или лоялността, която наемният убиец изисква, или за отказалите се да издадат информация…“ — Мари млъкна, неспособна да продължи. Легна и притвори очи. — Той не им е казал и затова са го убили. О, господи…
— Не би могъл да им каже това, което не е знаел — каза Борн.
— Но ти знаеше! — Мари седна отново. — Ти знаеше за куршума в гърлото! Ти го каза!
— Казах го! Знаех го. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— По какъв начин?
— Много ми се иска да ти отговоря. Но не мога.
— Би ли ми сипал нещо за пиене?
— Разбира се. — Джейсън стана и отиде до бюрото. Наля в две чаши малко уиски и погледна към Мари. — Искаш ли да позвъня за лед? Жерве е на смяна, ще го донесе бързо.
— Не, няма да е достатъчно бързо. — Тя затвори списанието и го хвърли на пода, след което се обърна към него. — Полудявам!
— Ще станем двама.
— Искам да ти вярвам. Наистина ти вярвам. Но аз… аз…
— Не можеш да си сигурна — довърши Борн. — Аз още повече. — Той й занесе чашата. — Какво искаш от мен да ти кажа? Какво мога да кажа? Дали съм един от войниците на Карлос? Дали съм нарушил мълчанието или клетвата за лоялност? Дали затова знам метода на екзекуцията?
— Стига!
— Знаеш ли колко често повтарям това? „Стига“. Не мисли; опитвам се да си спомня, но нещо в далечината ме спира. Не отивай твърде надалеч, не се задълбочавай. Една лъжа може да излезе наяве само за да породи десет други въпроса, свързани с нея. Прилича ми на събуждане след дълго и тежко пиянство. Не си сигурен с кого си се бил или си легнал, или… по дяволите… си убил.
— Не!… — Мари натърти думата. — Ти си си ти. Не ми отнемай поне това.
— И аз не искам. Не желая да го отнемам от самия себе си. — Джейсън се върна при стола си и седна с лице към прозореца. — Ти откри… метода на екзекуция. Аз открих още нещо.. Знаех го, точно така както знаех за Хауърд Леланд. Дори не ми беше необходимо да го чета.
— Какво да четеш?
Борн се пресегна и взе изданието на „Тайм“ отпреди четири години. Списанието беше отворено на страница със скицирания портрет на брадат мъж. Линиите бяха груби и неясни, като че портретът бе рисуван по бегли описания. Подаде й списанието.
— Прочети го — каза. — Започва от лявата страна под заглавието, „Мит или Чудовище“. След това искам да изиграем една игра.
— Игра?
— Да. Прочел съм само първите два абзаца. Ще трябва да повярваш на честната ми дума.
— Добре. — Мари го погледна озадачено. Сложи списанието под светлината на лампата и се зачете.
МИТ ИЛИ ЧУДОВИЩЕ
Вече повече от десетилетие името Карлос се шепне в задните улици на такива различни по характер
