страниците му. — Ето го. Името му е Дьони Корбелие. Питър каза, че щял да му се обади днес по обяд, парижко време. И че мога да разчитам на услугите му. Бил толкова осведомен както никой друг в посолството.
— Питър го познава, нали? Не е просто име от някакъв списък.
— Съученици са от университета в Торонто. Нали мога да му се обадя оттук?
— Разбира се. Но не разкривай къде си.
— Ще му кажа същото като на Питър. — Мари вдигна слушалката. — Че се местя от хотел на хотел, но още не знам къде точно ще отседна. — Тя получи градска линия и набра телефона на канадското посолство на авеню Монтен. Петнайсет секунди по-късно вече говореше с Дьони Корбелие, аташе в посолството.
— Предполагам, Питър ти е казал, че може да ми е необходима известна помощ.
— Нещо повече — отговори Корбелие, — обясни ми, че си била в Цюрих. Не твърдя, че разбрах всичко, но схванах основната идея. Изглежда има страхотно раздвижване в света на големите финанси.
— Повече от обикновено. Лошото е, че никой не иска да каже кой го върши. Ето това е проблемът ми.
— С какво мога да ти помогна?
— Имам тук регистрационен номер на кола и телефон — и двата парижки. Телефонът не е регистриран; може да се окаже неудобно, ако се обадя.
— Дай ми ги.
Тя го направи.
— A Mari usque ad mare43 — каза Корбелие, рецитирайки националния девиз на страната им. — Имаме много приятели във всички възлови места. Често си правим взаимни услуги, обикновено в областта на наркотиците, но всички сме много оправни. Защо не обядваш с мен утре? Ще ти дам цялата информация, до която съм се добрал.
— По принцип нямам нищо против, но точно утре целия ден съм с един стар приятел. Някой друг път.
— Питър каза, че ще съм пълен идиот, ако не проявя настойчивост. Заяви, че си страхотна мадама.
— Той е сладур и ти също. Ще ти се обадя утре следобед.
— Добре. Отивам да видя какво мога да направя по твоя въпрос.
— Ще се чуем утре. И още веднъж много ти благодаря. — Мари затвори и погледна часовника си. — След три часа трябва да се обадя на Питър. Подсети ме.
— Наистина ли мислиш, че ще е разбрал нещо толкова скоро?
— Сигурна съм. Започнал е вчера вечерта и първо се е обадил във Вашингтон. Каза ми го току-що Корбелие — имаме източници на информация навсякъде и ние също ги информираме. Ти на мен тази информация, аз на теб — онази; едно име от ваша страна и едно от наша.
— Звучи почти като предателство.
— Точно обратното. Ние се занимаваме с пари, а не с балистични ракети. Пари, които изтичат насам- натам в противоречие на законите, които защитават интересите на всички ни. Освен ако не искаме арабските шейхове да се сдобият с Груман Еъркрафт. Чак тогава ще стане въпрос за балистични ракети… и то след като вече са напуснали стартовите си площадки.
— Предавам се.
— Първото нещо, което трябва да направим утре сутринта, е да се видим с човека на Д’Амакур. Напиши точно какво искаш да изтеглиш.
— Всичко.
— Всичко?
— Добре. Ако ти беше на мястото на директорите на „Тредстоун“, какво щеше да направиш, като научиш, че от сметката на корпорацията са изчезнали четири милиона швейцарски франка?
— Разбирам!
— Д’Амакур ми предложи да ги изискам в серия от чекове, платими на приносителя.
— Така ли ти каза? Чекове?
— Да. Нещо не е ли наред?
— Разбира се. Номерата на тези чекове могат да бъдат изпратени до всички банки. Ти трябва да отидеш в банката и да ги осребриш; всички плащания ще бъдат прекратени.
— А той пак печели, нали? Взема пари и от двете страни. Какво ще правим?
— Само половината от това, което ти е казал. Тази част с приносителя. Но не чекове. Бонове. Бонове, платими на приносителя с различни деноминации. Те се осребряват и прехвърлят значително по-лесно.
— Току-що си изработи една вечеря. — Джейсън се наведе и докосна лицето й.
— Опитвам се да запазя служебното си положение, сър — отговори тя, притискайки дланта му до бузата си. — Първо вечеря, след това Питър… след това книжарницата на Сен Жермен.
— Книжарницата на Сен Жермен — повтори Борн, а болката отново се настани в гърдите му. Какво беше това? Защо се страхуваше толкова?
Излязоха от ресторанта на булевард Распай и тръгнаха към пощенската станция на Рю дьо Вожирар. На първия етаж имаше стъклени кабини и огромен плот във формата на пръстен, в центъра на който седяха телефонистките и служителите, насочващи клиентите към една или друга кабина.
— Линиите не са много претоварени, мадам — каза служителката на Мари. — Ще ви свържем след няколко минути. Номер дванайсет, ако обичате.
— Благодаря ви. Дванайсета кабина ли?
— Да, мадам. Ето там, направо.
Докато минаваха през претъпкания коридор, Джейсън я хвана за ръката.
— Сега знам защо хората използват тези станции. Тук обслужването е сто и десет пъти по-бързо, отколкото в хотел.
— Това е само една от причините.
Почти бяха стигнали до кабината и запалили цигари, когато чуха отвътре две кратки иззвънявания. Мари отвори вратата и влезе с бележник и молив в ръка. Вдигна слушалката.
Шейсет секунди по-късно Борн с удивление видя как тя се втренчва в стената, кръвта се оттегля от лицето й и кожата й става тебеширено бяла. Започна да пищи и изтърва чантата си. Съдържанието се разпиля по пода на малката кабина, бележникът падна на коляното й, а ръката й счупи молива. Борн влетя при нея. Тя беше на ръба на припадъка.
— Обажда се Мари Сен-Жак от Париж, Лиза. Питър чака да му позвъня.
— Мари? О, господи… — Гласът на секретарката заглъхна и отзад се дочу шум от други гласове. Развълнувани гласове, заглушени от поставена върху микрофона на слушалката ръка. Настъпи пауза; някой даваше или вземаше слушалката от друг.
— Мари, тук е Алън — обади се главният директор на отдела. — Всички сме тук, в офиса на Питър.
— Какво става, Алън? Нямам много време. Мога ли да говоря с него, ако обичаш?
За момент настъпи тишина.
— Не бих желал да ти го казвам направо, Мари, но не знам как. Питър е мъртъв.
— Той е… какво?
— Извикахме полицията преди няколко минути; ще дойдат всеки момент.
— Полицията? Какво е станало? О, боже, той е мъртъв? Какво е станало?
— Опитваме се да разберем. Претърсихме телефонния му бележник, не трябва да пипаме нищо по бюрото му.
— Бюрото му?…
— Бележки, драсканици или нещо от този сорт.
— Алън! Кажи ми какво се е случило!
— Там е работата, че и ние нямаме представа. Не каза на никого от нас с какво се занимава. Всичко, което знаем, е, че сутринта са му се обаждали два пъти от Щатите и единият път е било от Вашингтон, а другият от Ню Йорк. Някъде по обяд е казал на Лиза, че отива на летището да посрещне някого. Не е споменал кого. Полицията го намерила преди час в един от онези товарни тунели на летището. Било е нещо
