— Ами от фиша например. Да се разчете на ултравиолетова светлина.
— Като казвам, че е бил отменен, нямам предвид, че е бил задраскан. Заличен е, изрязан.
— Тогава някой в Цюрих го има.
— Или е унищожен.
— Последен въпрос — поде Джейсън, загрижен как ще се измъкне от кафенето. — Това ви засяга пряко. Само така ще си получите парите.
— Ще отговоря и на този въпрос, разбира се. Какъв е той?
— Ако се бях появил във Валоа, без да ви се обадя и без да ви предупредя, че ще дойда, пак ли щяхте да се обадите по телефона?
— Да. Никой не може да заобиколи фиша. Той се издава от много силни финансови групировки. Ще последва уволнение.
— Тогава как да вземем нашите пари?
Д’Амакур сви устни.
— Има начин. Изтегляте ин абсенция. Попълват се бланки, дават се инструкции чрез писмо, потвърждава се самоличността и се легализира от някоя стабилна фирма за пълномощници. В такъв случай няма да мога да попреча по никакъв начин.
— Но все пак ще трябва да се обадите по телефона.
— Въпрос на време. Ако ми се обади адвокат, с когото Валоа често работи, и ме помоли да приготвя, да речем, известен брой разплащателни чекове, валидни и зад граница, за които е проверил, че имат покритие, ще го направя. Той ще потвърди, че е изпратил чековете, оформени на „Приносител“. Това е съвсем обикновена практика в тези дни на високи данъци. Пратеникът ще пристигне с писмото точно в най- натоварените часове на деня и секретарката ми — дългогодишна моя служителка, която уважавам и на която имам пълно доверие — просто ще донесе бланките и писмото, за да ги подпиша.
— Без съмнение — вметна Борн, — заедно с много други документи за подпис.
— Точно така. Ще се обадя след това, вероятно докато наблюдавам как пратеникът се отдалечава с куфарчето.
— Сигурно съвсем случайно се сещате за името на някоя адвокатска фирма в Париж, нали? Или някой определен пълномощник?
— Да. Току-що ми хрумна името на един.
— Каква е цената?
— Десет хиляди франка.
— Доста скъпо.
— Нищо подобно. Той е бил съдия, много честен човек.
— А за вас. Дайте да разчистим въпроса.
— Аз съм разумен човек, както ви казах, и решението зависи от вас. След като споменахте пет цифри, нека да се придържаме към думите ви. Пет цифри, започващи с пет. Петдесет хиляди франка.
— Това е прекалено!
— Както и извършеното от вас, мосю Борн.
— Une fiche plus confidentielle — каза Мари, на стола си до прозореца. Следобедното слънце се отразяваше в прозорците на сградите на Монпарнас. — Значи това е средството, което са използвали.
— Ще те впечатля, защото знам кой е източникът. — Джейсън си наля питие от бутилката на бюрото и я занесе към леглото. Седна и се обърна с лице към Мари. — Искаш ли да чуеш?
— Не ми е необходимо — отговори тя, поглеждайки безразлично към прозореца. — Знам откъде идва и какво означава. Просто съм шокирана, това е всичко.
— Защо? Мислех, че очакваш нещо подобно.
— Резултатите да, но не и механизма. Фишът е архаична форма на легитимация, сведена почти до минимум в частните банки на Континента. Американските, канадските и британските закони забраняват използването й.
Борн се сети за думите на Д’Амакур и ги повтори:
— „Издава се от силни финансови групировки“, така каза той.
— Прав е. — Мари се обърна и го погледна. — Не проумяваш ли? Бях сигурна, че сметката ти е белязана. Предположих, че някой е бил подкупен, за да изнесе информация. Нищо необичайно, да речем. Банкерите не държат първите места в класацията за почтеност. Но това вече е нещо съвсем различно. Сметката в Цюрих е открита — още от самото начало — заедно с fiche като част от активите й. Твърде вероятно, с твое знание.
— „Тредстоун Седемдесет и едно“ — изрече Джейсън.
— Да. Собствениците на банката е трябвало да действат със съгласието на „Тредстоун“. Ако се съди по степента на свободата ти на действие, ти си бил напълно в течение на нещата.
— Но някой е бил подкупен и това е Кьониг. Той е подменил телефона с друг.
— Мога да те уверя, че са му платили много добре. Може да отиде в затвора за десет години.
— Десет? Доста.
— Такива са швейцарските закони. Сигурно е получил известна компенсация.
— Карлос — каза Борн. — Карлос… Защо? Какво означавам аз за него? Продължавам да се питам. Повтарям на себе си това име отново и отново, и отново! И не постигам абсолютно нищо. Само… някакво… някакво… не знам. Нищо.
— Но все пак има нещо, нали? — Мари се наведе напред от стола си. — Какво е то, Джейсън? За какво мислиш?
— Не мисля…. Не знам.
— Тогава чувстваш. Нещо. Какво е то?
— Не знам. Страх може би… Ярост, ненавист. Не знам.
— Съсредоточи се.
— По дяволите, мислиш ли, че не го правя? Мислиш ли, че не съм го правил? Имаш ли някаква представа какво ми е? — Борн се изненада неприятно от избухването си. — Извинявай.
— Недей. Никога не ми се извинявай. Ето това са следите, парчетата, които трябва да търсиш — които ние трябва да търсим. Твоят приятел, докторът от Пор Ноар е бил прав; в съзнанието ти изплуват неща, породени от други. Както сам каза: кибритена кутия, лице или фасада на ресторант. Виждали сме го да става… В случая е име, име, което си избягвал в продължение почти на седмица, при положение, че ми разказа всичко, което се е случило с теб през последните пет месеца, до сетния детайл. Но изобщо не спомена Карлос. Би трябвало, но не го направи. То наистина означава нещо за теб, не виждаш ли? Това те терзае отвътре, нещата в теб искат да излязат наяве.
— Знам — Джейсън отпи от чашата си.
— Скъпи, на булевард Сен Жермен има много известна книжарница, съдържателят на която е особняк. Цял един етаж е натъпкан със стотици стари списания. Съдържателят е направил дори каталог и всяка тема е с отделен индекс. Също като в библиотека. Ще ми се да видя дали има индекс на името Карлос. Ще отидем ли?
Борн осъзна, че остра болка пронизва гърдите му. Нямаше нищо общо с раните му; бе страх. Мари забеляза това и някак го разбра; той го усещаше, но не го разбираше.
— И в Сорбоната има стари издания на вестници — каза той, поглеждайки я. — Едно от тях за малко да ме довърши. Докато не размислих.
— Една лъжа е излязла наяве. Това е важното.
— Но сега не търсим лъжа, нали?
— Не, търсим истината. Не се страхувай от нея, скъпи. Мен не ме е страх.
Джейсън се надигна.
— О’кей. Слагаме Сен Жермен в разписанието. Между другото, защо не се обадиш на онова момче от посолството? — Борн бръкна в джоба си и извади салфетката с телефонния номер. Беше добавил и номера на колата, спряла пред банката на Рю Мадлен. — Ето номера, който ми даде Д’Амакур, както и номера на онази кола. Виж какво може да направи онзи от посолството.
— Добре. — Мари взе салфетката и отиде до телефона. До него стоеше малък бележник; тя разлисти
