осъзнатата истина върху лицето на жената, която обичаше. — Сещам се за куп причини, клишета. Какво ще кажеш за падение сред крадци… убийци?
— Глупости! — извика Мари. — Няма и капка доказателство!
— Има, и то цели кофи, и ти го знаеш. Може да съм се продал за по-висока цена на други или да съм откраднал от парите му. Което и обяснява сметката в Цюрих. — Той млъкна за момент, взирайки се в стената над леглото, без да вижда и да усеща. — Както обяснява и Хауърд Лелънд, Марсилия, Бейрут, Щутгарт… Мюнхен. Всичко. Всички факти, които не помня, но които искат да излязат наяве. И по-специално един. Защо избягвах името му, защо никога не го споменах. Страх ме е. Страх ме е от него.
Възцари се тишина. Бяха казали повече, повече от страха. Мари кимна.
— Сигурна съм, че си вярваш — каза тя. — И по някаква причина ми се иска да си прав. Но не мисля, че е така. Искаш да вярваш, защото това подкрепя тезата ти. Дава ти отговор… самоличност. Може би не точно тази, която ти се иска, но бог е свидетел, че е по-добре, отколкото да се луташ слепешком в този ужасяващ лабиринт всеки ден. Предполагам, че всичко друго е по-добро. — Тя направи пауза. — И аз бих желала да е истина, защото тогава нямаше да сме тук в момента.
— Какво?
— Ето го несъответствието, скъпи. Броят на символите, които не прилягат в твоето уравнение. Ако беше човекът, който твърдиш, че си и ако се страхуваше от Карлос — един господ знае защо — Париж щеше да е последното място на света, в което да ти се иска да се намираш. Щяхме да сме някъде другаде; ти сам го каза. Щеше да избягаш; щеше да вземеш парите от Цюрих и да изчезнеш. Но не го правиш. Вместо това се пъхаш направо в бърлогата на Карлос. Това не е постъпка на човек, който се чувства виновен или се страхува.
— Няма такова нещо. Дойдох в Париж, за да разбера. Просто и ясно.
— Тогава бягай. Утре сутринта ще имаме парите. Нищо не те спира — нищо не ни спира. И това е просто и ясно. — Мари се приближи и се взря в очите му.
Джейсън я погледна и се обърна. Отиде до бюрото и напълни чашата си.
— Все още не бива да изключваме „Тредстоун“ от сметката — каза той, отбранявайки се.
— Те по-важни ли са от Карлос? Ето го истинското уравнение. Карлос и „Тредстоун“. Един човек, когото някога обичах много, бе убит от „Тредстоун“. Още една причина да избягаме, за да оцелеем.
— Мислех, че искаш да откриеш убийците му. И да ги накараш да платят за това.
— Искам. И то много. Но други ще го направят. Аз имам по-важни задължения и не поставям отмъщението на първо място. Ние сме на първо място. Ти и аз. Или може би това е само мое мнение? Мое чувство?
— Знаеш много добре. — Той стисна чашата в ръката си и погледна към Мари. — Обичам те — прошепна.
— Тогава да бягаме! — повиши тя глас почти несъзнателно и пристъпи крачка към него. — Нека забравим всичко това, наистина да го забравим и да избягаме с възможно най-голяма скорост и възможно най-далеч оттук! Нека го направим!
— Аз… аз — Джейсън заекна — мъглата отново го обгръщаше и вбесяваше. — Има… неща.
— Какви неща? Ние се обичаме! Намерихме се! Можем да отидем където пожелаем, да бъдем които пожелаем! Нищо не ни спира, нали?
Борн почувства как по челото му избива пот и в гърлото му застава буца.
— Нищо не ни спира — едва чуваше гласа си. — Трябва да помисля.
— Какво има да се мисли? — продължи да настоява Мари, като се приближи още по-близо до него и го принуди да я погледне. — Съществуваме само ти и аз, нали?
— Само ти и аз — повтори той бавно. Мъглата ставаше все по-плътна и го задушаваше. — Знам. Знам. Но трябва да помисля. Има толкова неща, които трябва да разбера. Толкова много, което трябва да излезе наяве.
— Защо са така важни?
— Просто… е така.
— Не знаеш ли?
— Да… Не, не съм сигурен. Не ме питай сега.
— Ако не сега, кога? Кога мога да те попитам? Кога ще ти мине? Ще мине ли някога?
— Стига! — Той внезапно изкрещя и тръшна чашата на дървената полица. — Не мога да избягам! Няма да избягам! Трябва да остана тук! Трябва да разбера!
Мари се хвърли към него, сложи ръце на раменете му, после на лицето му и избърса капките пот.
— Ето сега го каза. Чуваш ли се, скъпи? Не можеш да избягаш, защото колкото повече се приближаваш, толкова повече това те влудява. А ако наистина избягаш, ще стане само още по-зле. Това не ще е живот, а кошмар. Сигурна съм.
Той се пресегна и докосна лицето й, без да сваля очи от нея.
— Наистина ли?
— Разбира се. Но трябваше да го кажеш ти, а не аз. — Мари го прегърна и сложи глава на гърдите му. — Трябваше да те принудя… Смешното е, че бихме могли да избягаме. Да се качим още тази нощ на някой самолет и да отидем където пожелаеш, да изчезнем и да не поглеждаме повече назад. Бих била по- щастлива от всякога в живота си. Но ти не можеш да го направиш. Това, което е — или не е — тук в Париж, щеше да те разяжда отвътре и накрая нямаше да издържиш. Ето това е налудничавата ирония на ситуацията, любими мой. Аз бих могла да живея с това, но не и ти.
— И щеше просто да изчезнеш? — попита Джейсън. — Ами семейството, работата, всичките ти познати?
— Не съм нито дете, нито глупачка — отговори бързо Мари. — Щях да измисля как да се прикрия, но не мисля, че бих го взела особено насериозно. Щях да помоля за дълга отпуска по здравословни и лични причини. Емоционален стрес, срив; мога винаги да се върна, в министерството щяха да ме разберат.
— Питър?
— Да. — Тя замълча за момент. — С него сме минали от един етап в отношенията си към друг, като мисля, че този, вторият, беше по-важен и за двама ни. Питър бе за мен нещо като брат и аз исках той да преуспее, защото въпреки всичките си недостатъци беше много добър.
— Съжалявам. Наистина съжалявам.
Тя го погледна.
— Ти също си много добър. Когато човек упражнява професия като моята, подобни качества са особено важни. За съжаление не скромните и добри хора ще наследят света, а корумпираните, Джейсън. А аз мисля, че от корупцията до убийството има само една крачка.
— „Тредстоун Седемдесет и едно“?
— Да. И двамата имаме право. Аз искам да ги открия и да ги накарам да платят за това, което направиха… А ти не можеш да избягаш.
Той прекара устни по бузата й, след това по косата й и я прегърна.
— Би трябвало да те изхвърля оттук. Би трябвало да ти кажа да се махнеш от живота ми. Не мога, но, по дяволите, знам, че би трябвало да го направя.
— И да го беше направил, нямаше да има особена полза. Аз не бих си отишла, любов моя.
Адвокатската кантора се намираше на булевард Дьо ла Шапел, отрупаната с книги приемна приличаше повече на архив, отколкото на офис, всичко бе подредено и на мястото си. Тук се сключваха сделки, а не договори. Самият адвокат бе величествен мъж с побеляла козя брадица и сребърно пенсне, кацнало на орлов нос, но тези атрибути не можеха да скрият естествената му лукавост. Той дори настоя да разговарят на развален английски, с който впоследствие би могъл евентуално да се оправдае, че е бил разбран погрешно.
По-голямата част от разговора проведе Мари, Борн изчакваше — клиент със съветника си. Тя изложи исканията си кратко и ясно, като наблегна на замяната на чековете с бонове на приносителя, платими в долари, с деноминации, вариращи от максимум двайсет хиляди до минимум пет. Даде също така инструкции на адвоката да изиска от банката сериите на боновете да нямат повече от три поредни номера и всеки пети да е осигурен със сертификат за международна валидност. Адвокатът разбра целта й. Нейните условия за
