— А сега изчезвай! — каза Борн.
Шофьорът се обърна, притича край Джейсън, грабна банкнотата и хукна към таксито си.
Борн зае мястото му, внезапно обезпокоен от това, което дочу през какофонията от свирещи клаксони и бучащи мотори на претоварената улица. От вътрешността на микробуса долитаха гласове. Не един човек крещеше по радиото, а двама си крещяха взаимно. Куриерът не беше сам. При него имаше още някой.
— Това бяха думите! Нали ги чу?
— Той трябваше да дойде при теб. Трябваше да се покаже.
— Което и ще направи. И ще ми представи парче кожа, което трябва да съвпада идеално! Ти да не мислиш, че ще го направи по средата на улицата в това движение?
— Не ми харесва!
— Плати ми, за да помогна на теб и на хората ти да намерите някого. А не за да си загубя работата. Отивам!
— Той трябва да е на Пон Ньоф!
— Я си гледай работата.
Чу се шум от тежки стъпки върху металния под.
— Идвам с теб!
Бронираната врата се отвори; Джейсън се извъртя зад нея, ръката му все още лежеше под сакото. В някаква кола срещу него едно дете беше притиснало лице в страничното стъкло с облещени очи. Детските черти бяха разкривени в грозна маска — детето просто се забавляваше. Пронизителни звуци от нервни клаксони, допълващи се взаимно, изпълниха пространството наоколо; беше се получило задръстване.
Куриерът прекрачи металния праг; дипломатическото куфарче беше в лявата му ръка. Борн чакаше и в мига, когато куриерът стъпи на земята, той затръшна вратата в тялото на втория, като стовари тежката стомана върху показалите се навън коляно и протегната ръка. Мъжът изкрещя и политна назад към вътрешността на микробуса. Джейсън изкрещя на куриера, размахвайки отрязаното парче кожа.
— Аз съм Борн! Ето го парчето! И дръж този пистолет в кобура си или ще загубиш не само работата си, а и живота си, мръсно копеле такова!
— Не съм искал да ви нараня, мосю! Те искаха да ви открият! Те не искаха да ви го дам, честна дума!
Вратата се отвори със сила; Джейсън отново я затръшна с рамо и след това я отвори, за да види лицето на войника на Карлос. Без, разбира се, да сваля ръка от оръжието в колана си.
Това, което видя, бе дулото на пистолет — черния отвор го гледаше право в очите. Той се извърна бързо назад и осъзна, че забавянето на изстрела с няколко стотни от секундата бе причинено от пронизително звънене, избухнало внезапно от вътрешността на микробуса. Задействала се бе алармената система, звукът й оглушаваше и надвиваше какофонията на уличния шум; в сравнение с него този на изстрела отекна съвсем слабо, а шумът от взривяването на асфалта отдолу изобщо не се чу.
Джейсън още веднъж стовари вратата върху нападателя си и чу удар на метал в метал; беше пресрещнал пистолета на убиеца. Извади своя от колана си, коленичи на улицата и отвори рязко вратата.
Видя лицето от Цюрих, убиеца на име Йохан, същия, когото бяха извикали в Париж, за да го разпознае. Борн стреля два пъти; мъжът се изви назад и от челото му потече кръв.
Куриерът! Дипломатическото куфарче!
Джейсън го видя; беше се прикрил зад вратата на гърба на микробуса с пистолет в ръка и крещеше за помощ. Борн се изправи на крака и се хвърли към протегнатия пистолет, сграбчи цевта и го измъкна от ръката на куриера. После се вкопчи в куфарчето и изкрещя.
— Няма да те докосна! Дай ми това, негоднико! — Хвърли пистолета му под микробуса, изправи се и се впусна в истеричната тълпа на тротоара.
Тичаше като луд, без да вижда нищо около себе си, телата пред него образуваха подвижните стени на неговия лабиринт. Но между този и другия, в който живееше всеки ден, имаше съществена разлика. Тук нямаше мрак, следобедното слънце бе ярко и толкова заслепяващо, колкото и маратонът му в лабиринта.
14.
— Всичко е тук — каза Мари. Беше подредила сертификатите по стойност. Пачките бонове и банкноти лежаха на бюрото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.
— За една бройка да не бъде.
— Какво?
— Онзи, на име Йохан, мъжът от Цюрих. Мъртъв е. Аз го убих.
— Джейсън, какво се е случило?
Той й разказа.
— Разчитали са на Пон Ньоф — каза. — Мисля, че втората кола е попаднала в улично задръстване, включила се е в честотата на радиото на куриера и са му казали да се забави. Сигурен съм.
— О, боже, те са навсякъде!
— Но не знаят аз къде съм! — каза Борн и докато слагаше очилата с рогови рамки, се вгледа в огледалото над бюрото, изучавайки русата си коса. — И последното място, на което очакват да ме намерят — ако въобще имат и слаба представа, че ми е известно — е модната къща на Сент Оноре.
— Ле Класик? — попита учудено Мари.
— Точно така. Ти обади ли им се?
— Да. Но това е лудост!
— Защо? — Джейсън се извърна от огледалото. — Помисли малко. Преди двайсет минути капанът им блокира; трябва да има объркване, оправдания, взаимни обвинения в некомпетентност, ако не и по-лоши неща. Точно сега, в този момент, те са по-загрижени за себе си, отколкото за мен; никой не иска куршум в гърлото. Няма да продължи много; бързо ще се прегрупират. Карлос ще се погрижи за това. Но час, час и нещо, докато се опитват да разберат какво точно се е случило, единственото място, на което няма да ме търсят, е командният им пункт, който мислят, че не знам.
— Някой ще те разпознае!
— Кой? Нали бяха извикали човек чак от Цюрих, за да го направи. Той е мъртъв. Те не са сигурни как изглеждам.
— Куриера. Те ще вземат него, той те е виждал.
— През следващите няколко часа човекът ще е зает с полицията.
— Д’Амакур. Адвоката!
— Подозирам, че вече са на половината път към Нормандия или Марсилия, а с малко повече късмет, може и да са извън страната.
— А ако са ги спрели, ако са ги заловили?
— Може. Но мислиш ли, че Карлос ще ги закара точно на мястото, където получава посланията си? За нищо на света.
— Джейсън, страх ме е.
— Мен също. Но не от това, че ме познават. — Борн пак се обърна към огледалото. — Мога да изнеса цяла лекция по въпросите на класификацията на лицата и смекчаването на чертите, но няма да го направя.
— За следите от пластичната хирургия ли говориш? Пор Ноар. Казвал си ми.
— Не всичко. — Борн се наведе през бюрото, вглеждайки се в лицето си. — Какъв цвят са очите ми?
— Какво?
— Не, не поглеждай към мен. Кажи ми сега, какъв цвят са очите ми? Твоите са кафяви с петънца от зелено; какво ще кажеш за моите?
— Сини… синкави. Или май са сиви… — Мари млъкна. — Не съм сигурна. Предполагам, че е ужасно от моя страна.
— Не се безпокой, съвсем нормално е. По принцип са лешникови, но не през цялото време. Даже аз го
