моряк, който падна назад и се хвана за стомаха. Десантчикът се обърна. Забеляза един морски офицер, хванал пистолет като този на Борн; застреля го във врата и грабна оръжието от падащото тяло. Спря за част от секундата, като преценяваше шансовете си. Делта гледаше, инстинктивно знаейки какво ще направи десантчикът, знаейки също, че планът му трябва да се осъществи.
Убиецът го направи. Изстрелваше откос след откос към редиците млади, неопитни войници, като тичаше зигзагообразно по тревния участък към високите храсти от лявата страна на Борн. Това беше единственият му път за бягство, бе най-слабо осветен и водеше към срутената задна стена.
— Спрете го! — изрева Конклин, като закуцука в същата посока! Но не стреляйте. Не го убивайте, за Бога!
— Глупости! — отвърна някой от групата до предната стена.
Убиецът продължаваше да напредва с остри криволичещи движения и оръжието му не спираше да бълва огън. Пълнителят се изпразни; той захвърли оръжието и извади своя пистолет, под чието прикритие трябваше да се добере до стената. Той беше вече там! Тъмнината зад него беше неговото спасение!
— Ах ти, педераст! — Това беше изпълненият с мъка глас на едно момче, но в него се чу смъртна закана. — Ти уби приятеля ми! Отнесе му лицето! Ще си платиш за това, мръснико!
Младият моряк изскочи напред и хукна към стената, където убиецът вече се катереше от вътрешната страна. Нов откос откъм убиеца улучи момчето в рамото; то падна на земята, превъртя се два пъти и изстреля четири откоса.
Това, което всички наоколо чуха, беше истеричният предсмъртен вик, последван от тежко тупване на земята. Майор Алкът Прайс, бивш десантчик от Кралския десантен батальон, лежеше по гръб с широко отворени очи и тяло, пълно с олово.
Борн тръгна напред с вдигнато оръжие. Мари изтича до края на площадката, разстоянието между тях беше не повече от десет стъпки.
— Дейвид, не го прави!
— Не съм Дейвид, лейди! Попитайте онзи куц измет, с него се познаваме от доста време. Махнете се от пътя ми! — Защо не можеше да я убие? Един изстрел, и беше свободен да направи това, което беше решил. Защо?
— Добре! — изкрещя Мари, олюлявайки се на мястото си. — Не си Дейвид, ти си Джейсън Борн! Ти си Делта! Ти си всичко, което искаш да бъдеш, но също си и мой! Ти си мой съпруг! — Откровението подейства като светкавица върху хората от охраната, които го чуха. Те насочиха оръжията си нагоре и загледаха сцената с учудване.
— Не те познавам!
— Гласът е моят собствен! Ти го знаеш, Джейсън!
— Мръсен трик! Ти си актриса! Лъжа! Правено е и преди!
— Ако изглеждам различно, то е заради теб, Джейсън Борн!
— Махни се от пътя ми или ще бъдеш убита!
— Ти ме научи в Париж! На улица „Риволи“, хотел „Морис“, будката за вестници на ъгъла! Не си ли спомняш? На първа страница беше моята снимка и цялата история от Цюрих! Когато напускахме хотела в Монпарнас, портиерът четеше вестника и моята снимка беше пред очите му. Беше толкова уплашен, че ме накара да избягам навън… Таксито! Спомняш ли си го? По пътя към Иси льо Молино, никога не мога да забравя това невъзможно име. „Смени си прическата, обърни косата назад“, ми каза ти. Попита ме дали имам молив за вежди и каза да ги удебеля. Това са твои думи, Джейсън! Бягахме, за да спасим живота си, и ти ме молеше да променя външния си вид, защото снимката ми беше из цяла Европа. Трябваше да се превърна в хамелеон, защото Джейсън Борн беше хамелеон. Трябваше да научи жена си на някои неща. Ето това направих и аз сега, Джейсън!
— Не! — извика Делта пронизително. Объркването го обхващаше и го запращаше в море от паника. Образите бяха същите! Улица „Риволи“, Монпарнас, таксито. „Изслушай ме. Аз съм хамелеон с името Каин и те уча на неща, които никога нямаше да ти кажа, ако не беше толкова необходимо. Мога да сменя цвета си, за да се слея с цвета на гората. Мога да премина безшумно през естествени и създадени от човека джунгли. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта означава Чарли, а Чарли означава Каин. Аз съм смъртта. Трябва да ти кажа кой съм и след това да те загубя.“
— Ти си спомняш! — извика жената на Дейвид Уеб.
— Това е трик! Те са ти казали моите думи! Дали са ти пълни указания! Иска им се да ме спрат!
— Нищо не са ми дали! Нищо не искам от тях! Искам само мъжа си! Аз съм Мари!
— Ти си измама! Тя беше убита. — Делта натисна спусъка и в земята пред краката на Мари се появиха малки облачета. Войниците наоколо отново заеха позиции за стрелба.
— Не стреляйте! — извика Мари към тях с пламтящи от гняв очи и твърд глас. — Добре, Джейсън. Ако ти не ме познаваш, аз не искам да живея повече. По-просто от това не може и да бъде, скъпи мой. Една част от теб мисли, че аз не съм жива, затова твоят живот не струва вече нищо, защото не искаш да живееш без мен. Разбирам те много добре, защото и аз не мога да живея без теб. — Мари направи няколко крачки напред и застана неподвижно.
Делта вдигна автоматичното си оръжие; кръгообразният мерник и мушката съвпаднаха. Цевта беше насочена към сивата коса с бели кичури. показалецът му се стегна около спусъка. Изведнъж дясната му ръка неволно затрепери, след това и лявата. Смъртоносното оръжие се заклати бавно напред-назад, после заописва кръгови движения. Главата на Борн се разтърси, цялото му тяло затрепери.
Около стотина крачки оттам при кабината за пазача до главния вход настъпи объркване. Един човек се бореше да бъде пуснат вътре и двама моряци го държаха под мишниците.
— Пуснете ме да вляза, проклети глупаци! Аз съм неговият лекар! — Като напрегна сили, Морис Панов успя да се отскубне и хукна по поляната към светлината на прожекторите. Спря на двайсет стъпки от Борн.
Делта застена; Джейсън Борн разтреперан пусна оръжието на земята… и Дейвид Уеб падна на колене и зарида. Мари се затича към него.
— Не! — изкомандва Панов с тих, но настойчив глас. — Той трябва да дойде при теб. Трябва.
— Той има нужда от мен.
— Не по този начин. Той трябва да те познае. Дейвид трябва да те разпознае и да каже на тъмната си половина да го освободи. Ти не можеш да направиш това вместо него. Той трябва да го направи.
Тишина. Прожектори. Огън.
Като малко, напляскано момче Дейвид Уеб вдигна глава, сълзи се стичаха по бузите му. Бавно и с болка той се изправи на крака и се втурна в обятията на жена си.
33.
Те бяха вътре в комуникационния център с бели стени — асептична стая, принадлежаща към футуристичен комуникационен комплекс. Навсякъде по стените имаше свръхмодерна техника. Бели плочки, голяма бяла заседателна маса отдясно — единственият контрапункт в този ахроматичен свят бяха няколкото черни пепелника върху нея. Техниците бяха освободени, всички системи бяха спрени, само червеният сигнал за тревога продължаваше да трепка върху централния компютър. Отвън хонконгските пожарникари полагаха усилия да загасят бушуващия огън, хонконгската полиция се опитваше да успокои изпадналите в паника хора, живеещи в съседство. Много от тях бяха убедени, че второ пришествие настъпва откъм континента и че ужасните събития са дело на неврастеничен престъпник, убит от правителствените сили за сигурност. Хората не бяха удовлетворени от тези обяснения. Светът беше станал свърталище на хищници и те искаха доказателство. Така че тялото на мъртвия убиец беше изнесено на носилка пред любопитните наблюдатели. Окървавеното тяло беше леко отвито, за да могат да се убедят. Жителите се върнаха в големите си светли домове, получили всички възможни доказателства.
Страхът от отминалите минути на насилие браздеше лицата на присъстващите в стаята. Страх и огромно изтощение. Само едно лице беше различно. То също издаваше крайна умора, но по него нямаше следи от страх, само пасивно, объркано приемане на неща, които все още му бяха неясни. Преди минути смъртта беше безразлична за този човек — дори беше за предпочитане пред живота. Все още объркан, докато жена му стискаше ръката му, той почувства как у него се надига далечен гняв. Далечен в смисъл, че още не беше
