Пекин, 23,25 часът.
Над северните покрайнини на Пекин е разположен огромен лагер със строго ограничен достъп, за когото почти не се говори. Основната причина за това са мерките за сигурност, но също и смущението на това общество, привърженик на социалното и политическото равенство. Защото в тази залесена шир се намират вилите на най-могъщите хора в Китай. Лагерът е заобиколен с висока стена от сив гранит, входовете му се пазят от калени стари ветерани, а вътре в гъстите гори непрекъснато сноват свирепи полицейски кучета. И ако някой иска да разбере нещо повече за социално-политическите отношения между обитателите тук, трябва да знае, че няма вила, от която да се вижда друга вила, тъй като всяка е оградена от своя собствена вътрешна стена, а персоналната охрана се подбира след години на вярна служба и доверие. Името на мястото е Нефритената кула. По едно или друго време, следвайки приливите и отливите на политическия възход, тук са живели хора като Мао Дзедун, Лиу Шаоки, Лин Бяо и Джоу Енлай. Сега измежду живеещите тук беше човекът, определящ икономическата съдба на Народната република. Световната преса го наричаше просто Шенг и с това име го знаеха всички. Пълното му име беше Шенг Чу Янг.
По пътя пред масивната сива стена се зададе кафяв седан, който се приближи до пропускателния пункт номер 6 и рязко удари спирачки, като колата спря само на сантиметри от оранжевата бариера. Охраняващият се приближи с бързи стъпки.
— При кого идвате и как се казвате? Трябва да видя документите ви за самоличност.
— Министър Шенг — каза шофьорът. — Моето име не е важно, нито има нужда да ви показвам документите. Моля да съобщите във вилата на министъра, че неговият пратеник в Кулон се е завърнал.
Войникът сви рамене. Тези отговори бяха напълно стандартни за Нефритената кула, а едно по-голямо любопитство можеше да предизвика преместване на друга служба и лишаване от тези райски задължения, където остатъците от храна надхвърляха представите на всеки, а за добра служба даваха дори вносна бира. Но въпреки това пазачът използва телефона. Посетителят трябваше да се приеме според правилата. Той отиде при кабината до портала и избра вилата на Шенг Чу Янг.
— Пуснете го. Бързо!
Без да се връща до колата, пазачът натисна бутона и оранжевата бариера се вдигна. Колата профуча под нея и се понесе по алеята от чакъл. „Пратеникът явно бърза много“ — си помисли пазачът.
— Министър Шенг е в градината — каза армейският офицер до вратата, като се оглеждаше плахо наоколо и се взираше в тъмнината. — Отидете при него.
Пратеникът прекоси фоайето, обзаведено с лакирани мебели от червено дърво, и мина по сводест коридор, отвъд който беше обградената със стена градина. В нея бяха симетрично разположени четири езера с водни лилии и меко осветление под водата. Две пресичащи се алеи от бял чакъл образуваха голямо Х между четирите езера, като в края на всяка алея имаше ниски столове и маси близо до брега на езерцата. В края на източната алея седеше сам слаб мъж, среден на ръст, с ниско подстригана, преждевременно побеляла коса и изпито лице. Ако имаше нещо стряскащо във вида му, това бяха очите, тъмните очи на мъртвец, които не примигваха дори за миг. Но редом с това те бяха и очите на фанатик, сляпо посветен на някаква кауза, която му вливаше невиждани сили. Това бяха очите на Шенг Чу Янг и в този момент те горяха гневно.
— Кажи ми — изкрещя той и стисна с ръце черния стол, — кой е извършил това?
— Всичко е било лъжа, министре! Направихме справка с хората ни в Тел Авив. Там няма човек, когото са изпращали в Кулон. Лъжа!
— Какви действия предприехте?
— Всичко е много объркано…
— Какво направихте?
— Следим командир от хонконгската полиция, за когото никой не знае нищо.
— Глупаци и идиоти! Идиоти и глупаци! С кого говорихте?
— С нашия човек от кулонската полиция. Беше доста объркан и съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че беше изплашен. На няколко пъти спомена Макао и тонът му никак не ми хареса.
— Той е мъртъв.
— Ще предам инструкциите ви.
— Мисля, че няма да можеш. — Шенг жестикулираше с лявата си ръка, а дясната бавно пъхна под масата. — Ела и отдай почит на Гоминдана — заповяда той.
Пратеникът се приближи до министъра. Направи нисък поклон и пое лявата ръка на великия мъж. Шенг вдигна дясната си ръка, в която блесна пистолет.
Оръжието гръмна, като буквално отнесе главата на пратеника. Малки парченца от черепа и мозъчната тъкан заплуваха между лилиите в езерото. Армейският офицер се появи в коридора.
— Изнесете го — заповяда Шенг. — Той чу твърде много, научи твърде много… позволи си твърде много.
— Разбира се, министре.
— И се свържи с човека в Макао. Имам инструкции, отнасящи се до него, с които трябва да се съобрази веднага, още преди да е угаснал огънят в Кулон. Искам го тук.
Офицерът се приближи до мъртвия куриер, а Шенг рязко стана от стола си и бавно отиде до ръба на езерцето. Лицето му се освети от подводните светлини. Той заговори отново с монотонен, но многозначителен глас.
— Скоро целият Хонконг и териториите — каза той, загледан в една лилия — ще бъдат част от Китай.
— Вие ни водите, министре — каза офицерът с очи, излъчващи огромна преданост. — Ние ви следваме. Обещаният от вас поход започна. Завръщаме се при нашата Майка и земята отново ще ни принадлежи.
— Да, ще ни принадлежи — съгласи се Шенг Чу Янг. — Никой не може да ни отрече, никой не може да ме отрече.
20.
По обяд на същия ден, когато Кай Так все още беше просто летище, а не поле на смъртта, посланик Хавиланд се зае да обясни на смаяната Кетрин Стейпълс в най-общи линии заговора на Шенг. Същността на заговора: консорциум от тайпани с централен водач, чийто син беше Шенг, се готвеха да завладеят Хонконг и да превърнат колонията в своя собствена финансова империя. Неизбежният ритуал: заговорът щеше да се провали и разяреният гигант, какъвто беше Народната република, щеше да нахлуе в Хонконг, нарушавайки споразуменията и хвърляйки в хаос целия Далечен изток. Преизпълнена с недоверие, Кетрин поиска доказателства и до 2,15 беше прочела два пъти дългото и свръхсекретно досие на Шенг Чу Янг, но и след това не се отказваше от възраженията си, тъй като авторството на написаното не можеше да се подкрепи с доказателства. В 3,30 я заведоха в радиокабината и чрез сателитна връзка й беше предоставена последователността на фактите от човек на име Райли от Националния съвет за сигурност във Вашингтон.
— Чувам единствено гласа ви, мистър Райли — каза Стейпълс. — Как да бъда сигурна, че не ми се обаждате от Уанчай, тук, долу, от подножието на хълма?
В този момент по линията се чу изщракване и с Кетрин заговори човекът, чийто глас беше известен както на нея, така и на целия свят.
— Разговаряте с президента на Съединените щати, мисис Стейпълс. Ако се съмнявате в това, ви предлагам да се обадите във вашето консулство. Помолете ги да се свържат с Белия дом по дипломатическия телефон и поискайте потвърждение за нашата връзка. Аз ще чакам на линията. Ще получите потвърждение веднага. Засега това е най-важното, което трябва да се направи.
Като поклати глава и за момент затвори очи, Кетрин отговори тихо:
— Вярвам ви, господин президент.
— Забравете за мен, повярвайте на това, което сте чули. То е истина.
— Толкова е невероятно… толкова немислимо.
— Аз не съм експерт, мисис Стейпълс, и никога не съм го твърдял, но и Троянският кон е бил невероятен. Днес той може би е само легенда, а Хубавата Елена — плод на разпалено поетично въображение, но самата идея си остава валидна. Тя се е превърнала в символ на врагове, които взаимно се
