нещо го отличаваше от другите, това беше грамадният купол на чакалнята и хотелът в съседство. Независимо от съвременния дизайн навсякъде се долавяше чувство за функционалност и отсъствие на радващи окото неща. Това летище трябваше да бъде ценено заради ползата, която допринася, не заради красотата му.
Борн и Д’Анжу минаха през митницата без никакви проблеми, като за това им помогна китайският, който те говореха свободно. Хората от охраната се отнесоха с любезност и почти не погледнаха малкото багаж; бяха по-любопитни към езиковите им способности. Те обмениха хиляда долара и получиха повече от две хиляди юана. Борн свали очилата, които беше купил във Вашингтон от приятеля си Кактус.
— Едно нещо ме учудва — каза Французина, докато стояха пред електронното табло с полетите за следващите три часа. — Защо той трябва да пристигне с обикновен пътнически самолет? Предполага се, че който му плаща, има на разположение специален военен или правителствен самолет.
— Защото и за тези самолети трябва да се даде отчет — каза Борн. — А това би направило пристигането твърде очевидно. Твоят ученик трябва да дойде като турист или бизнесмен и да започне почтително да се свързва със своите работодатели.
— Лудост! Кажи ми, Делта, ако го хванеш — прибавям, че това е едно голямо „ако“, защото възможностите му са изключителни, — ако го хванеш, имаш ли представа как ще го измъкнеш от Китай?
— Имам пари, американски пари, и то повече, отколкото мислиш. В подплатата на якето. На всяка цена трябва да го измъкна.
— На крилете на Пегас?
— Не, вероятно с полет на „Пан Ам“, като ние двамата ще трябва да помагаме на много болен приятел. Всъщност мисля, че ти ми даде тази идея по пътя за насам.
— Тогава съм стопроцентов олигофрен!
— Застани до прозореца — каза Борн. — След още дванайсет минути пристига следващият самолет от Кай Так. Ще отида да купя подарък за двама ни.
— Безумие — изсумтя Французина, като успя единствено да поклати уморено глава.
Джейсън се върна и посочи на Д’Анжу един ъгъл, откъдето се виждаха вратите на митническата проверка. Борн бръкна във вътрешния си джоб и извади дълга тънка кутийка с пъстра опаковка, каквито можеше да се видят във всички сувенирни магазини по света. Вътре върху филцова подплата имаше тънък месингов нож за разрязване на писма с китайски йероглифи по дръжката. Острието беше очевидно добре наточено.
— Вземи го — каза Джейсън. — Пъхни го в колана си.
— Къде е центърът на тежестта? — попита Еко, докато слагаше ножа под панталоните си.
— Близо до основата на дръжката. Месингът има необходимата маса. Пробождането ще е безотказно.
Бдението продължаваше. Самолетът, определен да пристигне в единайсет и половина, закъсня с повече от два часа. Накрая в далечината се появи накуцващ възрастен човек, който се подпираше на бастун.
— Ето го! — извика Д’Анжу, като посочи към фигурата, излизаща от вратите на митническата проверка.
— Този с бастуна? — попита Джейсън. — Накуцващият?
— Опърпаните му дрехи не могат да скрият широките рамене! — възкликна Еко. — Личи си, че сивата му коса е очевидна перука, а тъмните му очила са прекалено широки. И той е уморен като нас. Ти беше прав. Трябвало е да се озове на повикването, но е проявил небрежност.
— Защото „почивката е оръжие“, а той е забравил това правило?
— Да. Снощи Кай Так трябваше да даде своите жертви, но сметките му излязоха криви. Merde! Хонорарът му сигурно възлиза на стотици хиляди!
— Отива към хотела — каза Борн. — Стой тук, аз ще го проследя от разстояние. Ако те забележи, ще тръгне да бяга и ще го изпуснем.
— Но той ще те види!
— Вероятността е малка. Аз измислих цялата игра и пак аз ще го проследя. Не мърдай оттук. Ще се върна.
Носейки в ръка пътната си чанта и с походката на човек, изтощен от дългия полет, Джейсън се включи в потока от пристигащите пътници, поели към близкия хотел. Очите му следяха сивокосия мъж отпред. Бившият британски десантчик спря на два пъти и се обърна, като всеки път Борн също се обръщаше и се привеждаше, сякаш да пропъди досадно насекомо от крака си или да оправи дръжката на пътната си чанта. Тълпата пред регистратурата нарасна и Джейсън се нареди на опашката, като се стараеше да скрие присъствието си по всички възможни начини. Десантчикът се приближи към жената зад банката, показа й документите си и се подписа срещу вписаното си име. Тръгна надясно към асансьорите. Шест минути по- късно Борн се намери пред същата жена и заговори на китайски.
— Ni neng bang-zhu wo ma? — започна той, молейки я за помощ. — Пътуването ми беше съвсем неочаквано и няма къде да отседна. Търся място само за вечерта.
— Много добре говорите нашия език — каза жената и очите й с цвят на бадем го погледнаха с уважение. — Това е голяма чест за нас — добави учтиво. — Имате ли резервация?
— За съжаление, не. Всичко стана в последната минута, нали разбирате.
— Ще видя какво мога да направя. Но едва ли ще бъде много.
— Аз и не бих могъл да си позволя твърде много — каза срамежливо Джейсън. — Но имам приятел и можем да спим в едно легло, ако се налага.
Жената кимна и зарови в картотеката.
— Ето — каза тя. — Стая за един човек на втория етаж. Надявам се цената да отговаря на финансовите ви възможности…
— Ще я вземем — съгласи се Борн. — Между другото, преди пет минути на тази опашка забелязах човек, когото съм сигурен, че познавам. Мисля, че беше мой професор, когато учех в Англия. Със сива коса и бастун… Сигурен съм, че е той, и бих искал да му се обадя.
— А, да, спомням си. — Жената отново прегледа картотеката. — Името е Уадсуорт, Джоузеф Уадсуорт. Триста двайсет и пета стая. Но може би грешите. Както е отбелязано, петролен експерт от Великобритания.
— О, явно съм сгрешил — каза Джейсън и засрамен поклати глава. Взе ключа за стаята.
— Можем да го хванем! Сега! — Борн стисна Д’Анжу за лакътя и го поведе напред към асансьорите в другия край на чакалнята.
— Сега? Толкова лесно? Толкова бързо? Невероятно!
— Напротив, съвсем вероятно е. В момента той мисли за други неща и трябва да не напуска прикритието си. Не може да се обади през централата и затова ще бъде в стаята си в очакване на позвъняване, което да му даде по-нататъшни инструкции. — Минаха през стъклената врата, огледаха се и тръгнаха наляво от регистратурата. Борн продължи да разсъждава на глас: — Планът на летище Кай Так не се осъществи, така че той трябва да помисли за друга възможност. Например собственото си елиминиране поради факта, че който е открил експлозивите под колата, е видял лицето му и го е разпознал — което е самата истина. Той ще настоява неговият клиент да бъде сам на уговорената среща, така че опасността да бъде сведена до минимум. Разговор на четири очи — това е, което ще иска. — Намериха стълба и се заизкачваха нагоре. — Що се отнася до дрехите му — продължи Делта от „Медуза“, — той ще ги смени. Не може да се появи нито в предишния си, нито в сегашния си вид. Трябва да се преобрази. — Стигнаха до третия етаж и с ръка върху дръжката на вратата, Джейсън се обърна към Д’Анжу. — Имаш думата ми, Еко, че в този момент твоето момче полага такива умствени усилия, с каквито би могло да се пребори на турнир с руски шахматист.
Джейсън бавно отвори вратата и предпазливо огледа коридора. Видя двама мъже в тъмни костюми, които се приближаваха към него, като се оплакваха от липсата на обслужване по стаите. Речта им беше английска. Стигнаха до вратата на своята стая и влязоха. Борн се обърна и даде знак на Д’Анжу да го последва. Тръгнаха по коридора, като гледаха номерата на стаите. …335, 333, 331 — точно в този коридор беше стаята и се намираше отляво.
Покрай тях минаха някакви гости на хотела, които разговаряха високо, ядосани, че трябва да пренасят
