Човекът, с когото говореше Кетрин, беше цивилен, ако се съдеше по косата му. Той говореше бързо, като размахваше показалец във въздуха… Мари го познаваше! Беше човекът от Държавния департамент, който дойде да ги види в Мейн! Заместник-секретарят с мъртвешки поглед, който разтриваше слепоочията си. Макалистър! Значи той е човекът, с когото Кетрин беше говорила.
Изведнъж буквите от ужасния, безумен ребус започнаха да се подреждат в съзнанието й, докато наблюдаваше сцената долу. Двама моряци от застаналите до втората кола прекосиха улицата и се разделиха. Единият отиде при Кетрин и размени няколко думи с Макалистър, след което се затича и извади от джоба си малка радиостанция. Стейпълс каза нещо на заместник-секретаря и вдигна очи към прозореца на апартамента. Мари бързо се дръпна назад.
„Ще бъда сама, с мен няма да има никой.“
Чудесно.
Това беше капан! Кетрин Стейпълс не беше приятел, тя бе враг! Мари разбра, че трябва да се спасява. За Бога, бягай! Грабна чантата си с парите и за секунда погледът й се спря върху копринените дрехи, които Кетрин беше купила за нея. Грабна каквото й попадна под ръка и излезе тичешком от апартамента. Видя два коридора, първият минаваше по ширината на сградата и свършваше със стълба от дясната страна, която водеше направо на улицата, а вторият коридор пресичаше първия по средата и образуваше „Т“. Той водеше към врата в задната част. Зад нея имаше второ стълбище, което се използваше за изхвърляне на боклука в контейнерите в задния двор. Кетрин небрежно беше посочила стълбата, обяснявайки, че според наредбата е забранено изхвърлянето на смет на улицата, която е главната артерия на Туен Мун. Мари изтича по коридора към задната врата и я отвори. Нададе сподавен вик, стресната от присъствието на старец, който стоеше клекнал и държеше в ръка метла. Той премигна и поклати глава. Лицето му издаваше силно любопитство. Мари застана на тъмната площадка, а китаецът влезе в коридора, минавайки покрай нея; тя задържа вратата леко отворена в очакване Кетрин да се появи от предните стълби. Ако след като намереше апартамента празен, изтичаше обратно към стълбата, за да слезе при Макалистър и хората от военноморските сили, Мари можеше да влезе в апартамента и да вземе останалите дрехи, които Стейпълс й беше купила. В бързината не искаше да губи нито миг, за да рови в килера, където Кетрин ги беше закачила между многото други дрехи. Сега помисли за тях. Не можеше да си представи да тича по улиците с тази скъсана блуза и мръсните си панталони. Но нещо не беше наред. Старецът! Той не помръдваше и се взираше в тесния отвор на вратата.
— Махай се! — прошепна Мари.
Стъпки. Чаткане на високи токчета по металната стълба в предната част на сградата. Беше Стейпълс, тя щеше всеки момент да се появи зад ъгъла.
— Deng yi deng! — излая старият китаец, застанал неподвижен до метлата си, със закован в нея поглед. Мари почти затвори вратата, като сега гледаше през съвсем тесен процеп.
Стейпълс се появи и хвърли любопитен поглед към стареца, явно чула ядосания му писклив гласец. Тя продължи към апартамента; Мари чакаше и туптенето на сърцето й сякаш ехтеше из мрачното стълбище. Изведнъж се чуха викове и истерични молби.
— Не! Мари! Мари, къде си? — Стъпките промениха звука си; токчетата удряха по настилката в коридора. Кетрин зави зад ъгъла и се затича към стария китаец и вратата, зад която беше тя. — Мари, не е това, което си мислиш! За Бога, спри!
Мари Уеб се обърна и се спусна по тъмните стълби. Няколко етажа по-надолу се отвори някаква врата, през която нахлу слънчева светлина, после се затвори по същия внезапен начин. В краткия момент, през който се процеди светлината, се видя фигура в тъмен костюм, която пъргаво влезе — моряк, стоящ на пост. Мъжът се затича нагоре по стълбите; Мари спря на втората площадка и клекна. Морякът стигна до най- горното стъпало преди площадката, като се държеше с ръка за парапета. Мари се изправи и го удари в лицето, изуменият войник се олюля и загуби равновесие. Мари заби рамото си в гърдите му и той се изтърколи надолу по стъпалата. Тя мина покрай тялото му и чу същите молби, този път идващи отгоре.
— Мари! Мари! Зная, че си ти! За Бога, чуй ме!
Тя изскочи от вратата и побягна по задната уличка. Така започна един кошмар — този път разиграващ се под силното слънце на Туен Мун. Тичайки зад сградите, Мари усети как платнените й обувки отново се пълнят с кръв. Спря до контейнерите за отпадъци, бързо събу зеления панталон и го хвърли в най-близкия, загърна се в една от роклите, които носеше, и тичешком продължи вляво по малката уличка, водеща към главния булевард. Излезе на булеварда и се вля в човешкия поток. Бързо го пресече и мина от другата страна.
— Ето там! — извика мъжки глас. — Високата!
Преследването започна отново, но този път беше различно. След нея хукна човек и пресече платното, но беше спрян от някаква количка, застанала на пътя му, опита се да я избута встрани, успя обаче само да си напъха ръцете в тенджери с вряща мазнина. Той извика от болка, обърна количката, същевременно собственикът се нахвърли върху него, явно искайки обезщетение.
— Ето я кучката!
Мари чу думите зад себе си, а отпред видя тълпа жени, тръгнали на пазар. За да ги избегне, зави вдясно и тръгна по друга пряка, но изведнъж разбра, че тя няма изход. В дъното се виждаше стената на китайски храм. И отново се случи нещо странно. Петима млади мъже, облечени в полувоенни дрехи, изскочиха от един вход и й направиха знак да мине.
— Американски престъпник! Американски крадец! — викаха те, посрещайки късо подстригания моряк, който я гонеше, застанаха на пътя му и скръстиха ръце.
— Махайте се, свини такива! — извика морякът. — Махайте се или ще ви опандизя всичките! Това не е ваша работа.
— Страхувам се, че е точно обратното — обади се глас отзад. — И причините за това не са ви известни.
— Дяволи! — Морякът се облегна на стената, останал без дъх, и погледна усмихващите се лица пред себе си.
— Lai — каза една жена на Мари и й посочи врата без дръжка. — Xiao xin. Фнимааа-тел-но.
— Внимателно? Разбирам.
Човек в бяла престилка отвори вратата и Мари се шмугна вътре, изведнъж усетила острия полъх на студен въздух. Намираше се в обширен хладилник, където на куки от тавана висяха огромни бутове, осветени от мъждивата червена светлина на крушки с предпазители от телена мрежа. Човекът с престилката постоя цяла минута, долепил ухо до вратата. Мари се уви с роклята от изкуствена коприна и се обгърна с ръце поради острия студ, който беше още по-непоносим след смазващата жега отвън. Накрая човекът й направи знак да го последва и тя се запровира между бутовете, докато стигнаха до входа на големия хладилник. Китаецът дръпна металната дръжка, отвори вратата и кимна на Мари да мине. Сега тя се намери в дълга, тясна и празна месарница. Спуснатите бамбукови щори спираха силното обедно слънце. Пред единия прозорец стоеше мъж с бяла коса, който направи знак на Мари да се приближи. Тя отново изпълни това, което се искаше от нея, и забеляза странен венец от цветя, закачен от вътрешната страна на входната врата, която явно беше заключена.
Мъжът подкани Мари да погледне през прозореца. Тя раздалечи две от бамбуковите пръчки и пое рязко въздух, изненадана от сцената, която се разиграваше вън. Нейното издирване беше достигнало кулминацията си. Морякът с опарените ръце ги размахваше ожесточено във въздуха, докато обикаляше от магазин в магазин по отсрещната страна на улицата. Видя Кетрин Стейпълс и Макалистър разгорещено да спорят с тълпа китайци, които очевидно протестираха срещу начина, по който чужденците смущаваха мирния живот в Туен Мун. В паниката Макалистър явно беше изкрещял някаква обида и един човек, два пъти по-стар от него, се нахвърли срещу американеца, та трябваше по-младите да го озаптяват. Заместник- секретарят вдигна ръце, като явно отричаше всякаква вина, а Стейпълс викаше нещо, което, така или иначе, не им помагаше да се отърват от ядосаната тълпа.
Изведнъж мъжът с ранените ръце се появи на сцената по твърде особен начин. Изхвръкна на улицата и тупна по средата на платното, парчета стъкло се разлетяха във всички посоки, а морякът извика от болка, когато ръцете му докоснаха настилката. След него се появи и преследвачът му, китаец в бяла туника, пристегната с пояс в кръста, и панталони до под коленете, облекло на учител по бойни изкуства. Морякът скочи на крака и когато азиатецът стигна до него, нанесе силен удар в бъбреците му и продължи атаката с
