добре премерено кроше в лицето, което повали нападателя на тротоара. Морякът отново изкрещя от силната болка, предизвикана от ударите с изгорените ръце.
Друг моряк от „Виктория Пийк“ притича по улицата, като куцаше с десния крак и придържаше с ръка рамото си — наранявания, явно причинени от падане по стълби, си помисли Мари, докато наблюдаваше с изумление. Той се притече на помощ на другаря си, и то много ефективно. Аматьорските опити за борба, предприети от учениците на поваления инструктор по бойни изкуства, бяха посрещнати със серия от удари с крака и ръце, нанасяни с точността на майстор по джудо.
Пак така неочаквано се дочуха звуци на китайска музика, които приближаваха. Тоновете на цимбали и примитивни дървени инструменти достигнаха кресчендо, все по-оглушителни при всяка крачка на импровизирания оркестър. Тези, които го следваха, носеха табели, украсени с цветя. Борбата спря, юмруците застинаха и по цялата главна улица в Туен Мун се възцари тишина. Американците бяха очевидно смутени; Кетрин едва скриваше объркването си, а Макалистър вбесено размаха ръце.
Мари наблюдаваше буквално хипнотизирана промяната отвън. Всичко замря, сякаш някакво много важно присъствие беше променило обстановката. Тя погледна от другата страна и се взря в приближаващата се група хора. Те идваха към месарницата!
Мари видя как Стейпълс и Макалистър изтичаха покрай странната сбирщина и излязоха на главната улица.
Последва почукване на предната врата на месарницата. Белокосият мъж отиде да отвори. Влезе мъж в тъмен костюм, който се поклони.
— Насладихте ли се на парада, мадам? — попита той.
— Не знам какво беше всичко това.
— Погребално шествие. В нашия случай явно посветено на закланите животни в хладилника на мистър Уо.
— Кой сте вие?
— Позволете ми да се представя — каза мъжът на английски с акцент, но с ясно произношение. — Името ми е Житай и съм шеф на клона на банката „Ханг Чоу“ в Туен Мун.
— Но… да не искате да кажете, че всичко това е било планирано?
— Имахме готовност — обясни Житай. — Наблюдавахме и чакахме. Вие се криехте и бягахте от някого, това е, което разбрахме. Трябваше да ви помогнем.
Мари погледна навън към разтревожените лица на насъбралите се хора, след това премести очи към банкера.
— А откъде знаете, че не съм престъпник?
— Няма значение. Важното е, че сте в опасност. Освен това не говорите, не изглеждате като човек, който избягва правосъдието.
— Не. И имам нужда от помощ. Трябва да се върна в Хонконг, да отида в хотел, където никой няма да ме намери, и да имам под ръка телефон. Не зная как точно, но трябва да се свържа с хора, които да ми помогнат.
— Разбирам — каза банкерът. — Но първо трябва да ви прегледа лекар.
— Какво?
— Краката ви кървят.
Мари погледна надолу. Кръвта беше избила през превръзките и напоила платнените й кецове.
— Може би сте прав — съгласи се тя.
— Ще ви намерим дрехи, ще се погрижим за удобен транспорт, аз самият мога да ви намеря стая в хотел под каквото име искате. Имате нужда от пари. Разполагате ли със средства?
— Не знам — каза Мари и отвори ръчната си чанта. — Не съм погледнала. Моя приятелка — жена, която смятах за своя приятелка — ми остави пари. — Тя извади банкнотите, които Стейпълс беше сложила в чантата й.
— Ние тук, в Туен Мун, не сме богати, но можем да помогнем. Ще съберем волни пожертвувания.
— Аз не съм бедна, мистър Житай — прекъсна го Мари. — Ако се наложи и ако остана жива, всеки цент ще ви бъде върнат с най-висока лихва.
— Както желаете. Аз съм банкер. Но какво може да знае за лихвите такава прекрасна жена като вас? — усмихна се Житай.
— Вие сте банкер, а аз съм икономист. А какво знаят банкерите за ефекта върху валутата, причинен от инфлационните лихвени проценти, особено когато първоначално са били изключително високи? — Мари се усмихна за първи път от много време насам.
Тя имаше на разположение повече от час, за да помисли, докато седеше в таксито, което я караше към Кулон. Щяха да изгубят още четирийсет и пет минути, след като навлезеха в покрайнините, където движението беше по-натоварено, особено в района на Монкок. Хората от Туен Мун бяха не само щедри и любезни, но също така изобретателни. Банкерът Житай явно беше решил, че след като бялата жена се крие и бяга, за да спаси живота си, трябва да влезе във връзка с хора, които могат да й помогнат, и външният й вид да се промени, за да осигури безопасността й. От няколко магазина бяха закупени дрехи, които й се сториха странни; сиви, удобни и спретнати, но безлични. Не бяха евтини, но от дрехите, които би избрала жена или неинтересуваща се от модата, или поставяща себе си над тези неща. След час, прекаран във фризьорски салон, тя разбра защо е бил избран именно такъв тоалет. Жените се суетяха около нея; косата й беше първо измита, а после изсушена със сешоар и когато процесът приключи, тя се погледна в огледалото и дъхът й спря. Лицето й — изпито, бледо и изморено, сега беше обрамчено от сива коса, вместо предишната кестенява. Тук-там беше прошарена. Бяха я състарили с повече от десет години; това беше продължение на опитите й след бягството от болницата, но така дегизирана, изглеждаше много по- различна. Бяха й придали вид на китайка от средната класа, сериозна туристка — вероятно вдовица, която непрекъснато брои парите си и не ходи никъде без пътеводител, на който съвестно поставя кръстче върху посетеното от нея място. Хората от Туен Мун познаваха тези туристи много добре и предадоха знанията си с голяма точност. Джейсън Борн би одобрил дегизировката.
Все пак по пътя към Кулон я занимаваха и други мисли — отчаяни мисли, които се опитваше да контролира, да преодолее паниката, която толкова лесно можеше да я обсеби и да стане причината за погрешен ход, а той да навреди на Дейвид или да го убие. „О, Господи, как мога да те намеря? Къде си? Къде?“
Тя прерови паметта си за някой, който може да й помогне, като непрекъснато отхвърляше лица и имена, защото до известна степен всички бяха свързани с ужасния план, с онзи заплашителен термин „извън контрол“, където смъртта беше единственото приемливо разрешение. С изключение на Морис Панов, разбира се, но Мо беше парий в очите на правителството; той бе нарекъл нещата с истинските им имена, хората, замислили всичко, бяха за него убийци, тръбящи своята некомпетентност.
Пред нея се появи лице, обляно в сълзи, молещо за милост с разтреперан глас, лице на отдавнашен приятел на млад служител от Международния отдел, на жена му и децата му. Конклин! Името беше Александър Конклин! По време на дългото възстановяване на Дейвид той много пъти се опита да го види, но Дейвид не позволяваше с думите, че ще убие човека от ЦРУ само ако прекрачи прага. Оскърбеният Конклин по най-глупав начин обвиняваше Дейвид, без да се вслушва в обясненията на един болен от амнезия; вместо това предположи някакъв вид предателство и стигна дотам, че дори се опита да убие Дейвид в покрайнините на Париж. По-късно беше направил втори опит на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк, в къща, известна под името „Тредстоун 71“, и този път почти успя. Когато истината за Дейвид се разбра, Конклин беше разяден от чувство за вина, сринат от това, което беше сторил. Тя изпитваше съжаление към него; терзанията му бяха толкова истински, чувството му за вина така самоунищожително. Беше разговаряла с Алекс на чаша кафе, но Дейвид никога не пожела да го види. Конклин беше единственият, на когото тя можеше да се опре.
Хотелът се казваше „Императрица“ и се намираше на Чатъм Роуд в Кулон. Беше малък хотел в гъсто населения Цим Ша Цуй, гостите му бяха откъде ли не, представители на най-разнообразни култури. Банкерът Житай удържа думата си; беше резервирал единична стая за мисис Остин, Пенлоп Остин. „Пенлоп“ бе идея на Житай, бил чел много английски романи и Пенлоп му изглеждало „толкова правдоподобно“. „Така да бъде, както би казал Джейсън Борн“ — си помисли Мари.
