Тя седна на ръба на леглото и се пресегна за телефона, без да е сигурна какво ще каже, но знаеше, че трябва да говори.
— Търся телефонен номер на човек във Вашингтон, Съединените щати — каза на телефониста. — Спешно е.
— Има такса за такава информация…
— Включете я — каза Мари. — Много спешно ми трябва. Ще чакам на телефона.
— Да? — каза сънен глас. — Ало?
— Алекс, обажда се Мари Уеб.
— Къде си, мътните да те вземат? Къде сте и двамата? Той те е открил!
— Не знам за какво говориш. Нито аз съм го намерила, нито той ме е намерил. Ти знаеш ли нещо?
— Кой, мислиш, почти ми счупи врата, когато пристигна във Вашингтон миналата седмица? Дейвид! Имам хора на няколко телефона, които ще ми предадат информацията веднага щом я получат. Мо Панов е направил същото. Ти къде си?
— В Хонконг… Кулон. Хотел „Императрица“, регистрирана съм под името Пенлоп Остин. Дейвид се е свързал с теб?
— Да, също и Мо! И двамата се опитваме да разберем какво, по дяволите, става, но не попаднахме на никаква следа. И другите са в неведение по абсолютно същия начин. Щях да разбера, ако бяха научили нещо. Мили Боже, не съм пил от миналия четвъртък!
— Не знаех, че си способен на такова въздържание.
— Разкажи ми какво става с теб.
Мари му разказа за залавянето си, за начина, по който беше избягала, за помощта на Кетрин Стейпълс, която накрая се оказа капан, поставен от човека на име Макалистър, когото бе видяла на улицата заедно със Стейпълс.
— Макалистър? Видяла си го?
— Той е тук, Алекс. Иска да ме хване отново. Чрез мен той контролира Дейвид и ще го убие! Преди също се опитаха!
Последва пауза, изпълнена със съчувствие.
— Ние се опитахме — каза той меко. — Но това беше тогава, не сега.
— Какво да правя аз?
— Стой, където си — нареди й Алекс. — Тръгвам за Хонконг с първия самолет. Не излизай от стаята си. Не се обаждай на други. Със сигурност те търсят навсякъде.
— Алекс, каквото и да са го принудили да направи заради мен, изплашена съм до смърт.
— Делта беше най-добрият, излязъл някога от „Медуза“.
— Това е едната страна, с която съм свикнала да живея. Но не и с другата, Алекс. Неговият ум! Какво ще стане с ума му?
Конклин отново направи пауза и когато продължи, гласът му беше изпълнен с тъга:
— Ще доведа и приятел — наш общ приятел. Мо няма да ми откаже. Стой, където си, Мари. Идва моментът на последното изпитание и, кълна се в Бога, този път победата ще бъде наша!
23.
— Кой сте вие? — извика Борн, яростно стисна стареца за врата и го блъсна в стената.
— Делта, престани! — изкомандва Д’Анжу. — По-тихо! Ще те чуят! Хората ще помислят, че го убиваш. Ще се обадят на рецепцията.
— Може и да го убия, а телефоните не работят! — Джейсън пусна врата на имитатора на собствения му имитатор, хвана яката на ризата му и го накара да седне на близкия стол.
— Вратата — продължи Д’Анжу ядосано. — Сложи я на мястото й, за Бога! Искам да напусна Пекин жив, а с всяка изминала минута ти намаляваш този шанс. Вратата!
В полуунес Борн стана, вдигна разбитата врата, напъха я в рамката и с два ритника я вкара в пантите. Старецът разтриваше шията си и изведнъж се опита да скочи от стола.
— Non, mon ami! — каза Французина и застана на пътя му. — Стой мирен. Не се страхувай от мен, но той е опасен. Нали виждаш, че наистина можеше да те убие. Гневът му заличава уважението към златните години, но аз вече ги наближавам и ги почитам.
— Гняв ли? Какво безобразие! — изкашля думите си старецът. — Бих се в Ел Алмеин и, кълна се в Бога, ще се бия и сега! — Старецът отново се опита да стане от стола и Д’Анжу отново го блъсна обратно.
— О, тези стоически героични британци — отбеляза Французина. — Поне проявихме милост и запазихме правото ти на дървен сандък за малко по-късно.
— Престани с глупостите! — извика Борн, изблъска Д’Анжу встрани, отиде до стола, хвана се за двете облегалки и приклещи стареца. — Кажи ми къде е той и го направи бързо, защото иначе ще съжалиш, че си се измъкнал от Ел Алмеин жив!
— Къде е той, ненормалник такъв?
— Не си същият човек, когото видяхме долу! Не си Джоузеф Уадсуорт, наел стая триста двайсет и пет.
— Това е стая триста двайсет и пет и аз съм Джоузеф Уадсуорт! Пенсиониран бригаден генерал от Кралските инженерни войски!
— Кога се регистрирахте тук?
— Поне тези глупости ми бяха спестени — отговори Уадсуорт надменно. — Бях посрещнат с изключителна учтивост. От митницата ме доведоха направо тук.
— Попитах ви кога!
— Снощи, но след като самолетът имаше близо два часа закъснение, би трябвало да кажа тази сутрин.
— Какви бяха инструкциите за вас?
— Мисля, че това не ви влиза в работата.
Борн издърпа ножа за писма от колана си и опря върха му в гърлото на стареца.
— Влиза ни, ако искаш да се измъкнеш жив от този стол.
— Боже мили, същински луд!
— Прав си. Нямам много време, за да бъда нормален. Всъщност нямам никакво. Инструкциите!
— Те са съвсем безобидни. Трябваше да ме вземат в дванайсет на обяд, а сега е към три, та виждате, че китайското правителство не се движи с по-голяма точност, отколкото самолетите на авиокомпанията му.
Д’Анжу докосна рамото на Борн.
— Самолетът в единайсет и трийсет — каза Французина тихо. — Той е примамката и не знае нищо.
— Тогава твоят юда е тук, но в друга стая — отговори Джейсън през рамо. — Няма начин!
— Не казвай нищо повече, той ще бъде разпитан. — С внезапна властност Д’Анжу застана пред Борн и се обърна към стария човек. — Вижте какво, генерале, извиняваме се за главоболията, които ви причинихме. Зная, че е безобразие. Това е третата стая, която разбиваме по този начин, тоест използваме предимствата на шоковия разпит, за да съберем информация за обитателите.
— Шоковият… какъв? Не разбирам.
— Един от четиримата души на този етаж е внесъл по контрабанден път наркотици за пет милиона долара. След като не го открихме сред вас тримата, вече знаем кой е. Предлагам ви да постъпите като другите. Кажете, че в стаята ви е нахлул пиян човек, ядосан от битовите условия — същото ще потвърдят и те. Добре е нещата да останат извън подозрение, защото правителството тук реагира твърде остро при подобна тревога. Вратата, майоре! — заповяда Д’Анжу на Джейсън. — Полека. Опитайте се да я задържите изправена. — Французина се обърна към англичанина. — Окажете ни съдействие, генерале. Останете тук и ни дайте двайсет минути да хванем нашия човек, а после правете каквото искате. И запомнете: вбесен пияница. За ваше собствено добро е.
— Да, да, разбира се. Пияница. Вбесен.
— Елате, майоре!
Навън в коридора те взеха чантите си и веднага тръгнаха към стълбите.
