показалец — беше знак от дните в „Медуза“. Означаваше, че ще остане на мястото му, но ако се наложи да се движи, ще обикаля в същия район като осигури видимост към себе си. Това беше достатъчно. Джейсън тръгна по диагонал към дясната страна на стълбата и приближи до един от пазачите. Заговори учтиво на мандарин:
— Дълбоко уважавани служителю, ужасно объркан съм! Така бях погълнат от калиграфията на Народния монумент, че изгубих групата си, която мина оттук само преди минути.
— Много добре говорите нашия език — каза изненадан пазачът, свикнал с многообразието от езици, които нито знаеше, нито искаше да знае. — Вие сте много любезен.
— Аз съм просто един ниско платен учител от Запада, който изпитва непреодолима любов към вашата велика нация, многоуважаеми служителю.
Пазачът се разсмя.
— Е, моят пост не е кой знае колко висок, но нашата нация наистина е велика. Дъщеря ми носи сини джинси на улицата.
— Моля?
— О, нищо. Къде е вашата идентификация за групата, към която принадлежите?
— Моята… какво?
— Табелката с името на туриста, която трябва да се закачи на връхната дреха.
— А, непрекъснато ми падаше — каза Борн и безпомощно поклати глава. — Може да съм я загубил някъде.
— Щом влезете, веднага идете при вашия екскурзовод, за да получите друга. Вървете. Включете се отзад в колоната. Нещо става. Може би ще се наложи следващата група да почака. Ще изпуснете вашата обиколка.
— О! Има ли някакъв проблем?
— Не знам. Получаваме заповедите си от онзи служител с куфарчето. Струва ми се, че брои юаните, които може да бъдат спечелени тук, и вероятно си мисли, че това място трябва да бъде като пекинското метро.
— Бяхте много любезен.
— Побързайте, господине.
Борн изтича нагоре по стълбите, като още веднъж се наведе, за да си завърже връзката, и повдигна глава, без да изпуска от очи свещеника в черен костюм. Онзи спря при човека с цивилните дрехи и проведе тих разговор с него, докато продължаваше да държи ръката на пленника си — но в цялото действие имаше нещо странно. Ниският китаец кимна, ала очите му не гледаха към десантчика; после погледът му беше отправен някъде встрани. Или не беше така? Джейсън нямаше достатъчно добра позиция за наблюдение.
Мина през вратите и влезе в полумрака, поразен като всеки друг от внезапно появилия се мраморен колос, изобразяващ Мао в седнало положение. Скулптурата беше с гигантски размери и излъчваше такова величие, че човек буквално ахваше. Театралността също не беше пропусната. Светлите лъчи, идващи от различни места, правеха мрамора прозирен и рязко го открояваха от кадифената тъкан, която служеше за фон, и тъмнината наоколо. Масивната статуя изглеждаше като жива.
Групата на Джейсън влезе във втората зала, която беше очевидно по-шокираща от първата. Те се изправиха пред кристален ковчег, в който лежеше тялото на Мао Дзедун, загърнато в ален флаг. Очите на балсамирания труп сякаш всеки момент можеха да се отворят и да погледнат посетителя заплашително. Около саркофага имаше цветя и две редици от тъмнозелени борчета, посадени в огромни керамични саксии, разположени по дължината на стените.
Някакъв шум от първата зала смути за миг тишината, но секна така, както беше започнал. Борн беше последният турист от групата и никой не забеляза кога се отклони от нея. Застана зад една колона и прикрит в сянката й, погледна към мястото на огромната статуя.
Това, което видя, го парализира и дузина мисли светкавично минаха през главата му, но основната беше — капан! Нямаше друга група след неговата, тя беше последната, допусната вътре, а той беше последният допуснат турист, който беше чул затварянето на вратите и разочарованите подвиквания на онези отвън.
Нещо става… Може би ще се наложи следващата група да почака… Любезният пазач на стълбите.
Боже Господи, от самото начало всичко си беше капан! Всеки ход е бил внимателно изчислен. От самото начало! Информацията, за която платиха на онзи потопен в дъжда остров, самолетните билети, с които едва се сдобиха, убиецът, появил се на летището — професионалният убиец, способен на много по-добра дегизировка. След това усложнението с онзи старец, пенсиониран генерал от Кралските инженерни войски — всичко беше толкова логично! Миризмата на измамата беше толкова натрапчива! Офицерът от прозореца на камиона, който не чакаше убиеца, а тях! Черният костюм, тъмното сигнално петно. Костюмът, който беше платен от създателя на имитатора, толкова лесно се забелязваше, толкова лесно се проследяваше. И накрая сценарият, разигран на огромния площад — сценарий, който би могъл да бъде написан от самия Джейсън Борн; отново уловка, на която преследвачът не можеше да устои. Хвани този, който иска да хване теб!
Джейсън трескаво се огледа. Изходите бяха в другия край на Мавзолея и, естествено, се наблюдаваха, като пазачите внимателно оглеждаха всеки турист, който излизаше.
Стъпки. Зад гърба му. Борн се извъртя, измъкнал месинговия нож за писма от колана си. Човек в сив костюм и с къса военна прическа предпазливо мина покрай дебелата колона. Беше на не повече от пет стъпки. В ръката си държеше пистолет с прикрепен към цевта заглушител, който гарантираше, че при изстрел звукът нямаше да е по-силен от глухо тупване. Джейсън направи хладнокръвните си изчисления по начин, за който Дейвид Уеб не би разбрал нищо. Острието трябваше да се вкара така, че да предизвика моментална смърт. От устата на врага не трябваше да излезе нито звук.
Той нападна, като впи пръсти в лицето на мъжа, изви главата му назад и заби в тила му ножа, който проби тънкия хрущял и преряза трахеята. Борн смъкна лявата си ръка и взе от ръката на жертвата големия пистолет, който тя все още стискаше, обърна трупа по гръб и заедно с него легна на земята под клоните на боровете, подредени край дясната стена. Той пъхна тялото между две от керамичните саксии.
Втори човек, облечен в униформа, мина през осветеното пространство при входа на втората зала. Той застана пред кристалния ковчег, осветен от тайнствените лъчи, и се огледа. Извади от джоба си радио, каза нещо и изслуша отговора, при което на лицето му се изписа загриженост. Тръгна бързо вдясно по дирята на първия. Джейсън се притисна към мраморния под и застина под ниско провесените борови клони.
Униформеният приближи, като забави крачка, и внимателно се вгледа в последните туристи от групата. Сега! Борн скочи напред, когато човекът мина покрай него, стисна го за шията, без да му даде възможност да издаде дори звук, и го издърпа надолу под клоните. Опря дулото на пистолета в стомаха му и натисна спусъка. Чу се тъп, глух звук като излизане на въздух под високо налягане.
Той трябваше да се измъкне! Ако го убиеха тук, в злокобната тишина на Мавзолея, убиецът щеше да остане на свобода и смъртта на Мари беше сигурна. Враговете му бяха поставили капан, който всеки момент щеше да щракне. Той трябваше да му попречи и някак да оцелее. Най-доброто бягство се осъществява на етапи, като се използва всяко объркване, което съществува или може да се предизвика.
Първите два етапа бяха прескочени. Сега трябваше да се създадат условия за безпорядък, толкова силен и неочакван, че неговите преследвачи да станат обект на неговото преследване.
Начинът беше само един и Джейсън знаеше, че трябва да го приложи, ако искаше да има резултат. Оцеляването му в този случай не засягаше само него.
Борн се изправи, мина между клоните и прекоси разстоянието до колоната. След това изтича до съседната колона, а после и до следващата, която се намираше на трийсет стъпки от кристалния ковчег. Джейсън погледна към изхода на залата.
И тогава те се появиха. Офицерът, който играеше ролята на заложник на убиеца, изникна на входа заедно с ниския цивилен с куфарчето. Военният приближи до устните си радио, после поклати глава, прибра радиото в джоба си и измъкна от кобура под лявата си мишница пистолет. Цивилният кимна и извади от сакото си револвер с къса цев. И двамата тръгнаха към кристалния ковчег с останките на Мао Дзедун и по средата на пътя се разделиха, като единият тръгна наляво, другият надясно.
Сега! Джейсън вдигна пистолета, прицели се бързо и стреля. Веднъж! А сега надясно. Втори път! И
