— Главният управител на хотел „Пекин“ говори с моя началник по този въпрос. Спомням си, да. — Жената се усмихна и сви рамене. — Всъщност групата е толкова голяма, че имам спомен единствено за висок мъж, на когото дадох идентификацията, а сега тя е пред очите ми. Ще трябва да доплатите определена сума към хотелската си сметка, защото в противен случай няма да бъдете включен към туристическата програма.
— Но аз не съм от групата, защото съм бизнесмен, който преговаря с вашето правителство.
— Дано имате късмет — каза жената с очарователната си усмивка. — Някои имат, а други не.
— Това, което искам да ви кажа, е, че може би няма да успея да направя нищо — каза Джейсън, като отвърна на усмивката. — Говоря китайски добре, ала не мога да чета и да пиша. Преди броени минути се сетих, че трябва да бъда в хотел „Пекин“ само след половин час. Имам важна среща. Как мога да се придвижа?
— Въпросът опира до транспорт. Ще ви напиша каквото трябва и вие ще го представите на охраната при Дахонмен.
— Голямата червена порта? — прекъсна я Борн. — Онази с арките?
— Да. Там чакат автобуси, които ще ви закарат обратно в Пекин. Може и да закъснеете, но доколкото знам, и представителите на правителството не са винаги точни. — Тя извади бележник от джоба на късото си сако и след това писалка с големината на овчарска свирка.
— Няма ли да ме спрат?
— Ако ви спрат, помолете да се обадят на хората, с които имате работа — каза екскурзоводката и написа необходимите инструкции на китайски, след което откъсна страницата.
— Това не е вашата група! — излая кондукторът на автобуса на мандарин доста под средното ниво. Човекът явно не очакваше думите му да имат някакъв ефект върху туриста, затова ги подкрепи с ръкомахане и няколко пъти почука с пръст табелката на ревера на Джейсън. Другото явно нещо беше, че искаше да привлече вниманието на някой от началниците си, застанали под арките на Голямата червена порта. Един от тях се приближи.
— Какъв е проблемът? — попита някакъв военен и бързо се качи по стъпалата на автобуса, като разбута пътниците зад Борн.
Удобният случай ще дойде сам…
— Няма никакъв проблем — каза рязко, дори арогантно Джейсън на китайски и пъхна бележката в ръката на младия офицер. — Освен ако не искате да носите отговорност за това, че ще изпусна важна среща с делегация от търговската камара, чийто главен завеждащ военните доставки е генерал Лианг Еди- кой си.
— Вие говорите китайски? — Военният стреснат вдигна очи от бележката.
— Бих казал, че това е очевидно. Генерал Лианг също го говори.
— Не разбирам защо сте ядосан.
— Тогава ще разберете със сигурност защо е ядосан генерал Лианг.
— Не съм чувал за генерал Лианг, но има толкова много генерали, че това е нормално. И така, вие сте недоволен от екскурзията?
— Недоволен съм от онези глупаци, които ми казаха, че обиколката ще трае три часа, а тя продължи пет! Ако пропусна тази среща поради нечия некомпетентност, членовете на делегацията ще бъдат много ядосани, включително могъщият генерал от Народната армия, който с нетърпение иска да сключи сделката по закупуването на стоки от Франция. — Джейсън направи пауза, а после продължи меко: — Ако все пак пристигна там навреме, ще похваля човека, който ми е помогнал, и ще кажа името му.
— Аз ще ви помогна, господине! — каза младият офицер с преданост в очите. — Ако разчитате на този раздрънкан автобус, ще изгубите най-малко два часа. Мога да ви предложа много по-бърз транспорт с чудесен шофьор, който ще бъде на ваше разположение през цялото време. Аз бих ви придружил на драго сърце, но не е редно да напускам поста си.
— Пред генерала ще спомена и за вашето високо чувство на отговорност.
— Това се е превърнало в мой естествен инстинкт. Името ми е…
— Да, моля, дайте ми името си. Запишете го на този лист.
Борн седеше в претъпканото фоайе в източното крило на хотел „Пекин“, прикрил лицето си с вестник, и внимателно наблюдаваше всички входни врати пред себе си. Чакаше да се появи високата фигура на Жан- Луи Ардисон от Париж. За Джейсън не бе трудно да разбере името му. Преди двайсет минути беше отишъл до бюрото, откъдето организираха туристическите обиколки, и каза на администраторката на най-добрия мандарин:
— Съжалявам, че ви притеснявам, но аз съм главният преводач на френските делегации, които са тук с цел бизнеспреговори с китайското правителство, и се страхувам, че загубих една от заблудените си овчици.
— Сигурно сте много добър преводач. Говорите отлично китайски. Какво се е случило с вашата… заблудена овца? — Жената тихо се засмя.
— Не знам точно. Пиехме кафе в кафетерията, когато той погледна часовника си и ми каза, че ще се обади по-късно. Трябваше да отиде с една от групите за петчасовата екскурзия и очевидно закъсняваше. Това не беше твърде удобно за мен, но зная какво става, когато пристигнеш в Пекин за първи път. Чувстваш се като замаян.
— Сигурно — съгласи се администраторката. — А как мога да ви помогна?
— Искам да зная точно как са написани имената му и дали има второ, както казваме ние, бащино име. Изобщо подробностите, нужни при оформянето на служебни документи, които сега аз ще попълня вместо него.
— Но с какво мога да ви помогна?
— Той остави това в кафетерията — каза Джейсън и показа идентификацията на френския бизнесмен. — Не знам как изобщо се е включил в тура.
Жената се засмя небрежно и бръкна под бюрото си, откъдето извади счетоводната книга със списъка на туристите за същия ден.
— Казали са му да отиде направо на мястото, откъдето тръгват автобусите, и гидът е знаел за него, тъй като задължително носи списък на хората от групата си. Тези табелки падат непрекъснато и вероятно са му издали временен пропуск. — Администраторката взе идентификацията и запрелиства страниците на счетоводната книга, като продължи да говори: — Да ви кажа, тези идиоти, дето го правят, не заслужават и малкото пари, които получават. — Тя спря пръста си върху едно от имената. — О, лош късмет. Не зная дали вашата овца е заблудена, но мога да ви кажа, че не е спирала да блее. Може би се смята за много голяма клечка. Като научил, че няма шофьор, който говори френски, той го приел като обида към Франция и се почувствал лично засегнат. Ето, прочетете името му. Аз не мога да го произнеса.
— Благодаря ви много — каза Джейсън, след като прочете името.
После отиде до телефонната кабина, на която беше написано „Английски“, и попита служителя за стаята на мистър Ардисон.
— Можете веднага да наберете, сър — каза човекът с нотка на триумф в гласа си. — Стаята е едно- седем-четири-три. Условията са много добри. Има чудесен изглед към Забранения град.
— Благодаря. — Джейсън набра номера. Нямаше никакъв отговор. Мосю Ардисон все още не се беше прибрал и при тези обстоятелства можеше да не се върне още дълго време. И все пак овца, за която се знаеше, че умее да блее, нямаше да мълчи при положение, че обидеха достойнството й или пък поставеха в опасност бизнеса й. Джейсън реши да чака. В главата му постепенно се изграждаше план. Това беше отчаяна стратегия, въпрос на случайности, но беше единственото, с което можеше да си послужи. Купи стар брой на френско списание и като седна в едно кресло, изведнъж се почувства безпомощен и крайно изтощен.
Лицето на Мари се появи пред очите на Дейвид Уеб и звукът от гласа й проехтя в ушите му, като прекъсна всякаква мисъл, и го прониза болка в средата на челото. Желязната воля на Джейсън Борн прекъсна видението и повели:
„Спри! Няма никакво време! Концентрирай се само върху това, което трябва. Нищо друго!“
Джейсън се огледа. Гостите на хотела бяха от всякакви националности, чуваше се смесица от различни
