Величествени размери — от пръв поглед посетителят е поразен. След това идва ред на Великия народен дворец от дясната страна, който също удивлява с гигантския си ръст. От другата страна на Портата се намира огромен мраморен обелиск, сякаш достигащ облаците, четириъгълна кула, блестяща на слънцето, в чиято основа са изобразени във вид на безкрайни релефи борбите и триумфите на революцията на Мао. Има и много други сгради и постройки: музеи, мемориали, порти и библиотеки — докъдето се простира погледът. Но на първо място е смайването от такова необятно пространство. Огромна шир, изпълнена с хора… ала за слуха впечатлението е доста различно и неочаквано. Дузина от най-големите стадиони на света, спрямо които римският Колизеум е джудже, може да бъдат поместени на площад „Тянанмън“, без да покрият площта му; стотици хиляди хора биха могли да се разхождат по площада и да остане достатъчно място за още стотици и стотици хиляди. Но има нещо друго, което не е присъщо за кървавата арена на Рим, още по-малко за съвременните огромни стадиони. Шумът тук едва се чува, царува пълна тишина, нарушавана от време на време от подрънкването на велосипедни звънчета. Безмълвието в първия момент е успокояващо, а след това става страшно.
Джейсън набързо и безстрастно отбеляза тези факти. Плати на шофьора сумата, отчетена от таксиметровия апарат, и се концентрира върху проблемите, които се изправяха пред тях двамата. По неясни причини, независимо дали поради телефонно обаждане или съобразно допълнителни инструкции, десантчикът бе дошъл на площад „Тянанмън“. Пристигането му щеше да съвпадне с началото на паваната, а бавните предпазливи стъпки на танца щяха да заведат убиеца до човека или хората, представящи неговия клиент. Предполага се, че клиентът няма да се яви лично. Но никакъв контакт не ще се осъществи, преди имитаторът да е сигурен, че мястото на срещата е чисто. Затова „свещеникът“ първо ще обиколи от разстояние точните координати и внимателно ще потърси въоръжените хора, подсигуряващи мястото с присъствието си. Ще си избере един, а може би и двама, като опре острието на нож или пистолет със заглушител до ребрата им, за да получи необходимата информация; неискрените им погледи биха му съобщили, че срещата е прелюдия към неговата екзекуция. И накрая, ако пейзажът изглежда чист, той ще накара човека от охраната да отиде до представителя на неговия клиент и да съобщи ултиматума: трябва да се появи самият клиент, за да влезе в паяжината на убиеца. Всичко останало беше неприемливо. Балансът можеше да бъде създаден единствено от присъствието на централната фигура — самия клиент. Когато той пристигнеше, и при най-малкия опит за измама щеше да бъде ликвидиран. Това беше схемата на Джейсън Борн. Десантчикът също трябваше да я използва, ако имаше поне малко мозък в главата.
Автобус 7421 бавно се приближи до края на колоната от превозни средства, от които се изсипваха туристи. Убиецът се появи, помогна на възрастна жена да слезе, като я потупа нежно по ръката и кимна за довиждане. После се обърна, заобиколи автобуса и изчезна зад него.
— Стой на трийсет стъпки зад мен и ме наблюдавай — каза Джейсън. — Прави това, което правя аз. Когато спра, спираш и ти, когато се обърна, се обръщаш и ти. Стой все в тълпата, придвижвай се от една група към друга и непрекъснато да има хора около теб.
— Внимавай, Делта. Той не е аматьор.
— Аз също.
Борн изтича зад автобуса и го заобиколи. Свещеникът имаше около петдесет крачки преднина, тъмният му костюм се открояваше на ярката слънчева светлина. Това улесняваше много преследвачите му. Прикритието му беше добро, самият той играеше ролята си още по-добре, но цветът беше неподходящ. На католически свещеник той може би отиваше, но не и на английски викарий; солидно сиво би било много по- подходящо. Освен това сивият цвят избледняваше на слънцето, а черният — не.
Изведнъж убиецът се отдели от тълпата и спря зад един китайски военен, който правеше снимки с фотоапарат. Държеше го на нивото на очите, а главата му се въртеше във всички посоки. Борн разбра. Не беше някакъв незначителен офицер от армията в отпуска в Пекин; беше твърде изискан и униформата му стоеше много добре, както Д’Анжу беше отбелязал за човека от камионетката. Фотоапаратът всъщност беше бинокъл, предназначен за наблюдение на тълпата наоколо. Самото място на срещата не беше далеч.
Десантчикът, който играеше ролята си докрай, положи дясната си ръка върху лявото рамо на военния и го стисна бащински. Лявата ръка не се виждаше, но дрехата му се издаде напред и изпълни пространството между тях — в ребрата на офицера вече бе забито дуло на пистолет. Военният замръзна на място, но лицето му изразяваше стоицизъм, въпреки обзелата го паника. Той тръгна напред, изпълнявайки нарежданията на убиеца. Изведнъж направи странно движение и се хвана за слабините, после се съвзе и поклати глава; оръжието отново бе забодено в ребрата му. Трябваше да изпълнява заповедите или щеше да умре на площад „Тянанмън“. Място за компромиси нямаше.
Борн се извъртя назад и сниши тяло, за да завърже връзката на обувката си, като се извини на хората зад себе си. Десантчикът беше проверил задния фланг. Джейсън се изправи. Но къде е той? Къде е имитаторът? Там! Борн с изненада установи, че убиецът е пуснал жертвата си! Но защо? Офицерът, викайки, тичаше сред хората с резки движения и накрая се свлече на земята. Веднага тълпа от любопитни зяпачи се насъбра около тялото му.
Джейсън се втурна напред, чувствайки, че моментът е настъпил. Значи не е било пистолет, а игла, с която човекът е бил прободен. Убиецът се бе справил с един от охраната, а сега вероятно щеше да потърси втори, а после може би и трети. Сценарият, който беше предвидил Борн, се разиграваше пред очите му и тъй като вниманието на убиеца беше заето с откриването на следващата жертва, моментът бе подходящ. Сега! Джейсън знаеше, че може да се справи с всеки, ако му нанесе парализиращ удар в бъбреците, особено ако човекът не го очаква. Борн съкрати разстоянието помежду им. Петдесет стъпки, четирийсет и пет, трийсет и пет… той бързо преминаваше от една група към друга… Свещеникът в черния костюм беше съвсем наблизо. Джейсън се приготви за нападение. Мари!
Войник. Друг войник. Но сега, вместо да използва оръжие, убиецът започна да преговаря. Човекът от охраната кимна и посочи наляво. Джейсън погледна озадачен в същата посока. Нисък китаец в цивилни дрехи, с дипломатическо куфарче в ръка, стоеше в основата на широка каменна стълба, водеща към входа на огромна сграда с гранитни колони, които поддържаха гигантска пагода с характерните извити покриви. Тя беше точно зад Монумента на героите и издълбаната калиграфия над големите порти обясняваше, че е Мемориалът на великия вожд Мао.
Две редици се придвижваха нагоре по стълбата, като пазачите разделяха отделните групи. Цивилният стоеше между двете редици с куфарчето си, символ на власт, и никой не го закачаше. Изведнъж, без никакво предупреждение, високият десантчик сграбчи войникът за ръката и го избута напред. Човекът изпъна гръб, раменете му се извиха назад; отново оръжието беше допряно в гърба му, придружено със съответните нареждания.
Докато наоколо вълнението растеше и хората и полицията се стичаха към покосения военен, убиецът и неговата втора жертва напредваха към цивилния, застанал на стъпалата пред Мемориала на Мао. Той сякаш се страхуваше да направи каквото и да било движение и Борн отново разбра причината. Убиецът познаваше тези хора, те бяха в центъра на елитния кръг, който водеше към неговия клиент, а той не беше никак далеч. Нападението, бързо сведено до обикновен смут благодарение на бързата и ефективна намеса на полицията, даде на имитатора необходимите секунди, за да задържи контрола върху веригата, която водеше до неговия клиент. Войникът щеше да умре при най-малкото неподчинение, а всеки приличен стрелец би елиминирал човека на стълбите с един-единствен изстрел. Убиецът контролираше втория етап и при това положение трябваше да продължи напред. Очевидно клиентът му се намираше някъде вътре в огромния мавзолей и не можеше да знае какво става отвън, нито пък някой би се осмелил да отиде на мястото на срещата, за да предупреди.
Нямаше време за никакви анализи и Джейсън го знаеше. Той трябваше да действа. Бързо. Трябваше да влезе в Мавзолея на Мао Дзедун, да заеме наблюдателна позиция и да изчака, докато срещата приключи по един или друг начин. Отвратителната мисъл, че може да се наложи да защитава убиеца, му мина през главата. Но това беше част от реалността, а единственият плюс за него си оставаше фактът, че имитаторът действа по сценарий, който изцяло съвпада с неговия собствен. А в случай, че срещата протече мирно, въпросът беше единствено в това да проследи убиеца, който тогава сигурно щеше да бъде главозамаян от успеха на тактиката си, и да го хване на площад „Тянанмън“.
Борн се обърна и потърси с поглед Д’Анжу. Французина вървеше в края на групата от туристи; той кимна, сякаш беше прочел мислите на Делта. Д’Анжу посочи земята и после направи малък кръг с
