— Бързо! — каза Борн. — Все още имаме време. Ще проверим всички изходи, пиаците на такситата и ще трябва да изберем два от тях — по-логични или по-нелогични, дявол го взел, като всеки от нас заеме по един изход и при нужда даде сигнал на другия.
— В този коридор има още две врати, които трябва да проверим — прекъсна го Д’Анжу. — Избери някоя, но бързо. Разбий я, влез и наговори разни обиди, като приказваш несвързано, разбира се.
— Сериозно ли говориш?
— Никога не съм бил по-сериозен, Делта. Както сами се уверихме, обяснението е напълно приемливо. Управата на хотела без съмнение ще убеди нашия генерал да мълчи. Ще го направят от страх, че може да загубят чудесната си работа. Хайде по-бързо! Избери си една врата и я разбий!
Джейсън спря пред следващата врата вдясно. Отстъпи две крачки и скочи напред, като удари с рамо горната част на крехкия панел. Вратата се отвори с трясък.
— Madad demaa! — изкрещя жена на хинди; нейното сари беше омотано около коленете й и откриваше горната част на тялото.
— Kyaa baat hai? — извика гол мъж, който изскочи от банята, прикрил с ръка гениталиите си.
И двамата стояха и гледаха с широко отворени очи побеснелия натрапник. А той се залюшка с нефокусиран поглед, събори някакви предмети от бюрото и закрещя с пиянски глас:
— Скапан хотел! Тоалетните не работят, телефоните не работят! Нищо… ох, това не е моята стая. Съжжжалявам…
Борн им махна за довиждане и тръшна вратата зад себе си.
— Добре беше — каза Д’Анжу. — Побързай сега! Още една! Ето тази. — Французина посочи към вратата вляво. — Чух отвътре смях. Два гласа.
Джейсън разби отново вратата със замах и изрева пиянските си оплаквания. Но вместо пред него да се изправят хора, глътнали езиците си от страх, той се намери пред млада двойка, и двамата голи до кръста, които пушеха ръчно свита цигара, вдъхваха дълбоко и цъклеха очи.
— Заповядай, съседе — каза младият американец с треперлив глас, но с ясна дикция. — Недей да се притесняваш за такива дребни работи. Телефоните не работят, но я виж каква цигарка си имаме ние тук. Сподели я с нас. Отпусни се.
— Какво правите в моята стая, да ви удари гръм дано? — продължи Джейсън със същите децибели.
— Ако това е твоята стая, мачо — прекъсна го момичето и се полюшна в стола си, — сигурно вече си добре осведомен за интимните работи, които стават тук. — И се изхили.
— Боже, яко сте се надрусали!
— Без да споменавам Божието име напразно — отвърна младият човек, — ти пък си ужасно пиян.
— Ние не вярваме в алкохола — добави отнесено момичето. — Събужда враждебни чувства. Обладава те като демоните на Луцифер.
— Съседе, първо изтрезней — продължи миролюбиво младият човек. — След това, за да оздравееш, пуши дрога. Ще те изведе на широките поля, където отново ще намериш душата си…
Борн изхвърча от стаята и хвана Д’Анжу за ръката.
— Да вървим — каза той и когато наближиха стълбите, добави: — Ако историята, която разправи на генерала, се разчуе, тия двамата ще прекарат двайсет години да кастрират овни по платата на Южна Монголия.
Китайската склонност към наблюдение отблизо и подсилване на сигурността диктуваше на хотелите само два входа: един от предната страна, предназначен за гостите, и един страничен — за персонала. Последният беше претъпкан с охраняващи постове, които изискваха служебен пропуск от всекиго и претърсваха чанти, куфарчета и издути джобове, когато работниците напускаха хотела. Честата подмяна на охраната, за да се предотврати евентуалната опасност от подкупи, обясняваше липсата на фамилиарност между работници и пазачи.
— Оттук той няма шансове — каза Джейсън, след като преминаха през служебния изход, където бързо отвориха чантите си за проверка, твърдейки, че закъсняват за самолета си. — На пазачите сигурно им раздават медали, ако пипнат някой откраднал пилешко крилце или сапун.
— Освен това много мразят работещите тук — съгласи се Д’Анжу. — Но защо смяташ, че е все още в хотела? Той добре познава Пекин. Би могъл да вземе такси до друг хотел.
— Мисля, че ще предпочете да се чувства свободен, като се застрахова от преследвачи.
— Но ако е така, те могат да го открият и тук. Знаят как изглежда.
— Взел е друга стая в същия хотел.
— Противоречиш си сам! — възрази Французина, когато се приближиха към многолюдния изход на хотела. — Ти каза, че той ще получи инструкциите си по телефона. Който и да го търси, ще пита за стаята, която са дали на него, а не тази на Уадсуорт.
— Ако телефоните работят — условие, което е несъмнено в полза на твоя юда, — тогава най-лесното е да се прехвърли разговорът от една стая в друга. В таблото се вкарва щекер, ако номераторът е обикновен, или се програмира, ако е компютърен. Няма нищо по-лесно от това. Бизнесконференция, запознанство по време на полета — предлогът може да бъде какъвто си искат или въобще без никакви обяснения, което вероятно е най-добрият начин.
— Каква самозаблуда! — възкликна Д’Анжу. — Клиентът му тук, в Пекин, ще разтревожи хотелските телефонисти, неволно дочули телефонния разговор.
— О, не би го направил — каза Борн и даде път на Французина да мине през въртящата се врата. Навън беше пълно с объркани туристи и бизнесмени, които се опитваха да си уредят някакъв транспорт. — Това е опасна игра, на която той не би се хванал. Клиентът на твоя десантчик ще спазва максимална дистанция от тях. Не трябва да има и най-малкия риск, че ходовете му ще бъдат разкрити, а това означава, че всичко трябва да бъде сведено до много тесен кръг от възможности — никакви разговори през номератора, никакви действия, които биха насочили нечие внимание, особено на твоя десантчик. Той също така няма да рискува да обикаля из хотела. Клиентът ще чака твоя човек да направи първия ход. Тук има много полиция и всяко навъртане наоколо би представлявало излишен риск.
— Телефоните, Делта. Както разбрахме, те не работят. Тогава какво ще прави?
Джейсън се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Времето е на негова страна, ето един плюс. Той със сигурност е получил и допълнителни инструкции в случай, че не се свържат с него през определения период. Причините може да бъдат всякакви, най-вече предпазните мерки, които трябва да се вземат.
— Но все пак той ще бъде държан под око, нали? Хората на клиента му ще сноват наоколо и ще се опитат да го пипнат, не е ли така?
— Да, и той го знае много добре. Ще трябва да се промъкне и да заеме своята позиция, без да бъде видян. Единственият начин да запази контрол върху положението. Това е първата му работа.
Д’Анжу стисна лакътя на Борн.
— Тогава мисля, че забелязах един от преследвачите.
— Какво? — Джейсън се обърна към Д’Анжу и забави крачка.
— Не спирай! — нареди му Французина. — Тръгни към онзи камион, който е паркирал на асфалта, с човека на сгъваемата стълбичка до него.
— Ах, да — каза Борн. — Това е службата за телефонни повреди. — Все така безлични в тълпата, те стигнаха до камиона.
— Погледни камиона. А сега — наляво. — Онази камионетка пред първия автобус. Виждаш ли я?
Джейсън се взря в посоката и веднага усети, че Французина е прав. Камионетката беше бяла, почти нова и прозорците й бяха затъмнени. Цветът беше различен, но иначе спокойно можеше да бъде същата камионетка, която прибра убиеца в Шенцзен на границата Ло Уо. Борн зачете китайските йероглифи по предната врата.
— „Niao Jing Shan“… Боже мой, същата е! Името няма значение — тя принадлежи на резерват за птици, на резервата за птици „Джинг Шан“! В Шенцзен беше Чутанг, а тук нещо друго. Как я забеляза?
— Виж човека, застанал на последния отворен прозорец от тази страна. Оттук личи ясно, че гледа назад към входа на хотела. Не пасва — един служител в резерват не би изглеждал така.
— Защо?
— Той е армейски офицер и ако се съди по кройката на дрехата и висококачествения плат, с доста висок
