Сделката на Ринеман

— Само защото новите жироскопи не могат да бъдат разработени! Защото това копеле изостана толкова, че не може да навакса!

— А на всичко отгоре ви спести и двеста милиона… Трябваше да поддържате помпите, вместо да спирате водата. Вие сте като големи патици в малко езерце и дори слепец може да ви улучи.

Оливър остави чашата си и каза бавно:

— Не ви плащаме, за да ни оценявате по този начин, Уолтър. По-добре да имате нещо друго.

Кендъл смачка угасващата цигара, мръсните му нокти се покриха с пепел.

— Имам — отвърна той. — Имате нужда от компания, вие сте в центъра на емоционален конфликт. Ще ви струва пари, но нямате друг избор. Трябва да направите сделки, да затворите кръга. Хванете „Спери Ранд“, „Джи Ем“, „Крайслер“, „Локхийд“, „Дъглас“, „Ролс-ройс“ дори, ако трябва… привлечете всеки кучи син с инженерна лаборатория. Една патриотична програма. Повторно засечете данните, отворете всичко, което имате.

— Ще ни оберат! — изръмжа Оливър. — С милиони…

— Ще ви струва повече, ако не… Ще „подготвя“ необходимите финансови суми. Така ще обвържа документите, че ще са необходими десет години, за да разберат. Това ще ви струва пари — също. — Кендъл подсмръкна и оголи развалени зъби.

Хауърд Оливър гледаше втренчено към немарливия счетоводител и каза спокойно:

— Това е влудяващо! Ще хвърляме цели състояния за нещо, което не можем да купим, защото то не съществува.

— Но вие казахте, че съществува. Казахте на Суонсън, че съществували то по- уверено от всички. Продадохте великото индустриално ноу-хау и когато не можахте да го доставите, се скрихте. Суонсън е прав. Вие сте заплаха за военните усилия. Може би трябва да бъдете застрелян.

Джонатан Крафт гледаше мърлявия, мигащ счетоводител с лоши зъби и му се искаше да повърне. Но той беше единствената им надежда.

5

25 септември 1943 г., Щутгарт, Германия

Вилхелм Цанген стоеше до прозореца, който гледаше към щутгартския „Райхзиг плац“, държейки кърпичка върху възпалената си и изпотена брадичка. Тази простряла се пред него част от града не бе бомбардирана, беше гъсто населена и дори спокойна. В далечината се виждаше река Нескар със спокойно течащи води, забравила за разрушенията, очертаващи се на другия край на града.

Цанген разбра, че се очакваше да говори, да отговори на фон Шницлер, който представлява всички от „И. Г. Фарбен“. Другите двама мъже бяха толкова нетърпеливи да го чуят, колкото и самият Фон Шницлер. Нямаше смисъл да се бави. Трябваше да изпълни заповедите на Алтмюлер.

— Лабораториите на Круп не успяха. Независимо какво казва Есен, няма време за нови експерименти. Министерството на въоръженията го каза ясно. Алтмюлер е непоколебим. Той говори от името на Шпеер. — Цанген се обърна и погледна тримата мъже. — Смята, че вие сте отговорни.

— Как така? — попита фон Шницлер с издадени напред пълни устни и сърдит глас. — Как можем да бъдем отговорни за нещо, което не ни е известно? Това е нелогично. Смешно!

— Бихте ли искали да предам тази оценка в министерството?

— Благодаря, ще я предам сам — отговори Шницлер. — Фарбен не е замесен.

— Ние всички сме вътре — каза Цанген тихо.

— Как може да бъде замесена и пашата компания — попита Хайнрих Креп, директор на „Швайбварен“, най-големият полиграфически комплекс в Германия. — Нашата работа с Пеенемюнде практически не беше нищо, а ако имаше нещо — то беше неясно до глупост. Секретност е едно нещо, а да се лъжем е нещо съвсем друго. Нас не ни включвайте, хер Цанген.

— Вие сте вътре.

— Отхвърлям вашето обвинение. Проучих нашите връзки с Пеенемюнде.

— Може би не сте си изяснили всички факти.

— Глупости!

— Възможно е. Въпреки това…

— Такова условие едва ли би се отнасяло до мен, господин представител на Райха — каза Йохан Дитрих, син на „империята“ „Дитрих фабрикен“, мекушав човек на средна възраст. Фамилията Дитрих направи извънредно много за хазната на националсоциалистите. Когато бащата и чичото умряха, Йохан Дитрих продължи да ръководи повече по име, отколкото на практика. — В „Дитрих“ не се е случило нищо, което аз да не знам. Нямаме нищо общо с Пеенемюнде!

Йохан Дитрих се усмихна, свивайки пълните си устни. Подпухналите му клепачи издаваха злоупотреба с алкохол и невъздържани сексуални наклонности. Цанген не можеше да го понася. Мъжът, който всъщност не бе никакъв мъж, бе позор, а начинът му на живот — предизвикателство към германската индустрия. Цанген отново почувства, че няма смисъл от бавене. Информацията няма да бъде изненада за Шницлер и Креп.

— Има много неща от „Дитрих фабрикен“, за които вие не знаете нищо. Вашите собствени лаборатории работеха съвместно с Пеенемюнде в областта на химическите взривове.

Дитрих пребледня, Креп го прекъсна.

— Каква е целта ви, господин представител на Райха? Вие ни повикахте тук само за да ни оскърбявате ли? Казвате ни на нас, директорите, че не сме господари на нашите компании? Аз не познавам Хер Дитрих много добре, но мога да ви кажа със сигурност, че фон Шницлер и аз не сме марионетки.

Фон Шницлер гледаше Цанген внимателно, наблюдавайки как представителят на Райха използва кърпичката си. Цанген продължаваше да попива нервно брадичката си. — Предполагам вие имате специална информация, като тази, която току-що предадохте на хер Дитрих, за да докаже вашите твърдения.

— Имам.

— Значи вие казахте, че отделни операции в нашите собствени фабрики са скрити от нас.

— Да. Точно така.

— Тогава как можем да сме отговорни? Това са налудничави обвинения.

— Те имат някакви практически основания.

— Сега вие говорите с увъртания — извика Дитрих едва съвзел се от обидата на Цанген.

— Съгласен съм с него — каза Креп, въпреки че съгласието с явния хомосексуалист беше неприятно, но задължително.

— Хайде, господа. Мога ли да ви нарисувам картината? Това са вашите компании. „Фарбен“ достави осемдесет и три процента от всички химикали за ракетите; „Швайбварен“ изработи един проект; „Дитрих“ — повечето от съставките за опакованите експлозиви. Ние сме в криза. Ако не я преодолеем, никакви протести, че не сте знаели, няма да ви помогнат. Бих могъл да отида и по-далече като кажа, че има хора от министерството и на други места, които ще отхвърлят, че има нещо скрито. Вие просто сте заровили заедно главите си в пясъка. Не съм сигурен дори, че тази оценка не е слаба.

— Лъжи! — извика Дитрих.

— Абсурд! — добави Креп.

— Но отвратително практично — заключи фон Шницлер бавно, гледайки в Цанген. — Значи това е, което искате да ни кажете, нали? Което Алтмюлер ни казва. Или да впрегнем всички наши ресурси, за да намерим решение — т.е. да помогнем на нашия индустриален Шваилинг или ще бъдем в еднаква немилост в очите на министерството.

— И в очите на Фюрера — присъда на самия Райх — каза Креп.

— Но как? — попита уплашеният Йохан Дитрих.

Цанген си спомняше точно думите на Алтмюлер.

— Вашите компании имат дълга, многогодишна история. Обединени и поотделно. От Балтийско до Средиземно море, от Ню Йорк до Рио де Жанейро, от Саудитска Арабия до Йоханесбург.