Сделката на Ринеман

— Вътре. Те са добре, много уморени и много уплашени, но не са ранени. — Куриерът се обърна и дръпна още клони. — Излезте. Това е мъжът от Лисабон.

Двамата уплашени учени на средна възраст изпълзяха внимателно от пещерата, примигвайки на топлото ярко слънце. Те погледнаха благодарно към Дейвид, по-високият заговори с колеблив английски.

— Това е… минутата, която очаквахме. Нашите големи благодарности.

Сполдинг се усмихна.

— Добре, не сме излезли от гората още. Frei! И двата начина са подходящи. Смели мъже сте. Ще направим всичко, каквото можем за вас.

— Имаше… nichts… остава — каза по-ниският мъж от лабораторията. — Моят приятел е социалист… Polilik… не беше популярен. Починалата ми жена беше… eine Judin.

— Нямате ли деца?

— Nein… — отговори мъжът. Gott seli dank.

— Аз имам един син — каза по-високият учен студено. Er ist… Gestapo.

„Няма какво повече да се каже“, помисли Сполдинг. Той се обърна към куриера, който разглеждаше хълма и горите под него.

— Поемам нещата. Върни се в четвърта база колкото можеш по-скоро. Очакваме голям контингент хора да пристигнат от Кобленц след няколко дни. Ще имаме нужда от всеки човек. Почини си малко.

Куриерът се поколеба Дейвид беше виждал това изражение и преди… и то много често. Този човек сега трябваше да пътува сам. Без компания, приятна или неприятна. Сам-самичък.

— Аз не мисля така, Лисабон. Ще остана с теб.

— Защо? — прекъсна го Сполдинг.

— Моите инструкции…

— От кого?

— От тези в Сан Себастиян От хер Бержерон и неговите хора. Не бяхте ли предупреден?

Дейвид погледна куриера: „Страхът прави мъжа лош лъжец“, помисли Сполдинг. Или той беше нещо друго. Нещо съвсем неочаквано, защото не беше логично точно в този момент да се съмнява. Освен…

Дейвид отдаде терзанията на куриера на младите му нерви и на съмненията. Полза, не оправдание. То щеше да дойде по-късно.

— Не. Не ми е казано — отговори той. — Хайде, ние тръгваме към лагера Бета. Ще останем там до сутринта — Сполдинг махна с ръка и те тръгнаха край самия склон.

— Не съм ходил толкова далече на юг — каза куриерът и застана зад Дейвид. — Не пътувате ли нощем, Лисабон?

— Понякога — отговори Сполдинг, като погледна назад към учените, които вървяха един до друг.

— Не, ако е възможно. Баските стрелят безогледно през нощта. Имат много кучета, които са развързани тогава.

— Разбирам.

— Нека да вървим в редица. Застанете отстрани на нашите гости — каза Дейвид на куриера.

Четиримата пътуваха няколко мили на изток Сполдинг вървеше бързо, по-възрастните учени не се оплакваха, но явно ходенето им бе трудно. Няколко пъти Дейвид казваше на другите да останат на място, докато той влизаше между дърветата в различните части на гората и се връщаше няколко минути по-късно. Всеки път, когато правеше това по-възрастните мъже си почиваха, благодарни за паузите. Куриерът не мислеше така. Изглеждаше уплашен, като че ли американецът би могъл да не се върне Сполдинг не окуражаваше разговорите, но след едно такова изчезване младият германец не можа да издържи.

— Какво правите? — попита той.

Дейвид погледна към младия куриер и се усмихна.

— „Вземам съобщения“.

— Съобщения?

— Те са оставени. По дължината на нашия път. Ние оставяме знаци за информация, която не искаме да се изпраща по радиото. Много е опасно, ако бъде прихваната.

Продължиха да вървят по тясна пътека покрай дърветата, докато стигнаха до открито място в Баската гора. Това беше пасище, по-ниско плато в центъра под заобикалящите го хълмове. Висеншафтлер бяха силно изпотени, дишаха тежко, боляха ги краката.

— Ще починем тук за малко — каза Сполдинг за видимо облекчение на по-възрастните мъже. — Време е да направя връзка, така или иначе.

— Was ist los? — попита младият куриер. — Контакт?

— Да сверим часовниците си — отговори Дейвид, изваждайки малко огледалце от своето яке. — Скаутите могат да се отпуснат, ако знаят къде сме… Ако се готвите да работите на север… това, което вие наричате юг… по-добре запомнете всичко това.

— Ще запомня, ще запомня.

— Дейвид улови отражението на слънцето в огледалцето и го отправи нагоре към северния хълм. Направи серия от движения с китката си и металната пластина се задвижи напред-назад с ритмична прецизност.

След секунди дойде отговор от средата на най-високия хълм на север. Проблясъци светлина водеха към една безкрайно малка точка в тъмната зелена далечина. Сполдинг се обърна към другите.

— Няма да отидем в Бета — каза той. — В района има фалангистки патрули. Ще стоим тук, докато ни кажат, че е чисто. Можете да си починете.

Тежкият баск свали огледалото от раницата. Неговият придружител още гледаше през бинокъла към ливадата, отдалечена на няколко мили надолу, където американецът и тримата му поверени бяха седнали сега на земята.

— Той каза, че са проследявани. Ние трябва да заемем контрапозиции и да се скрием — каза мъжът с металното огледало. — Ще отидем долу за учените утре през нощта. Той ще ни сигнализира.

— А той какво ще прави?

— Не знам. Каза да съобщим в Лисабон. Той ще остане сред хълмовете.

— Хладнокръвен е — каза баскът.

2 декември 1943 г., Вашингтон, Д. С.

Алан Суонсън седна отзад във военната кола, като се опитваше да запази спокойствие. Погледна през прозореца — в късната сутрин трафикът бе слаб. Огромната трудова сила на Вашингтон бе по своите места машините бумтяха звъняха телефони, мъже викаха или шептяха на много, много места, а някои вече вземаха първото си питие за деня. Видимото оживление в първите часове на работния ден намаляваше с наближаването на обяда. Към единайсет и половина твърде много хора вече мислеха, че войната е отегчителна и им беше доскучало от механично извършваните дребни задължения, нескончаеми наглед — двойни, тройни, четворни. Те не разбираха необходимостта от старателно разпространение на информацията по безкрайните вериги на командването.

Не разбираха, защото нямаха пълна представа от повтарящите се статистики, а само частична. Разбира се, че им беше скучно.

Бяха изтощени. Също като него преди четиринайсет часа в Пасадена, Калифорния Всичко пропадна.

„Меридиан Еъркрафт“ започна — или по-точно бе принуден да започне — форсирана програма, но най-добрите научни умове в страната не можаха да елиминират грешките в малката кутия, представляваща системата за управление. Мъничките, въртящи се сфероидни дискове нямаше да могат да се завъртят в максималните височини. Те бяха непостоянни: абсолютно точни една секунда, отклоняващи се в следващата.

А най-малкото отклонение може да предизвика сблъскване във въздуха на гигантския самолет. С количеството самолети, предвидено за съкрушително бомбардиране преди „Овърлорд“, който ще започне да