в тази област.
— Или просто са горени прекалено често — каза безличен мъж, който трудно можеше да бъде описан, седящ на коженото канапе близо до Алтмюлер. — Ако искаш Лондон и Вашингтон да знаят какво правиш, преди да го направиш, се хвани със скандинавците.
— Доста точен анализ! — съгласи се друг член на Нахрихтендиинст, който стоеше до масата с кафе и продължаваше да държи чашата си в ръка. — Върнах се от Стокхолм миналата седмица. Не можем да се доверим дори на тези, които публично ни подкрепят.
— На тях най-малко можем да се доверим — каза възрастният мъж пред камината и се усмихна многозначително, а в същия момент погледът му се спря отново на Франц. — Доколкото разбрах, вие сте предложили доста големи оферти? В швейцарска валута, нали?
— Доста големи е израз, който нищо не значи в сравнение със сумите, за които ставаше въпрос — отговори Алтмюлер. — Ще бъда откровен. Никой не иска да ни докосне. Тези от тях, които имаха желание, решиха да се придържат към мнението на Цюрих, а именно, че ще бъдем победени. Страхуват се от някакво възмездие. Говорят даже за изземане на банкови депозити след войната.
— Ако подобни приказки стигнат по някакъв начин до висшето командване, ще настъпи пълна паника. — Изявлението беше направено на шега от камериера на Фюрера, които беше седнал в един фотьойл. Човекът, който ръководеше срещата и седеше близо до камината, продължи да говори.
— В такъв случай не може да се разчита на парите като стимул… дори огромни суми пари не биха помогнали.
— Екипите, упълномощени да водят преговори, не успяха. Вие знаете всичко това — заяви Алтмюлер, като едва удържаше раздразнението си: „Защо, по дяволите, не започнеха да говорят по същество?“
— А и не могат да бъдат открити родоотстъпници по идеологически причини. Поне такива, които имат достъп до индустриални диаманти.
— Точно така
— В такъв случай трябва да се търси друг мотив. Друг стимул.
— Не виждам смисъл във всичко това. Беше ми съобщено, че…
— Ще го видите смисъла — прекъсна старият мъж, докато изтръскваше лулата си. — Вижте, ние открихме почти същата като вашата паника… Паника у врага. Открихме най-логичния мотив за всички заинтересовани. Всяка от страните притежава решението, от което другата се нуждае.
Франц Алтмюлер изведнъж се изплаши. Не беше уверен, че разбира точно недомлъвките, с които се изразяваше говорителят.
— Какво искате да кажете? — запита той.
— В Пеенемюнде е разработена съвършена система на водещи системи за големи височини, нали така?
— Разбира се. Изкусни до последната операция за ракетите.
— Но няма да има ракети, или в най-добрия случай ще има много малко — ако няма доставка на индустриални диаманти.
— Точно така.
— Съществуват търговски интереси на Съединените щати, които са изправени пред непреодолими… — старият мъж направи пауза от секунда и продължи нататък, — непреодолими проблеми, които могат да бъдат разрешени само чрез набавяне на функционални жироскопи за големи височини.
— Да не би да искате да кажете, че…
— Нахрихтендиинст не си позволява да препоръчва, хер поддържавен секретар. Ние само казваме нещата такива, каквито са. — Говорителят извади лулата от устата си. — Когато обстановката налага, ние само предаваме конкретна информация на различни получатели. Боравим само с факти. Така постъпихме в Йоханесбург. Когато мъжът на име И. Г. Фарбен, изпратен в мините „Коенинг“ да закупи диаманти, се провали, ние се намесихме и потвърдихме един отдавнашен разузнавателен сондаж, за който сме убедени, че ще стигне до Вашингтон. Агентите ни в Калифорния ни бяха уведомили за кризата, царяща в самолетната индустрия. Вярваме, че моментът беше благоприятен.
— Не съм сигурен, че разбирам…
— Ако не грешим, считаме, че ще бъде направено всичко възможно, за да бъде установен отново контакт с един от хората на „Фарбен“. Приемаме, че са създадени достатъчно предпоставки за подобна възможност.
— Разбира се… Женева… Потвърдените канали.
— В такъв случай нашата работа с вас е приключена, сър. Може ли да ви пожелаем приятен път обратно към Берлин.
Вътрешността на хангара беше нещо съвсем различно от представата, която даваше скованият му външен вид. Преди всичко той беше пет пъти по-голям от обичайните хангари. Металната му обвивка беше изолирана с материал, който поглъщаше шума, резониращ във високия таван. Нямаше вид на хангар за самолети, а по-скоро приличаше на огромна черупка без прозорци, която все пак имаше доста солидни стени. Навсякъде из необятната стая бяха разположени сложни радиопанели за високи честоти, срещу всяка панела имаше дузини детайлни карти, поставени в огромни стъклени витрини. Можеха да бъдат сменяни съвсем лесно — само с едно натискане на бутон. Над картите висяха фини, от тънка стомана „стави“… маркери, приличащи на полиграфически игли, с които боравеха радиооператорите, наблюдавани от мъже, държащи готови за записване листове. Целият персонал бе военен, нямаше по-нисък чин от първи лейтенант.
На три четвърти навътре в сградата имаше издигната стена от земята до тавана, която явно не бе края на конструкцията. По средата имаше една-единствена врата, която беше затворена. Личеше, че е от дебела стомана.
Суонсън не беше влизал никога в тази сграда. Бе посещавал дивизията във Феърфакс много пъти, за да бъде запознат със строго секретна разузнавателна информация или да наблюдава тренировките на определени групи за шпионаж и внедряване. Но въпреки генералския си чин и всички секретни информации, до които имаше достъп, той нямаше разрешение да влиза в тази сграда. Хората, които бяха допускани до нея, оставаха в рамките на двестате акра земя в продължение на седмици или месеци. Отпуските бяха рядкост и се даваха само в изключителни случаи и дори тогава съответният служител трябваше да бъде придружаван.
„Невероятно“, помисли си Суонсън, който действително вярваше, че е изгуби всякакво чувство на страхопочитание. Нямаше асансьори, аварийни стълбища — дори прозорци. Видя врата за тоалетна и без да влиза вътре си представи, че има машинна вентилация. Имаше само един-единствен вход. Веднъж влязъл вътре, човек нямаше къде да се скрие за дълго, нито можеше да излезе без да бъде проверен и огледан под лупа. Личните предмети се оставяха на входа. От сградата не можеха да бъдат изнасяни дипломатически куфарчета, пликове, хартии или каквито и да е материали без подписа на полковник Едмънд Пейс, а при това и самият полковник трябваше да присъства на пропуска при напускането на съответната личност.
Ако въобще можеше да съществува пълна безопасност, то тя бе именно в тази сграда.
Суонсън се приближи към стоманената врата, лейтенантът, който го придружаваше, натисна някакъв бутон. Малка червена светлина мигна над вградения в стената домофон и лейтенантът каза:
— Полковник, генерал Суонсън.
— Благодаря ви, лейтенант — долетяха думите от надупчения кръг, намиращ се под светлината. Чу се щракане на врата и лейтенантът посегна към дръжката.
Влезе вътре. Кабинетът на Пейс изглеждаше като всички други кабинети на разузнавателните щабове с големи карти, закачени по стените и силно осветление, съсредоточено върху картите. И осветлението, и картите можеха да бъдат сменяни само с натискането на бутон, поставен на самото бюро. Телетипни машини на еднакво разстояние една от друга бяха разположен под напечатаните табелки, определящи съответните операции — имаше всички обичайни неща. Единствено мебелировката не отговаряше на нивото. Тя бе толкова семпла, че стигаше до примитивност. Нямаше фотьойли или канапета — нищо удобно, на което да може да се седне. Можеха да се видят само прости метални столове, бюро, което по-скоро
