Сделката на Ринеман

действа след по-малко от четири месеца, сблъсквания ще се случват неминуемо.

Но тази сутрин всичко беше различно.

Би могло да бъде различно, ако има съставката, за която му казаха. Не можа да заспи в самолета, а още по-малко — да яде. След кацането на „Андрюс“ той побърза към своя вашингтонски апартамент, изкъпа се, избръсна се, смени униформата си и се обади на жена си в Скардейл, където тя бе отседнала при сестра си. Не си спомняше разговора помежду им, липсваха обикновените нежности, въпросите бяха формални. Нямаше време за нея.

Военната кола се включи в магистралата към Вирджиния и увеличи скоростта си. Отиваха до Феърфакс и щяха да бъдат там след около двайсет минута. След по-малко от половин час ще разбере дали невъзможното беше се превърнало в напълно възможно. Новината дойде в последната минута на изпълнението, кавалерията беше на далечните хълмове — звуците на приглушени сигнални тръби свиреха почивка.

„Приглушени, разбира се“, помисли Суонсън, докато военната кола зави от магистралата по черен вирджински път. Във Феърфакс, заемащ територия от двеста акра, в центъра на ловни земи се намираше районът Куонсет, застроен с бараки покрай огромни радари и радиосигнални кули, изникващи от земята като гигантски чудовища. Това бе щабът на сухопътната дивизия за тайни операции, в близост до скривалищата на Белия дом и поради това — мястото с най-прецизни проверки от всички разузнавателни служби на съюзническите войски.

Вчера късно следобед Феърфакс получи потвърждение от разузнаването за едно проучване, изоставено като отрицателно преди много време. Дойде от Йоханесбург, Южна Африка. Не беше доказано още, но имаше достатъчно доказателства, за да се предполага, че би могло да е така.

Жироскопите за водене на големи височини бяха усъвършенствани. Техните проекти можеха да бъдат доставени.

2 декември 1943 г., Берлин, Германия

Алтмюлер летеше в открития си „Дюсенберг“ по магистралата Шпандау към Фалкензее. Беше ранна утрин, въздухът все още бе студен и това му доставяше удоволствие.

Чувстваше се толкова ободрен, че прощаваше на театрално-секретния замисъл на Нахрихтендиинст — това беше кодово название на подбрана група от службите за шпионаж, известна само на няколко министри от висшия ешелон. Голяма част от висшето командване нямаше и понятие за тях. Това беше специалитет на Гехлен.

По тези причини конференциите на тази единица никога не се провеждаха в Берлин. Те се състояха винаги извън града, в някоя отдалечена и уединена местност или град. Въпреки това те се организираха в частни имоти, далеч от потенциално любопитните.

Тази сутрин мястото за среща беше Фалкензее, на около двайсет мили северозападно от Берлин. Срещата трябваше да се проведе в къщата, предназначена за гости, в имението на Грегор Щтрассер.

Алтмюлер би прелетял чак до Сталинград, ако това, което го бяха накарали да повярва, беше истина Нахрихтендиинст бяха открили разрешението за Пеенемюнде!

Разрешение имаше наистина, но от други зависеше да го ускорят.

Разрешението, което беше убягнало на различни „пълномощници“, изпратени из цял свят, за да проучат и изровят „връзките си“ отпреди войната Кейптаун, Дар ес Салам, Йоханесбург, Буенос Айрес… До този момент всичките им опити бяха пропаднали.

Нито една компания, нито един човек не се наемаха да водят преговори с немци. Германия се намираше в началото на смъртната битка. Всичко щеше да бъде провалено.

Това беше мнението на Цюрих. А онова, което Цюрих решеше, че е вярно, международният бизнес дори не си правеше труда да оспори. Но ето че Нахрихтендиинст бяха открили и друга истина.

Поне така му беше казано.

Мощният двигател на „Дюсенберг“-а боботеше, колата увеличи скорост и есенният листак доби неясни очертания.

Вляво на хоризонта се появи каменната врата на имението, на всяка от двете колони бяха поставени орлите на Вермахта. Той зави по дългия криволичещ път и спря пред вратата, която се пазеше от двама войници и ръмжащи овчарки. Алтмюлер тласна документите си в ръцете на първия пост, който явно го очакваше.

— Добро утро, хер поддържавен секретар. Моля продължете по пътя надясно след централната къща.

— Пристигнаха ли останалите?

— Чакат ви, сър.

Алтмюлер мина покрай централната къща, стигна до наклонения участък на пътя и намали скоростта. Зад залесения завой се виждаше виличката за гости. Тя напомняше по-скоро на ловна хижа, отколкото на къща. Имаше тежки тъмнокафяви греди навсякъде — те бяха отсечени от гората.

По настланата с чакъл пътека можеха да се видят четири лимузини. Той паркира и излезе от колата, като придърпа куртката си, провери дали по реверите си няма мъх. Изправи рамена и тръгна по пътеката към входната врата.

По време на подобни конференции не се използваха никакви имена. Ако се знаеше самоличността, а тя неминуемо се знаеше, никои не споменаваше това, което знаеше. Човек се обръщаше към по-висшестоящия като го гледаше, а към групата просто чрез жестове.

Нямаше голяма маса за конференции, както очакваше Алтмюлер, както и някакво формално протоколно разпределение на местата. Вместо това можеха да се забележат половин дузина не формално облечени петдесет-шейсет годишни мъже, които стояха пръснати из малката стая с висок баварски таван, говореха тихо и пиеха кафето си. Алтмюлер беше приветстван с „Хер поддържавен секретар“ и му беше съобщено, че утринната среща ще бъде кратка. Тя ще започне след пристигането и на последния участник Алтмюлер пое чашата кафе и се опита да се присъедини към небрежната атмосфера.

Не успяваше, искаше му се да извика от недоволство и да предизвика моментален и сериозен разговор. Не бяха ли способни да го разберат?

Но това беше Нахрихтендиинст Човек не можеше да си позволи да вика или да изисква.

Най-после след цяла вечност, както му се стори, чу да спира кола пред хижата. Няколко секунди след това вратата се отвори. Той почти изпусна чашата с кафе. Мъжът, които влезе вътре, му беше познат от няколкото пъти, в които бе придружавал Шпеер до Берхтесгаден. Това беше камериерът на Фюрера, но сега липсваше угодническият му маниер на слуга. Мъжете притихнаха. Някои от тях насядаха във фотьойли, други се облегнаха на стената или останаха прави до масата с кафе. Възрастен мъж, облечен в дебело спортно сако, застана пред камината и започна да говори. Той погледна Франц, който стоеше сам зад един кожен диван.

— Няма нужда от дълги дискусии. Считаме, че имаме информацията, която ви интересува. Употребявам думата „считаме“, защото ние само събираме информация, а не действаме според нея. Министерството може да не желае да я използва.

— Това ми изглежда немислимо — отговори Алтмюлер.

— Добре тогава. Имам няколко въпроса. Така че да няма конфликти или нещо недоразбрано. — Възрастният мъж направи пауза, докато палеше дебелата си лула — Изчерпихте ли всички нормални разузнавателни канали? През Цюрих и Лисабон?

— Да, всички. И на още доста места — окупирани, вражески и неутрални също.

— Имах предвид основно вече установените канали през Швейцария, Скандинавските страни и Португалия.

— Не направихме всичко възможно в Скандинавските страни. Хер Занген не считаше…

— Без имена, моля ви. Освен в области като разузнавателното противопоставяне или в области, станали обществено достояние. Използвайте правителствени описания ако предпочитате, а не лични.

— Представителят по индустрията, който има непрекъснати контакти в Балтийските области, беше сигурен, че нищо не може да направи там. Предполагам, че причините са географски. Просто няма диаманти