Сделката на Ринеман

добави Сполдинг бързо, — ще бъда в една от онези лодки, които нашият приятел гледа отвисоко. Ще се присъединя към приятели от дипломатическия корпус, почти толкова богати, колкото е и той. Обади ми се след пет в Кордоба.

Дейвид затвори моментално телефона, щом като чу началните протести на Щолц.

Джиин го наблюдаваше очарована.

— Справи се отлично — каза тя.

— Имам доста по-голяма практика от него.

— От Щолц?

— Да, хайде да идем в твоя кабинет.

— Смятах, че ще ходим на обяд.

— Точно така. Но най-напред трябва да свърша две неща… Нали има заден изход?

— Няколко. И задна врата.

— Искам да използвам кола на посолството. Някакви проблеми?

— Не, разбира се, че не.

— Твоята секретарка… можеш ли да я пуснеш да отиде на дълъг обяд?

— Сладък си. Имах лудата идея, че ще водиш мен да обядваме.

— Точно така. Може ли да си вдигне косата и да сложи някоя раздърпана шапка?

— Това всяка жена може да го направи.

— Добре тогава. Донеси онова жълто палто, с което беше снощи. И междувременно ми покажи мъж с моя ръст наоколо.

Човек, който ще бъде приятен на секретарката ти по време на дългия обяд. За предпочитане е да носи тъмни панталони. Ще му дам сакото си.

— Но какво правиш?

— Нашите приятели явно обичат да си правят шеги с други хора. Сега ще видим как ще понесат шегата на собствения си гръб.

Сполдинг наблюдаваше от прозорците на третия етаж, скриван от дългите пердета. Вдигна бинокъла пред очите си. Долу пред сградата секретарката на Джиин, облечена в жълтото й палто и с широкопола шапка на главата, пристъпваше бързо към бордюра. След нея вървеше един от помощниците на Балард, висок мъж с тъмни панталони, облечен със сакото на Дейвид. И двамата носеха слънчеви очила.

Помощникът на Балард се спря за момент на горното стъпало и погледна отворената карта на града. Лицето му бе скрито от огромния лист хартия. Той слезе бавно по стълбите и се качи в колата на посолството — една лимузина от висока класа с перденца на задния прозорец.

Сполдинг започна да оглежда булеварда пред вратата. С излизането на лимузината един мерцедес тръгна от мястото, на което бе паркирал, от южната страна на улицата, и я проследи. След това втори автомобил от северната страна на улицата направи внимателен обратен завой и зае място — няколко коли зад мерцедеса.

Дейвид доволен постави обратно бинокъла и напусна стаята. Вече в коридора той зави наляво и бързо мина покрай врати и стълбища, насочвайки се към задната страна на сградата, докато стигна до стая, която точно отговаряше на досегашното му място за наблюдения, само че в предната част на посолството. Боби Балард, с бинокъл в ръка, бе седнал на стол до прозореца; той рязко се обърна при шума от стъпките на Дейвид.

— Има ли нещо? — попита Сполдинг.

— Две — уточни шифровчикът — Бяха паркирани в различни посоки. Току-що потеглиха.

— Същото беше и отпред. Явно поддържат радиовръзка.

— Задълбочен подход, нали?

— Не чак толкова, колкото си представят — заяви Сполдинг.

Спортното сако на Балард му беше широко в кръста и късо в ръкавите, но за сметка на това новият му часовник бе на показ. Джиин изпитваше огромно удоволствие от това. Той бе много изящен екземпляр.

Ресторантът беше малък, намираше се в странична уличка в близост до „Сан Мартин“ и действително напомняше на дупка. Бе открит отпред, къс навес предпазваше от слънцето малкото маси, разположени отвън. Тяхната маса се намираше вътре. Сполдинг беше седнал с лице към входа, което му позволяваше да наблюдава минувачите.

Но сега той не наблюдаваше тях. Той гледаше Джиин. Онова, което видя изписано на лицето й, го накара да изрече думи без дори да се замисли.

— Скоро всичко ще свърши, а след това напускам веднага.

Тя хвана ръката му, като го гледаше в очите. Не отговори няколко секунди. Сякаш искаше да задържи, изолира и да предизвика размисъл върху думите му.

— Това, което казваш е забележително. Не знам какво означава.

— Това означава, че искам да прекарам дълги години с теб. Остатъка от живота си… Не мога да го кажа по друг начин.

Джиин затвори очи за момент, да си поеме дъх.

— Струва ми се, че се изрази… прекрасно.

Как можеше да й разкаже? Как да й обясни? Трябваше да опита. Всичко бе ужасно важно.

— Преди по-малко от месец — започна той тихо — нещо се случи на една поляна. Беше нощ в Испания. Около лагерен огън… Случи се с мен. Обстоятелствата не са от значение, но онова, което се случи с мен, бе… най-страшното нещо, което бих могъл да си представя. А то нямаше нищо общо с изчисления риск в работата ми, нито с изпитване на страх… Винаги съм се страхувал, можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това… Именно в онзи момент изведнъж разбрах, че не изпитвам никакви чувства. Докладваха ми нещо, което трябваше да ме потресе… да ме накара да се разплача или да ме разяри, да ме побърка от ярост. Но се оказа, че аз просто не изпитвам никакви чувства. Бях вцепенен. Приех новините и даже започнах да критикувам човека, че е скрил от мен тези новини. Казах му да не прави разни циркове… Виждаш ли, той с право смятал, че аз ще постъпя така. — Дейвид спря и постави ръката си върху ръката на Джиин. — Това, което се мъча да ти кажа, е, че ти ми възвърна нещо, което считах за безвъзвратно загубено. Никога повече не бих желал да го изгубя.

— Ще ме разплачеш — каза тя тихо с навлажнени очи и с леко усмихващи се треперещи устни. — Не знаеш ли, че момичетата плачат, когато им се казват подобни неща?… Ще трябва да те уча на толкова много неща… О, Боже — прошепна тя. — Моля те, моля те… нека бъдат години.

Дейвид се облегна на малката маса, докосвайки устни до нейните, отдръпна леко ръката си от нейната и нежно прокара пръсти по лицето й.

Сълзи се стичаха по него.

Той също почувства буца в гърлото; нямаше да може да заплаче, но почувства, че сълзите му напираха.

— Ще дойда с теб, разбира се — заяви тя.

Последните й думи го върнаха обратно към реалността… онази, другата реалност.

— Не, не с мен. Но много скоро след това. Ще са ми необходими две седмици, за да уредя нещата… А ти ще трябва да издадеш работата си тук.

Тя го погледна въпросително, но не зададе въпрос.

— Ти имаш специални… инструкции за занасянето на проектите или каквото е там.

— Да.

— Кога?

— Ако всичко върви както трябва, след ден-два. Най-много три.

— В такъв случай защо се нуждаеш от две седмици?

Поколеба се за момент преди да отговори на въпроса й.

След което осъзна, че иска да й каже истината. Това бе една малка част от началото, което искаше да постави. Истината!