Сделката на Ринеман

— Има пробив в сигурността в едно място на име Феърфакс…

— Феърфакс — прекъсна го тя. — Точно това бе записано в досието ти.

— Това е един разузнавателен център във Вирджиния. Строго секретен. Един мъж бе убит там. Той бе мой приятел. Нарочно скрих информация, която може да спре изтичането на друга информация и най-вече, с цел да разбера кой го уби.

— Но защо, за Бога?

— От една страна, бях принуден. Хората от Феърфакс не бяха упълномощени да получават подобна информация. Единственият, който можеше да я получи, бе некомпетентен… особено в обстоятелства като сегашните. Той не е в разузнаването, а генерал от снабдяването. Той просто купува неща.

— Като например планове на жироскопи?

— Да. Като се върна, ще го принудя да ми изясни данните.

— Дейвид направи кратка пауза и започна да говори сякаш на себе си, и на Джиин. — Всъщност въобще не ми пука дали ще го направи или не. Имам много натрупана отпуска, която ми се полага. Ще използвам седмица или две от нея във Феърфакс. В тази база някъде се разхожда немски агент с достъп до свръхсекретна информация. Той уби един много добър човек.

— Плашиш ме.

— Не би трябвало да се плашиш. — Дейвид се усмихна, отговаряйки й с истината, изречена преди: — Нямам никакво намерение да рискувам онези години, за които говорихме. Ако се налага, ще работя максимално внимателно… Не се притеснявай.

Джиин кимна с глава и каза:

— Няма да се притеснявам. Вярвам ти… Тогава аз ще пристигна след три седмици. Поне това дължа на Хендърсън, ще трябва да свиква с много неща. А ще имам време и да направя нещо и за Елис.

— Не го пипай засега. Все още нищо не знаем. Ако открием, че му плащат отвън, може да бъде много ценен точно там, където е. Двойните агенти са безценни. Като открием, че някой човек е такъв, му осигуряваме „много добро здраве“.

— В какъв свят живееш? — попита Джиин загрижено, а не с чувство за хумор.

— В свят, който ти ще ми помогнеш да напусна… След като се справя с бъркотията във Феърфакс, приключвам.

Юджиин Лайънс се промъкна на задната седалка на таксито между Сполдинг и мъжа — „медицинска сестра“ на име Хал. Другият придружител, Джони, бе седнал отпред до шофьора. Дейвид даде инструкции на испански и таксито потегли по дългия равен път от аерогарата.

Дейвид погледна към Лайънс. Но това никак не му беше лесно. Близостта на тъжното, изтощено лице само усилваше убеждението му, че това, което вижда, е причинено от самия него. Очите на Лайънс не реагираха, той бе изтощен от полета, отнасяше се подозрително към новата обстановка. Беше раздразнен и от агресивността, от бързината, с която Дейвид ги изведе от летището.

— Толкова се радвам, че ви виждам отново — каза Дейвид.

Лайънс мигна. Сполдинг не бе сигурен дали може да тълкува този жест като поздрав или не.

— Не ви очаквахме — каза Джони от предната седалка. — Мислехме, че ще настаним сами професора.

— Всичко е записано на лист хартия — добави Хал, като се подаде от дясната страна на Лайънс и извади няколко картончета с написана върху тях информация. — Вижте: адресът, вашият телефонен номер и този на посолството. На всичко отгоре — и портфейл, пълен с аржентински пари.

Вместо „Арджентийн“ Хал произнасяше „Арджентайн“. Дейвид се чудеше как може да му бъде организиран курс за обучение по подкожно инжектиране, кой му четеше етикетите? От друга страна, неговият партньор Джони — не толкова приказлив, но явно по-знаещ, бе очевидният водач от двамата.

— Е, понякога тези неща могат да се развият неблагоприятно. Комуникациите се разпадат непрекъснато… Добре ли пътувахте, докторе?

— Не беше чак толкова лошо — отговори Хал. — Но доста нестабилно над Куба.

— Това явно са били силни въздушни течения, идващи от острова — уточни Дейвид, като наблюдаваше Лайънс с крайчеца на окото си. Сега вече физикът реагира, като погледна бегло Сполдинг. А името в този поглед можеше да се види достатъчно чувство за хумор.

— Ъ-хъ — отговори Хал, — точно това каза и стюардесата.

Лайънс се усмихна леко.

Дейвид точно реши, че има някакъв напредък в реакциите на Лайънс, когато видя обезпокояваща гледка в огледалото на шофьора. Дейвид усети, че през цялото време бе наблюдавал инстинктивно огледалото.

Направи му впечатление тясната решетка на автомобил, който вече бе виждал, без да предизвика у него някакви притеснения. Спомни си, че го бе виждал два пъти — веднъж паркиран сред дългата опашка от таксита и отново още веднъж, когато тръгваше от мястото, където бе паркиран.

Ето че колата се движеше отново след тях. Дейвид бавно смени позата, в която бе седнал, и погледна през задния прозорец на таксито. Изглежда Лайънс усети загрижеността на Дейвид и услужливо се премести леко встрани.

Колата беше марка „Ла Сал“ от 1937 година, черна, с ръждясал хром по решетките и около фаровете. Тя се движеше на около петдесет, шейсет ярда отзад, но шофьорът, един рус мъж, не допускаше друго превозно средство да мине между тях. Всеки път, когато имаше подобна опасност, даваше газ. Русият мъж изглежда бе или неопитен, или невнимателен. Ако, разбира се, ги преследваше.

Дейвид започна да говори на шофьора настойчиво, но тихо на испански език. Предложи му по пет долара в повече за всеки километър, ако смени посоката и се отдалечи от Сан Телмо в следващите няколко минути. Porteno явно не беше аматьор като шофьора на „Ла Сал“, тъй като веднага прецени обстановката само с един поглед в огледалото. Той кимна с глава мълчаливо, направи несръчно внезапен и опасен обратен завой и полетя на запад. Той поддържаше бърз зигзаговиден курс, като се шмугваше ту в потока от коли ту ги заобикаляше, след това рязко зави надясно и ускори на юг по крайбрежната улица. Видът на водата напомни на Дейвид за Очо Кале.

Той имаше силно желание да настани Юджиин Лайънс в „Сан Телмо“ и да се върне обратно в Очо Кале.

„Ла Сал“-ът вече не представляваше проблем.

— Исусе! — обади се Хал. — Какво, по дяволите, беше всичко това? — След което сам отговори на въпроса си: — Следяха ни, нали?

— Не бяхме сигурни — уточни Дейвид.

Лайънс го наблюдаваше с безизразен поглед. Джони проговори от предната седалка:

— Означава ли това, че можем да очакваме проблеми? Накара този човек да поработи доста старателно. Господин Кендъл не спомена нищо за неприятности… Само уточни, че ще вършим досегашната си работа. — Джони не се обърна, докато уточняваше всички тези неща.

— Ще се притесните ли, ако изведнъж се появят някои проблеми?

Джони се обърна и погледна Сполдинг. „Прекалено сериозен тип е“, помисли си Дейвид.

— Зависи — отговори придружителят. — Работата ни е да наглеждаме професора. Да се грижим за него. Ако се появят проблеми, които да ни попречат да си вършим работата, не смятам, че ще ми хареса особено.

— Разбирам. Какво ще направите?

— Ще го отведа оттук — отговори просто Джони.

— Доктор Лайънс има да върши работа тук, в Буенос Айрес. Кендъл сигурно ви е обяснил всичко това.

Джони погледна Сполдинг право в очите и каза:

— Ще ви кажа нещо направо, господине. Тази мръсна свиня може да си гледа работата. През целия си живот досега не съм понасял толкова идиотщини от никой друг.

— А защо не напуснеш?

— Ние не работим за Кендъл — заяви Джони, сякаш самата мисъл за подобно нещо го отвращаваше. —